— А твоята работа застрашена ли е? Затова ли е всичко? Майкъл, знаеш, че не давам и пет парк за Бридълуей — изрече Марта с надеждата, че е налучкала причината за нещастието му и поради това ще успее да предложи бързо решение на проблема в природата й бе да оправя нещата. Ако видеше нещо скъсано, посягаше към кутията с конците. Ако някое от децата счупеше някое украшение, веднага вземаше лепилото. Ако някой се чувстваше потиснат, купуваше му цветя, изпращаше му картичка и му правеше торта, за да повдигне духа му. Вярваше, че нищо не е непоправимо. Освен смъртта. Но бракът й не беше смърт, него можеше да поправи. Само ако знаеше какво не е наред.

— Напротив, много държиш на Бридълуей — бавно изрече той.

— Така е — призна тя, — обаче много повече държа на теб. Дългове ли имаме. Да не би да сме се прострели извън чергата си? Има ли нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Нямаме дългове, Марта. Нищо повече от кредитните карти и ипотеката.

Не й обясни нищо повече. Замълчаха и зачакаха да им донесат поръчката.

Майкъл дъвчеше телешкия си дроб. Марта ровеше в салатата си.

— Друга жена ти има?

Въпросът я накара да се почувства съвсем дребничка. Нищожна.

— За бога, Марта, как можеш да си помислиш подобно нещо за мен!

— Не знам какво да си мисля.

Дали не преживяваше нервен срив? Тя скришом погледна към него. Странно, но малко се боеше да срещне погледа му. Не знаеше какво ще намери там. Той дъвчеше лакомо. Май се чувстваше добре. Изглеждаше добре. Не беше притеснен. Дали не си падаше по женски дрехи или пък нямаше тайни хомосексуални наклонности? Тя се замисли колко много време, пари и усилия влагаше той в гардероба си (само „Армани“, „Пол Смит“ и „Бос“) и отхвърли мисълта, че Майкъл обича да се облича с женски дрехи. Не можеше да си представи той да харесва крещящи найлонови ризи и екстравагантни бижута. Ноктите на ръцете и на краката му биха твърде неподдържани, за да е хомосексуалист. Господи, ама че странни мисли. Марта леко поклати глава — не разсъждаваше ясно, имаше нужда от сън.

До края на вечерята обсъждаха обзавеждането на ресторанта, виното и останалите клиенти. В девет и петнайсет взеха палтата си и той я откара у дома. Целуна я по страната. Каза й, че ще се обади, без да уточнява кога, и потегли.

От този момент оптимизмът на Марта, че става дума просто за глупаво спречкване, което може да бъде преодоляно с помощта на ясни доводи, започна да я напуска. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше съвсем очевидно, че срещата бе нежелана от Майкъл. Неохотата му личеше във всеки жест, дума, поза, дори в малките мускулчета над очите му. Той не искаше да бъде с Марта.

Тя плака цяла нощ. Не разбираше чий живот живее. Със сигурност не своя.



Марта и Майкъл излизаха на „среща“ веднъж седмично. Срещаха се да пийнат по нещо, да хапнат или ходеха на кино. Всеки път тя уреждаше деня и времето, мястото и бавачката. От него се искаше само да се появи.

Срещите бяха предварително обречени на съкрушителен провал. Марта просто искаше обяснение. Майкъл смяташе, че вече й е обяснил.

Вече не я обичаше.

Някаква смесица от страх и загриженост го караше да се съгласява на тези срещи. Имаше чувството, че просто няма избор — тя все опяваше, направо настояваше. Не би приела отказ от негова страна. Искаше да й каже, че вече от месеци се заглежда по други жени на улицата, в офиса, в баровете. Те също го заглеждаха. Малко от тях бяха красиви колкото Марта, но той се питаше дали някоя от тях би го обичала повече, отколкото обичаше децата си. Дали някоя би мърморила по-малко за късното му прибиране от службата, би се въздържала да контролира всеки миг от живота му и въпреки това би му правила свирки? Дали някоя от тях би оценила колко напрегната е работата му? Смяташе, че някоя от тях би могла, залозите бяха в негова полза. Беше сигурен, че някъде има жена, която може да го направи по-щастлив, отколкото е сега. Мислеше, че може би дори вече я е срещнал. Знаеше, че Марта едва ли иска да чуе точно това, но нямаше какво друго да й каже. Даде си сметка, че говори за банални нещо като времето и пътуването си от работата до дома. Възприе неутрален тон: хладен, учтив, категоричен.

