Кралските оръдия започват да обстрелват наемниците на Тюдор, и те отстъпват назад, прегрупират се, и отново се люшват наляво; офицерите им не могат да ги накарат да потеглят срещу огъня. Гюлета свистят към тях, падат тежко в редиците като камъни в поток, само че вместо плисък се разнасят крясъци на мъже и обезумялото цвилене на коне. Ричард, с корона, сияеща върху шлема му като ореол, е в самия център на битката, яхнал белия си кон, със знамето си отпред, заобиколен от своите рицари. Той хвърля поглед назад към малкия хълм зад гърба си, и вижда там хората на Нортъмбърланд, така неподвижни, както и войниците на Станли от дясната му страна. Изсмива се горчиво при мисълта, че онези, които стоят и гледат, са повече от онези, които се бият, и размахва напосоки големия си боздуган, като отнася главите на въоръжени мъже и чупи рамене, вратове, гърбове, сякаш те са кукли, застанали около него.

Прекъсването на битката настъпва естествено, когато мъжете вече са твърде изтощени, за да продължат да се сражават. Те отстъпват назад, залитайки, и се подпират на оръжията си; задъхват се. Гледат смутено към неподвижните редици на Станли и Нортъмбърланд, някои от тях си поемат с усилие дъх или повръщат кръв.

Ричард оглежда полето отвъд непосредствената бойна линия, възпира коня си и го потупва по запотената шия. Поглежда отсреща към войските на Тюдор и вижда, че зад позицията на Тюдор, леко встрани от войските му, се развява флагът с червения дракон и герба на Боуфорт – зъбчатата решетка на крепостна врата. Хенри се е отделил от армията си; стои по-назад, заобиколен от личната си гвардия; армията му е излязла напред, далече от него. Неопитен на бойното поле, той се е оставил да го отделят от войските му.

За миг Ричард не може да повярва на благоприятната възможност, която вижда пред себе си, после се изсмива рязко. Вижда шанса си, късмета на бойното поле, предоставен му от моментното колебание на Хенри, което го е отделило от армията му и го е направило ужасно уязвим. Ричард се изправя в стремената и изважда сабята си.

– Йорк! – изревава той, сякаш иска да призове брат си и баща си от гробовете им. – Йорк! При мен!

При този повик войниците от личната му гвардия скачат напред. Препускат в сгъстен строй, преминавайки с грохот по земята, като понякога прескачат трупове, понякога минават право през тях. Един съгледвач е съборен от коня си, но главният корпус, стегнато групиран, се изстрелва като стрела в тила на армията на Тюдор – там виждат опасността, строят залита и се опитва да се извърти, но не могат да направят нищо, освен да гледат нападателите, галопиращи към водача им. Конниците на Йорк връхлитат към Хенри Тюдор, неудържими, с извадени саби, с насочени надолу копия, безлики в островърхите си шлемове, ужасяващи в буреносния си устрем. Копиеносците на Тюдор, виждайки нападението, се откъсват от редиците и заточват назад, а Ричард, когато ги вижда да тичат, мисли, че са побягнали от битката и изревава отново:

– Йорк! И Англия!

Тюдор се смъква от коня си в миг – защо ли го прави, мисли си Ричард, дишайки бързо, надвесен над гривата на коня си, защо му е да слиза от коня? – Тюдор тича напред към копиеносците си, които се втурват обратно да го посрещнат. Извадил е сабята си, знаменосецът му е до него. Хенри е загърбил всякаква мисъл, загърбил е дори страха, в тази битка – първата му битка като възрастен. Усеща как земята потреперва, когато конете идват към него, прииждат като висока вълна, и се чувства като дете, изправено пред буря на някой бряг. Вижда как Ричард се навежда ниско на седлото, протегнал копие пред себе си, проблясването на златния кръг върху сребристия шлем. Хенри диша забързано от страх и вълнение, и изкрещява на френските копиеносци:

– Сега! A moi! A moi![5]

Те се втурват обратно към Хенри, а после се обръщат, падат на колене и насочват пиките си нагоре. Втората редица обляга пиките си на раменете на другарите си, третата редица, затворена вътре, като човешки щит за Хенри Тюдор, насочва копията си право напред като стена от кинжали към задаващите се коне.

