— Ако подобно нещо се бе случило на мен, изобщо нямаше да има глупости като „да седнем и да го обсъдим“. Щях направо да отида в бюрото за правна консултация и да си намеря добър адвокат по семейните въпроси — кресна Елайза.

— Само че ние сме различни, не се е случило на теб и ти не си аз — възрази Марта.

„И слава богу“ — помисли си сестра й. Пое дълбоко въздух и се опита да прояви съчувствие:

— Добре, какво ти каза тази вечер.

— Всъщност, изглежда, започвам да разбирам защо не е щастлив.

— И защо? — каза през стиснати зъби Елайза.

— Потиска го това, че непрекъснато се караме и аз все му мърморя, освен това не му остава време да се вижда с приятелите си.

Елайза за миг остана безмълвна, след това възвърна любимия си начин на изразяване.

— Боже, това са скапани простотии, Марта.

— Елайза! — Марта отчаяно вдигна очи към тавана. Несдържаното избухване на сестра й можеше да накара дори баба им и дядо им да се обърнат в гроба, така че със сигурност би предизвикало и любопитството на едно невръстно хлапе с лек сън.

— Нали не вярваш на това?

— Ами напоследък доста се карахме. — Тя имаше навика да се съгласява с Майкъл. Правеше го от много време.

— Карахте се, защото него все го нямаше и защото ти трябваше сама да се оправяш с депата, и защото Матю беше съвсем малък, и защото Мейси имаше колики, и защото Майкъл настояваше да ходиш на фитнес, за да имаш съвършена фигура, и защото те пращаше да обикаляш агенциите и да намериш съвършения дом на мечтите, и защото всичко това просто бе твърде непосилно за теб.

Всяка следваща фраза, която започваше с „и защото“, беше изричана на все по-висок глас и с нарастващо възмущение.

— Може би това просто не му е харесвало. Просто не му харесват кавгите и оплакванията ми. Затова толкова често отсъстваше.

— А не му ли мина през ума да остане у дома и да ти помогне?

— Не.

— И какви са тези глупости, че не може да се среща с приятелите си? Той изобщо не би се виждат с никого, ако не беше ти. Ти каниш гости на вечеря, ти планираш пикници в почините дни, ти уреждаш да отидете на кино, ти помниш рождените дни на приятелите ви и имената на децата им.

— Знам, обаче той иска по-често да се среща сам с момчетата. Наистина работи ужасно много.

— Да, повечето от тях прекарва по ресторанти.

— Все пак отбелязахме някакъв напредък.

— Как ли пък не — въздъхна Елайза.

Марта изглеждаше наранена и тя съжали за невъздържаността си.

— Трябва да се боря за него — заяви Марта.

— Защо?

— Защото е мой съпруг и защото така постъпват хората. Борят се за съпрузите си.

Само че Елайза едва ли би я разбрала. Тя не бе омъжена. Несъмнено имаше право — като негова съпруга и майка на децата му Марта беше длъжна да направи абсолютно всичко, за да се опита да спаси брака си. Макар понякога да й се струваше, че е единственият човек на света, който е достатъчно старомоден, за да вярва в подобно нещо.

Обичаше го. И едновременно с това го мразеше.

Обичаше ли го, или го мразеше? Беше й почти невъзможно да прецени.

Елайза беше ужасно ядосана. Най-вече на Майкъл, защото беше толкова слабохарактерно и разочароващо копеле, но също и на сестра си, задето насърчаваше това негово поведение. Нямаше представа, че толкова презира начина на живот на зет си. Понякога й се бе струвало, че сестра й сякаш се е върнала в петдесетте години, но никога не бе поставяла под съмнение ролята на Марта — всъщност понякога дори бе копняла за нея. Е, поне за отделни моменти. Да не си задължен да работиш си имаше своите предимства. Завиждаше на сестра си, че не й се налага да се притеснява в какво настроение ще бъде шефката й, че не трябва да се бори с навалицата в метрото всяка сутрин и вечер, че не трябва да се занимава с досадни поръчки за покупки, които никога не отговаряха на пристигналите след това сметки и фактури. Разходките с децата в парка, рисуването, печенето на торти изглеждаха направо песен. Освен това винаги й се бе струвало, че Марта е щастлива. Елайза не искаше да се намесва, а и не се налагаше. В крайна сметка какво знаеше тя за брака, особено пък за брака на други хора?

