Хенри отдръпва коня си встрани и чака, докато Джаспър подкарва в тръс към лагера. Веднага закипява трескаво оживление; очевидно вече са забелязали отсъствието на Хенри и са в паника, че е избягал. Хенри вижда Джаспър да слиза от коня си, да жестикулира, сякаш обяснява, че е обикалял наоколо. Граф Оксфорд излиза от палатката си, за да се включи в съвещанието. Хенри пришпорва коня си и поема към лагера си.

Джаспър се обръща.

– Слава Богу, че сте тук, ваша светлост! Всички се тревожехме. Вашият паж казва, че не сте спали в леглото си. Излизах да ви търся. Но тъкмо казвах на милорд Де Виър, че със сигурност имате среща с някои поддръжници, които преминават на страната на нашата кауза.

Острият поглед на сините очи на Джаспър подсказва на Хенри да потвърди тази версия.

– Всъщност, да – казва Хенри. – Не мога да ви кажа имената им засега, но бъдете сигурен, че нови и нови хора се присъединяват към нашата кауза. А новоприсъединилите се ще привлекат много мъже.

– Стотици? – пита граф Оксфорд, като оглежда набързо малката им армия, с намръщено от тревога лице.

– Хиляди, ако е рекъл Господ – казва младият Хенри Тюдор, усмихвайки се уверено.

20 август 1485

По-късно същия ден, докато армията отново е на път, а войниците тътрят крака из прахта на сухите пътища и се оплакват от горещината, Джаспър приближава бойния си кон до Хенри.

– Ваша светлост, разрешете да отсъствам – казва той.

– Какво? – Хенри се сепва и се изтръгва от някакъв унес. Той е блед, ръцете му са стиснали здраво поводите. Джаспър вижда напрежението, изписало се по младото му лице, и се пита, не за първи път, дали това момче е достатъчно силно да изпълни съдбата, която майка му е провидяла за него.

– Искам да се върна по пътя, по който дойдохме, за да подсигуря сигурни убежища по него, да се погрижа в конюшните да ни чакат готови коне. Може дори да стигна чак до крайбрежието, да наема кораб, който да ни чака...

Хенри се обръща към своя ментор:

– Нима ме оставяш?

– Синко, бих могъл да те изоставя толкова, колкото и душата си. Но искам да ти осигуря път за бягство.

– За момента, когато загубим.

– Ако загубим.

Това е горчив миг за младия мъж.

– Нямаш доверие на Станли?

– Почти никакво.

– А ако той не дойде на наша страна, ще загубим?

– Това е просто въпрос на численост – казва тихо Джаспър. – Крал Ричард има армия, навярно двойно по-голяма от нашата, а сега ние имаме около две хиляди души. Ако Станли се присъедини към нас, тогава ще имаме петхилядна армия. Тогава има вероятност да спечелим. Но ако Станли се присъедини към краля, заедно с брат си, тогава ние ще имаме армия от две хиляди души, а кралят ще има армия от седем хиляди. Ти може и да си най-храбрият от всички рицари, и най-законният крал, който някога се е раждал, но ако потеглиш на бой с две хиляди души и се изправиш пред седемхилядна армия, тогава вероятно ще загубиш.

Хенри кимва:

– Зная това. Сигурен съм, че Станли ще ми докаже верността си. Майка ми е уверена, че той ще го стори, а тя никога не е грешила.

– Съгласен съм. Но бих се чувствал по-добре, ако зная, че ще успеем да се измъкнем, в случай че нещата се объркат.

Хенри кимва:

– Ще се върнеш веднага щом можеш?

– Не бих го пропуснал за нищо на света – казва Джаспър със своята полуусмивка. – Късмет, и Бог да е с вас, ваша светлост.

Хенри кимва и се мъчи да не изпитва чувство на ужасна самота, докато човекът, който почти не се е отделял от него през двайсет и осемте години на младия му живот, обръща коня си и се отдалечава бавно, в лек галоп, на запад, към Уелс.

Когато армията на Хенри потегля на другия ден, Хенри язди начело, усмихвайки се наляво и надясно, казвайки на всички, че Джаспър е заминал да посрещне нови наемници, нова армия, и да ги доведе в Атърстоун. Уелсците и англичаните, които са постъпили като доброволци, се ободряват от това, вярвайки на младия лорд, когото са дали клетва да следват. Швейцарските офицери са безразлични – те са обучили наличните войници, и е твърде късно за допълнително обучение; по-голямата численост ще помогне, но на тях така или иначе им плащат, за да се бият, а довеждането на нови войници ще означава делба на плячката на по-малки части. Френските освободени затворници, които се бият само за да спечелят свободата си и заради шанса за плячка, бездруго не проявяват интерес. Хенри поглежда войските, усмихва се храбро и усеща ужасното им безразличие.