Кавалерията на Ричард никога преди не се е изправяла пред такова нещо. Никой не е виждал такова нещо в Англия до този момент. Не могат да спрат нападението, не могат да нападнат неприятеля по фланговете. Един-двама в центъра с мъка обръщат конете си настрани, но само препречват настъплението на съседите си и падат сред бъркотията, сред писъци и счупени кости, под копитата на собствените си коне. Останалите продължават да напират, не могат да възпрат собствения си устрем и се хвърлят върху безмилостните остриета, а копиеносците залитат под силата на удара, но са притиснати толкова здраво, че не поддават.

Конят на самия Ричард се препъва в един мъртвец и пада на колене. Ричард се премята над главата му, изправя се със залитане на крака, измъква сабята си. Останалите рицари скачат от конете си, за да атакуват копиеносците, и трясъкът от удари на сабя в дървена ръкохватка, на забито острие и счупено копие, отеква като блъскане на чук по наковалня. Доверените хора на Ричард се събират около него в боен ред, прицелвайки се в самото сърце на квадратния строй, и  постепенно започват да печелят позиции. Копиеносците. Първата редица не могат да се изправят на крака, тъй като тежестта на останалите ги притиска; покосени са там, където са коленичили. Средната редица отстъпва срещу яростната атака, невъзможно е да не поддаде; и Хенри Тюдор, в центъра, става все по-уязвим.

Ричард, с почервеняла от кръв сабя, идва все по-близо и по-близо, знаейки, че битката ще приключи със смъртта на Тюдор. Двете знамена са само на метри разстояние едно от друго, Ричард печели позиции, проправяйки си с бой път през стена от мъже, до самия Тюдор. С крайчеца на окото си вижда червения цвят на дракона и, разярен, замахва с меча си към него и знаменосеца, Уилям Брандън, с един мощен удар. Изглежда, че знамето ще падне, и един от телохранителите на Хенри се хвърля напред, сграбчва счупената дръжка на знамето, и го вдига високо. Сър Джон Чейни, огромен мъж, се хвърля между Хенри и Ричард, но Ричард прерязва и неговото гърло с един свиреп удар, и рицарят на Тюдор пада, знаейки, че са победени, провиквайки се към Хенри: "Бягайте, сир! Скрийте се на безопасно място!" Последните му думи са удавени в собствената му кръв.

Хенри чува предупреждението и знае, че трябва да се обърне и да бяга. За него всичко е свършило. И тогава го чуват. И Ричард, и Хенри вдигат глави, дочули плътния, мощен тътен на армия, задаваща се в силен галоп, когато армиите на двамата Станли се устремяват към тях, с наведени надолу копия, протегнати напред пики, готови мечове, коне със свежи сили, устремени към тях, сякаш жадни за кръв, и когато нападат, краката на знаменосеца на Ричард са отсечени с един удар на бойна брадва, а Ричард се извърта, с внезапно отмаляла дясна ръка, внезапно обзет от фатална слабост, тъкмо в този миг, когато вижда четири хиляди войници да настъпват срещу него, а после пада под внезапна вихрушка от удари на безименни войници.

– Измяна! – крещи той. – Измяна!

– Кон! – отчаяно крещи някой зад него. – Кон! Кон! Намерете кон за краля!

Но кралят вече го няма.

Сър Уилям Станли смъква шлема от безжизнено отпуснатата глава на Ричард, забелязва, че тъмната коса на краля е още влажна от топла пот, и оставя на другите да оплячкосат останалата част от изящните му доспехи. С острието на копие отделя от шлема златния кръг, символ на кралска власт, и се отправя с широки крачки към Хенри Тюдор, коленичи в калта и му поднася короната на Англия.

Хенри Тюдор, залитащ от шока, я поема от него с окървавени ръце и я слага върху собствената си глава.

– Бог да пази краля! – изревава Станли към армията си, която се задава, свежа и непокътната, докато някои от войниците се смеят при мисълта, че са спечелили така безспорно и бляскаво битката, без дори да си изцапат мечовете. Той е първият англичанин, който казва тези думи на коронования Хенри Тюдор, и ще се погрижи кралят да не го забрави. Лорд Томас Станли слиза от задъхания си кон начело на своята армия, обърнала хода на битката в последния, в най-последния миг, и се усмихва на доведения си син:

– Казах, че ще дойда.