Марта се чувстваше унижена от безразличието му и от начина, по който я отблъскваше. Никога не успяваше да скрие болката си — плачеше, поставяше го в неудобно положение или викаше, а това го отблъскваше. Знаеше, че трябва да стане привлекателна за него, но тя беше от жените, които държат на мъжете си, а не от тези, които успяват да ги спечелят отново, затова нямаше никаква представа как да се превърне в изкусителна примамка.

Приемаше съвети от всички, които й ги предлагаха — от Елайза, от майка си, от списанията, от архивни филми, от сутрешните програми по телевизията. Отначало купуваше нови дрехи за срещите си. Стратегията й бе се държи ведро и свободно — защото тя даваше резултат с жените от песните на Дъсти Спрингфийлд9. Купи си красива прилепнала по тялото роля от кашмир, защото смътно си спомняше прочетеното някъде, че ако предизвикаш у един мъж желание да те докосне, битката е наполовина спечелена, а кой не би искал да докосне кашмир? Елайза смяташе теорията и практиката за пълна глупост, но подкрепяше Марта, защото беше всеотдайна сестра — макар да намекна, че един съвременен прочит на теорията вероятно би дал по-голям резултат. Предложи на Марта да си купи сексапилни кожени гащи.

— Гащи ли? — ужаси се Марта. — Дори не съм влизала в магазин на Ан Самърс. Не знам дали бих посмяла, а и в момента отношенията помежду ни са такива, че той едва ли би искал да види гащите ми.

— Имах предвид панталон — поясни Елайза.

— Ти съвсем се промени, откакто беше в Калифорния — въздъхна сестра й. Само че се остави да бъде убедена, въпреки цената. Беше готова да опита всичко. Марта рядко харчеше големи суми за своето облекло, но понеже бързо слабееше, оправда огромната цена като наложителна, а не като каприз.

Нямаше никакво значение. Майкъл не забелязваше нито новите й дрехи, нито новата й фигура.

— Как изглеждам? — питаше го тя в началото на срещите им. Мразеше се, че си проси комплименти, обаче дните, когато ги бе получавала спонтанно, бързо потъваха в историята. Завъртя се пред него с надеждата да повярва в престореното й въодушевление.

— Добре — отговаряше той, както постъпваше винаги, когато й правеше комплименти преди. Марта се опитваше да оцени отговора му, обаче това „добре“ никога не й бе допадало. Искаше и се той да каже, че изглежда „зашеметяващо“.

— Ще хапнем ли? — питаше той, вземаше менюто и отместваше поглед, без дори да дочака отговора й.

На всяка среща се стараеха да се държат „добре“ един с друг. Но едно е да опитваш, друго е да го правиш. Марта закъсняваше и идваше изморена. Винаги планираше да бъде готова много по-рано, но тъкмо преди да тръгне някое от децата се събуждаше и се налагаше да го успокоява или пък се сещаше, че на следващия ден ще събират сметта и трябва да избута кофите до входната врата (което не беше лесна работа на тънки токчета). Никак не й беше лесно да изглежда — както бе предложила Елайза „самоуверена и безразлична“, след като целият й свят се рушеше като мимолетен пясъчен замък. Трудно й беше да изглежда изкусителна и омайна (както предлагаше Дорис Дей в един филм, който бе гледала предния следобед по Канал 5), когато си шокирана и унижена. Бе направо невъзможно да бъдеш интересна и вдъхновяваща, след като представата на отчуждения ти съпруг за разговор се изразява в даването на едносрични отговори (най-често „Не“ или „Не знам“) на всички твои задълбочени и опипващи почвата въпроси.

След всяка следваща среща Майкъл все по-трудно успяваше да погледне жена си в очите. Защо тя толкова държеше да се загръща с жалкото си страдание като с наметка? Защо твърдеше, че животът й е толкова труден? За бога, какво трудно имаше в това да дойдеш на време в някой ресторант. Беше убеден, че Марта нарочно закъснява, за да има повод да се оплаква колко труден е животът й без него. Нямаше да й позволи да го накара да се чувства виновен, каквото явно бе намерението й. Опитваше се да го манипулира. Погледът и предизвикваше у Майкъл странна смес от чувства. Чувстваше засрамен и подъл, което не му допадаше, затова в нейно присъствие стана раздразнителен и рязък. Не му беше забавно с нея. А той искаше да се забавлява. Не го ли разбираше? Е, да върви по дяволите, други го разбираха. Нощуването в хотелска стая не беше особено забавно, нито пък беше забавно да спи в свободната стая в дома на приятеля си, но вече съвсем ясно можеше да си представи времето, когато леглото отново щеше да стане забавно място. Майкъл никога не споменаваше за новите си приятели пред Марта.