Само че в момента дори един сляп, глух и ням непознат би прозрял онова, което сестра й не успяваше. Майкъл беше неразумен, безотговорен и нагъл боклук.

О, почувства се много добре, след като го каза, макар и само наум.



Елайза почти ежедневно насърчаваше Марта да промени стратегията. Твърдеше, че вече достатъчно се е опитвала да бъде ведра и красива, разумна и резервирана, толерантна и издръжлива, обаче Майкъл не е откликнал. Защо да не опита нещо по-уверено и да не вземе контрола донякъде в свои ръце? (Имаше предвид Марта да престане да се държи като изтривалка, само че успя да се въздържи и не го каза.)

— Трябва да не те открива толкова лесно. Трябва да излизаш повече. Не можеш да останеш вързана за телефона до края на дните си. — Марта я изгледа ужасено. — Не че този… ъ-ъ-ъ… проблем ще продължи до края на дните ти, обаче… — Елайза се отказа и без друго достатъчно се бе закопала.

— Но къде да отида и с кого? Нямам истински приятели.

— Това не е вярно.

— Ами поне в момента не мога да говоря с никого.

— Защото сама си решила да не им казваш в какво положение се намираш. Ако беше по-откровена с тях, може би щяха да ти окажат някаква подкрепа.

Всъщност Елайза малко се бе изморила да бъде единственият човек, когото Марта занимаваше с проблемите си. Тя беше сестра на Марта и като такава беше най-добрата й приятелка, обаче именно защото й беше сестра, беше длъжна да й поднесе най-здравословната доза от казването на нещата „право куме в очи“.

— Но това би било толкова унизително. Майкъл скоро ще се върне у дома. Не бих могла да понеса снизходителните им погледи, съчувствието или самодоволството им. Представи си, ако всички разберат, че съм го приела обратно след такова…

— Брутално отхвърляне — довърши изречението й Елайза. — Според мен не си справедлива с приятелите си. Ще видиш, че хората ще ти съчувстват много по-искрено, отколкото предполагаш.

Само че Марта не можеше да каже на никого. Чувстваше се такава неудачница, такава глупачка. Не знаеше дори защо я е напуснал. Не разбираше причината. Знаеше, че не е съвършена, обаче кой беше. Винаги бе правила всичко по силите си. Толкова много се бе старала. Бяха си обещали „докато смъртта ни раздели“. Бяха си обещали „и в добри, и в лоши времена“. И тя наистина го вярваше. Ако най-сериозният им проблем бяха няколко караници и няколко безсънни нощи заради коликите на децата, би трябвало да успеят да го преодолеят, споровете са здравословни. Навсякъде пише за двойки, които са преживели заедно ужасяващи неща — болести, безработица, бездетност, смърт. Някои двойки издържаха бурите — как можеше да признае, че е отстъпила още при първите леки дъждовни капки. Страхуваше се, че ако каже на хората, че Майкъл я е напуснал просто защото е нещастен, те ще допуснат, че тя крие някаква много важна тайна. Щяха да заподозрат, че тя има страстна връзка или че е алкохоличка, или че прикрива комарджийската си страст, или нещо също толкова драматично.

Или още по-лошо. Щяха погрешно да заключат, че Майкъл е безгръбначен и безотговорен страхливец, защото отстрани — ако човек не го познава добре — лесно можеше да се стигне до прибързани изводи. В крайна сметка не беше много хубаво да изоставиш жена си и децата си, нали? Щеше да е проява на по-голяма смелост и отговорност да останеш и да се опиташ да оправиш нещата. Марта не искаше хората да смятат, че се е омъжила за безгръбначен и безотговорен страхливец. Освен това, като не споделяше с никого, можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Ако не вдигаше телефона и не приемаше никакви покани, ако не излизаше и си стоеше у дома сама, може би щеше да успее да накара времето да спре. Може би.

— Не искам да излизам с никой друг. Не искам да се срещам с никой друг — повтори Марта.