– Ще бъдете възнаграден – казва Хенри. Посивял е от шока, лицето му лъщи от студена пот и от нечия чужда кръв. Той гледа, но почти не вижда как смъкват изящните доспехи на крал Ричард, а сетне – дори долните му дрехи и мятат голото му тяло на гърба на куцащия му кон, който обронва глава, сякаш засрамен. – Всички вие, които се бихте заедно с мен днес, ще бъдете богато възнаградени.

Носят ми новината в моя параклис, където се моля на колене. Чувам затръшването на вратата и стъпките по каменния под, но не обръщам глава. Отварям очи и ги държа приковани върху статуята на разпнатия Христос, и се питам дали всеки миг няма да започне моята собствена агония.

– Какви са новините? – питам.

Христос гледа надолу към мен; аз гледам нагоре към Него.

– Съобщи ми добри новини – казвам колкото на Него, толкова и на дамата, която стои зад мен.

– Синът ви е спечелил голяма битка – казва с треперещ глас придворната ми дама. – Той е крал на Англия, провъзгласен на бойното поле.

Дъхът ми секва:

– А узурпаторът Ричард?

– Мъртъв.

Срещам погледа на нашия Бог Христос, и едва се удържам да не му намигна.

– Благодаря на Господа – казвам, сякаш отдавайки дължимото на съзаклятник в заговор. Той изпълни ролята Си. Сега аз ще изпълня моята. Изправям се на крака, и тя ми подава писмо – парче хартия, подписано от Джаспър.

Нашето момче спечели трона си; можем да влезем във владение на нашето кралство. Ще дойдем при теб веднага.

Прочитам го отново. Имам странното усещане, че съм постигнала най-съкровеното си желание и че от този ден всичко ще бъде различно. Аз ще ръководя всичко.

– Трябва да приготвим покои за сина ми; той ще дойде да ме посети веднага – казвам хладно.

Придворната дама е цялата зачервена, пламнала от възторг; надявала се е да се хвърлим взаимно в прегръдките си и да затанцуваме от радост за победата.

– Вие спечелихте! – възкликва тя. Надява се, че ще заплача заедно с нея.

– Получих своето – поправям я. – Изпълних предопределението си. Това е Божията воля.

– Това е славен ден за вашия дом!

– Нищо повече от онова, което сме заслужили.

Тя прави лек реверанс.

– Да, милейди.

– Да, ваша светлост – поправям я. – Сега съм нейна светлост, майката на краля, и ще ми правите толкова ниски реверанси, колкото и на кралица от кралско потекло. Това беше моето предопределение: да поставя сина си на трона на Англия, а онези, които се присмиваха на виденията ми и се съмняваха в призванието ми, ще ме наричат нейна светлост, майката на краля, и ще се подписвам Маргарет Регина, кралица Маргарет: Margaret R.

Бележка на автора

Беше ми изключително интересно да пиша тази книга, за жена, която триумфира в материалния свят и в същото време се опитва да служи на Бог. Историците-феминисти я помнят като "учена дама", една от твърде малкото, които са се борили за привилегията да учат; историците, изучаващи епохата на Тюдорите – като матриархата, основал тази династия; а не толкова почтително настроените биографи – като "старата кучка", която се превръща в свекърва от ада. Да се опитам да създам за читателя образа на една героиня, която може да израсте и да се превърне от дете с чувство за свято предопределение, в жена, дръзнала да предяви претенции за наследството на сина си над трона на Англия, беше предизвикателство и дълбока наслада. Някои части от този роман са исторически факти, други се основават на предположения, а трети са художествена измислица. По-специално, не знаем кой е убил принцовете в Тауър, нито дори дали са загинали в Тауър. Очевидно претендентите за трона им – Ричард III, Бъкингамският херцог, Маргарет Боуфорт и синът ѝ – са хората, които биха спечелили най-много от тяхната смърт.

Задължена съм на историците, които са проучвали Маргарет Боуфорт и нейните времена, и особено на Линда Саймън за биографията ѝ, и на Майкъл К. Джоунс и Малкълм Г. Ъндъруд, чиято биография беше отправната точка за собствената ми работа. Дължа на Майкъл Джоунс много благодарности за това, че беше така любезен да прочете ръкописа ми.

На моя уебсайт, PhilippaGregory.com, има още материали за изследване и допълнителни бележки, а на читателите може би ще се хареса да посетят провежданите от време на време онлайн семинари там.

Това са най-полезните книги, които прочетох

Брамли, Питър. The Wars of the Roses: A Field Guide and Companion. Stroud, Gloucestershire: The History Press, 2007.