20 август 1485, Лестър

Графът на Нортъмбърланд, Хенри Пърси, влиза в лагера на Ричард в Лестър с армията си от три хиляди бойци. Довеждат го при Ричард, докато кралят вечеря под брокатения балдахин, в големия си стол.

– Можете да седнете; хапнете с мен – казва тихо Ричард, като посочва към един стол в долния край на масата.

При тази чест Хенри Пърси засиява и заема мястото си.

– Готов ли сте да влезете в бой утре?

Графът го изглежда стреснато.

– Утре ли?

– Защо не?

– В неделя?

– Брат ми се отправи на бой в неделята на Великден, и Бог му дари успех в битката. Да, утре.

Графът протяга ръце, така че слугата да полее пръстите му с вода и да ги избърше с кърпа. После разчупва едно безквасно хлебче и подръпва меката бяла среда на хляба в хрупкавата кора.

– Съжалявам, милорд; отне ми твърде дълго време да доведа войниците си. Няма да бъдат готови за сражение утре. Трябваше да ги водя бързо, по тежки пътища; те са изтощени и няма да са в състояние да се бият за вас.

Ричард му отправя продължителен, замислен поглед изпод тъмните си вежди.

– Изминахте целия този път, за да стоите отстрани и да гледате?

– Не, милорд. Аз се заклех да се присъединя към вас, когато потеглите в битка. Но ако това ще е толкова скоро, утре, ще трябва да предложа доброволно хората си като ариергард. Те не могат да водят. Изтощени са.

Ричард се усмихва, сякаш знае със сигурност, че Хенри Пърси вече е обещал на Хенри Тюдор, че ще стои зад краля и няма да прави нищо.

– Тогава ще строите хората си в последните редици – казва Ричард. – И аз ще знам, че съм защитен, след като вие сте там. Така. – Кралят се обръща към всички хора в помещението, и те вдигат глави. – Ще бъде утре сутрин, милорди – казва Ричард; гласът му е напълно спокоен, ръцете му не трепват. – Утре сутрин ще потеглим на бой и ще смажем това момче.

Неделя, 21 август 1485

Хенри изчаква толкова дълго, колкото се осмелява, чака Джаспър да се върне при него. Докато чака, нарежда на копиеносците да се упражняват с пиките си. Това е нов похват, въведен от швейцарците срещу страховитата бургундска кавалерия само преди девет години, и швейцарците обучават на него неуправляемите френски войници, призовани на задължителна служба; но чрез постоянни упражнения, те са го усъвършенствали.

Хенри и неколцина от неговите конници изпълняват ролята на нападащата вражеска кавалерия.

– Внимавайте – казва Хенри на граф Оксфорд, възседнал едрия си кон, от дясната му страна. – Прегазите ли ги, ще ви нанижат като на шишове.

Де Виър се разсмива:

– Тогава значи са усвоили задачата си добре.

Половин дузината конници се завъртат кръгом и чакат, а после, при командата: "Атака!" потеглят напред, първо в тръс, след това в лек галоп, а след това – в пълен, ужасяващ кавалерийски галоп.

Това, което следва, не е било виждано в Англия никога преди. Дотогава пехотинецът винаги е забивал дръжката на копието си в земята и го е насочвал нагоре, надявайки се да прониже някой кон в корема, или е замахвал с все сили към ездача, отчаяно се е опитвал да нанесе мушкащ удар нагоре и да се спусне надолу, да се отпусне на земята, обвил главата си с ръце, в едно-единствено ужасено движение. После мнозинството от войниците просто хвърлят оръжията си и побягват. Едно добре организирано и проведено кавалерийско нападение винаги разкъсваше един войнишки строй. Малцина биха могли да се изправят пред такъв ужас; не биха понесли да застанат срещу него.