Тя имаше чувството, че Майкъл й е направил сърдечна операция с боксови ръкавици и е забравил да я зашие. Дори си представяше, че все още е под упойка, защото в живота й се бе настанила някаква кошмарна нереалност. Срамуваше се, изпитваше болка от отворената си рана и се опитваше да я прикрие зад оживеното бъбрене за децата и за ежедневието си. Но ежедневието й бяха децата, затова просто нямаше за какво друго да говори. Майкъл бе единствената й друга тема за разговор. Ако я попиташе какво правят Елайза или родителите й, което той и без друго не правеше, нямаше да може да му отговори искрено. Мразеше неискреността, обаче не би могла да му каже, че те ритуално горят и намушкват интимните части на вуду кукла с неговия образ. След като каза на Майкъл, че й се е обаждал човекът от „Маджестик Уайн“, за да й съобщи, че са получили вино, към което той вероятно би проявил интерес, нямаше какво друго да му каже.

Осъзна, че го отегчава.



Преди всяка среща Марта излизаше от къщи красива и изпълнена с очакване. Обаче се връщаше смазана и тъжна. Когато пъхаше ключа в ключалката, напрягаше всички сили, за да се усмихне на Елайза. Беше смел, но безсмислен жест. Елайза винаги очакваше бдително завръщането на сестра си и следеше напредъка на нещата — или по-скоро липсата му — толкова запалено, колкото самата тя. Когато чуеше да спира кола, Елайза веднага изтичваше до прозореца. Наблюдаваше как Майкъл лепва студените си целувки на бузата на Марта. Що за среща беше това, ако мъжът не се опита да пъхне ръка в бикините ти? Не беше никак учтиво. Забелязваше приведените рамене на Марта и измъчената й усмивка, докато вървеше по алеята през градината. Затова не се заблуждаваше от широката усмивка, която сестра й се опитваше да й пробута като искрена, когато пристъпеше прага.

Разказът за срещите бе неизменна част от свързаната с тях рутина, но обикновено беше напрегнат и разочароващ колкото самите срещи. Най-често протичаше по следния начин. След като Марта прекрачеше прага, Елайза й подаваше чаша вино и питаше:

— Е, какво каза за себе си гуруто тази вечер?

Започна да нарича Майкъл „гуру“, защото той бе обяснил на съпругата си, че „преживява криза и има нужда да намери някои отговори за себе си“.

— Без майтап? Че ние това вече си го знаем, мамка му! — провикна се Елайза, когато Марта й предаде думите му.

Марта винаги съжаляваше, че е предала пред Елайза думите на Майкъл, защото тя всеки път ги омаловажаваше. Може би при разказа нещо се губеше, защото когато той ги изричаше, тя смяташе, че това е началото на положителна промяна.

— Моля те, не ругай толкова пред децата.

— Те спят.

— Тогава пред мен — не отстъпваше Марта.

— Просто не мога да се сдържам, Марта. Той ме влудява. Не може просто да станеш и да си тръгнеш след десет години, без да посочиш някаква причина.

— Твърди, че е посочил причина — чувства се нещастен.

— И защо е нещастен? Кога точно е разбрал, че е нещастен?

Разбира се, Марта също си бе задавала тези въпроси почти непрекъснато, след като Майкъл си бе тръгнал. Само че не бе направила и крачка напред към намирането на отговора.

Елайза кипна. Какви са всички тези приказки за щастие, за бога. Той беше женен, нали така? Не може да очаква непрекъснато да се чувства щастлив. Нищичко ли не знаеше за истинския свят? А и не му стигаше, че е навредил, ами сега оскърбяваше — защото точно това правеше, откакто бе напуснал съпругата и децата си. Изобщо не го интересуваше какво се случва. Марта всяка секунда размишляваше за връзката им, опитваше се да я проумее, да я анализира, да намери извинения и да оправи нещата. А той само повтаряше, че е твърде зает в работата си, за да мисли за разпадащия се брак.