Елайза въздъхна. Изобщо не беше съгласна със сестра си и се питаше дали е уместно да го каже. Струваше ли си да се бориш за един брак само защото беше брак? Прехапа езика си.

— Ами добре. Може би пък не трябва толкова лесно да го оставиш да се измъкне. Може би трябва да изискаш някои отговори. Накарай го да се замисли какво прави — предложи тя.

Марта беше отчаяна и уморена. Търпението й започваше да се изчерпва. Вероятно Елайза имаше право. Може би Майкъл щеше да я уважава повече, ако беше по-взискателна. А той наистина се нуждаеше от помощ. Тя сериозно обмисляше вероятността да е преживял нервен срив — това й се струваше по-приемливо, отколкото че го бяха хванати лудите. Вярно бе, че със сегашната си стратегия не постигаше нищо. Всеки път, когато отмяташе един ден в дневника си, чувстваше и се боеше, че бракът й се изплъзва.



Затова промени тактиката. Превърна четвъртата среща във възможност да разпита, да върти на шиш и да подложи Майкъл на безмилостен кръстосан разпит. Заби нокти в откритата рана на раздялата им и установи, че е показала колко дълбоко наранена и безпомощна се чувства още преди келнерът да е взел поръчката им. Новият подход също не помогна и дори влоши нещата. Тя не смяташе, че това е възможно, но с всяка минута Майкъл все повече се отчуждаваше и се затваряше в себе си.

— Кога престана да ме обичаш? — няколко пъти го попита тя. Вярваше, че ако знае поне това, ще успее да поправи нещата. Щеше да успее да се върне към времето и към онази Марта, която той бе обичал.

— Не съм преставал. — Той въздъхна и му се прииска Марта да остави нещата така. Мразеше да има отговорност към тази жена. Към жената, в която вече не бе влюбен. Не искаше животът му да се развие по този начин. Искаше да остане влюбен в нея, обаче не беше.

— Значи все още ме обичаш — не успя да прикрие вълнението си тя.

— Да, в известен смисъл. Ти си най-добрият ми приятел.

— Това е достатъчно, нали? — обнадеждено и умолително попита тя.

„Защо си го причинява“ — зачуди се Майкъл.

— Не. Не искам да остана с теб просто по навик — неохотно въздъхна той.

Думите се забиха болезнено в стомаха й. Марта се срина. Лежеше на боксовия ринг, усещаше вкуса на кръв в устата си, а гласът на рефера отекваше в ушите й. Тя си пое дълбоко въздух и си напомни, че може да е повалена, но не е извън играта.

— Къде сбърках? — нещастно проплака.

Майкъл не отговори.

— Лоша майка ли съм?

— Ти си прекрасна майка — увери я той.

— Лоша съпруга ли съм?

— Не, ти си прекрасна съпруга.

— Значи това, че ме обичаш, че съм най-добрият ти приятел, прекрасна съпруга и майка и фактът, че имаме две деца, не са ти достатъчни.

— Не, не са. Нещо липсва.

— Алчно копеле!

Марта не беше сигурна как точно се случи. Може да го бе направила инстинктивно, обаче запрати чашата си с вино по него.

Това беше последната им среща.

Тя не виждаше смисъл да се срещат отново. Съмняваше се, че Майкъл ще се съгласи отново да излезе с нея. Той мразеше сцените и едва ли щеше да й прости за случилото се в ресторанта. Освен това, когато предишната седмица ходиха заедно на кино, той потръпна, когато случайно докосна с коляно нейното, коляното на съпругата си. Марта имаше чувството, че ще повърне от болка.

През нощта лежеше в леглото самичка и вече не очакваше и дори не се надяваше да заспи. Думите му, че е прекрасна съпруга и майка, обаче това не му е достатъчно, бяха още по-болезнени от факта, че я бе напуснал. Бяха по-жестоки от оплакванията му. Ако смяташе, че е прекрасна съпруга и майка, но въпреки това не я иска, това бе все едно да й каже, че най-доброто, на което е способна, не е достатъчно. Десет години даваше всичко от себе си, стремеше се да го впечатли, искаше той да се гордее с нея, искаше да я признае — но се бе провалила.