Този път копиеносците се разгръщат, както обикновено, виждат как нападението започва да набира скорост към тях, и, подчинявайки се на силен крясък от офицерите си, затичват обратно и оформят квадратен строй – десет на десет души от външния край, десет на десет от вътрешната страна, други четирийсет – притиснати вътре в тях, като едва имат място да се движат, камо ли да се бият. Тези от предната редица падат на колене, като забиват дръжките на пиките си пред себе си, насочени нагоре и навън. Средната редица се държи здраво, надвесена над раменете им, с пики, насочени навън, а войниците от третата редица стоят, притиснати заедно, вдигнали пиките си на височината на раменете. Квадратът е като оръжие с четири остриета, като преграда с набодени по нея копия, мъжете – плътно притиснати един към друг, държейки се един за друг, непробиваеми.

Те бързо се строяват и са заели позиции, преди кавалерията да успее да стигне до тях, и Хенри рязко отклонява нападението на смъртоносната стена от настръхнали остриета сред градушка от кал, буци трева и пръст от копитата на конете, дръпва юздите на коня си, а после потегля обратно в тръс.

– Добра работа – казва той на швейцарските офицери.

– Добра работа. А ще удържат ли, ако конете се устремят право към тях? Ще удържат ли, когато нападението е истинско?

Швейцарският командир се усмихва мрачно.

– В това е цялата прелест на тази тактика – казва той тихо, за да не чуят мъжете. – Не могат да се измъкнат. Едната редица задържа другата, и дори ако всички загинат, оръжията им си остават на мястото. Превърнахме самите тях в оръжие; те вече не са копиеносци, които могат да избират дали да се бият или да бягат.

– Е, ще потегляме ли сега? – пита Оксфорд, като потупва коня си по шията. – Ричард се придвижва; трябва да излезем на Уотлинг Стрийт преди него.

Хенри усеща как му прилошава при мисълта, че трябва да даде такава заповед без Джаспър до себе си.

– Да! – изрича той със силен глас. – Дайте заповед войската да се строи – потегляме срещу врага.

Донасят на Ричард вестта, че малката армия на Хенри Тюдор е потеглила надолу по Уотлинг Стрийт, може би търсейки подходящо място за битка, може би с надеждата да се придвижат достатъчно бързо, за да стигнат до Лондон. Двете армии на сър Уилям Станли и лорд Томас Станли вървят по следите на Тюдор – готови да го предизвикат на бой или готови да се присъединят към него? Ричард не може да знае.

Той дава заповед на войските си да се строят за излизане от Лестър. Жените разтварят горните прозорци на къщите, за да могат да видят как преминава кралската войска, сякаш това е летен парад. Първа преминава конницата, всеки рицар – с пажа си, крачещ пред него, понесъл знамето му, което пърха весело, като на турнир, и хората му, които го следват отзад. Тропотът на конските копита по калдъръма е оглушителен. Момичетата викат приветствено и хвърлят по земята цветя. След кавалерията идва тежко въоръжената пехота.

Войниците маршируват стегнато, с оръжия на рамо. Стрелците с лък ги следват, с преметнати през рамо дълги лъкове и колчани със стрели, привързани на гърдите. Момичетата им изпращат въздушни целувки – стрелците имат репутацията на галантни любовници. После се разнасят гръмки викове и ликуване, защото се появява самият крал, в пълно бойно снаряжение, с красиво гравирани доспехи, излъскани до блясък, сияещи като сребро, на бял кон, с бойната корона от злато, закрепена върху шлема му. Гордо носят както пред него, така и зад него знамето му с белия глиган, редом с червения кръст на свети Георги, защото това е миропомазан крал на Англия, който потегля на война да защити страната си. Барабанчиците поддържат постоянен ритъм, тръбачите свирят призивно – като на Коледа е, по-хубаво е от Коледа. Лестър не е виждал нищо подобно преди.

С краля язди неговият близък приятел, Норфолкският херцог, а също и неблагонадеждният граф Нортъмбърланд, единият – от дясната страна, другият – от лявата, сякаш и на двамата може да се разчита, че ще го защитят. Жителите на Лестър, които не знаят за съмненията на краля, приветстват възторжено двамата благородници и армията, която ги следва: мъже от цяла Англия, покорни на своите лордове, които следват краля, когато той се отправя да защити своето кралство. Зад тях идва голям нестроен керван от каруци с оръжия, доспехи, палатки, готварски печки, резервни коне, като цял подвижен град; а зад тях, изоставаща, сякаш за да демонстрира умора или нежелание – армията на графа на Нортъмбърланд, с подбити от ходене крака.