Наистина, Майкъл и Марта се бяха оженили млади, но същото важеше и за господин и госпожа Евъргрийн. Да, бракът не е лесно нещо — всеки, който е бил женен, в даден момент се пита дали това не е съвсем неестествено положение. Винаги има други изкушения, други възможности, друг възможен начин на живот, други поли или панталони, които да преследваш. Но като цяло предимствата са повече от недостатъците. Със сигурност нищо на света не може да се сравни с прекрасното усещане да се обърнеш назад и да погледнеш към споделения си с някого живот. С човек, който ти е помогнал да го изживееш по-добре. Какво си мислеше Майкъл, като зарязваше децата си така? Техните внуци! Горкият човечец, сигурно преживяваше нервен срив. А горката Марта беше толкова отслабнала и съсипана. Честно казано, родителите на Марта не разбираха каква е причината Майкъл да напусне семейството си.

Не бил щастлив, така каза Марта. Че защо, за бога, не беше щастлив?

Чувстваха се безпомощни, като гледаха как голямата им дъщеря отново се превръща в малко момиченце. Винаги се бяха гордеели с уравновесеността и решителността на Марта. Поиска да си пробие ушите — но само на едно място. Работи усилено в училище и в университета и винаги излизаше само с по едно момче. Разбира се, те обичаха и Елайза и се гордееха с нея, само че тя винаги им бе създавала повече грижи и никога не знаеше какво точно иска. Луташе се и се местеше от една група приятели в училище към друга, от една група гаджета към друга, от една професионална кариера към друга, и все не изглеждаше доволна или щастлива.

Останаха много доволни, когато най-сетне си намери работа като редактор на музикални клипове, каквото и да представляваше това. Не им се струваше особено стабилна работа, а и я бе намерила доста късно — двайсет и седем не е най-подходящата възраст да стъпиш на първото стъпало от кариерата си, но тя явно харесваше работата си. Не разчитаха особено да се задържи там. В крайна сметка изглеждаше толкова щастлива с Грег, макар че той определено беше странен, се държеше добре и семейство Евъргрийн го харесваше. Съжаляваха, че той вече няма да присъства в живота им. Това непрекъснато идване и напускане. По тяхно време беше по-лесно.

Марта обаче винаги изглеждаше доволна. Тя беше щастлива да бъде майка и съпруга, което в днешно време бе нещо доста необичайно и истинско облекчение. Една дъщеря, която обикаля клубовете и упорито отказва да се омъжи, макар вече да е прехвърлила трийсетте, е предостатъчна за всяко семейство. Кой би допуснал, че предаността на Марта ще се превърне в такъв проблем? Беше се посветила на децата и съпруга си. Никога не бе желала да бъде нещо друго, освен съпруга и майка, а сега огромна част от тази нейна самоличност й бе отнета и тя изглеждаше непълноценна.



За господин и госпожа Евъргрийн не бе лесно да обсъждат положението на Марта със самата нея, защото тя почти не признаваше, че положението е трудно. Тактиката й беше да продължава така, както бе живяла и преди Майкъл да я напусне. Само дето не се виждаше с никого от приятелите си. Самоналожената й самота тревожеше родителите й. Непрекъснато я питаха какво би искала, но тя не можеше да им отговори. Като че ли бе способна само да чака следващия ход на Майкъл. А семейство Евъргрийн се бояха, че такъв няма да последва. Затова кротко, но категорично настояваха да вземат децата за ден-два седмично, за да дадат на Марта възможност да поразсъждава логично и последователно.

Е, най-малкото, поне щеше да може да ходи до тоалетната, без някой да я съпровожда.

Господин и госпожа Евъргрийн имаха право до известна степен. Докато беше сама. Марта наистина имаше време да обмисли положението с Майкъл. Само че тя мислеше за него и докато се занимаваше с прането или приготвяше храната.

Всъщност почти не мислеше за друго. Толкова много мислеше за това, че главата я заболяваше, само че все още нищо не проумяваше.

Знаеше, че родителите й й мислят доброто. И несъмнено изпита облекчение, че има възможност да излезе от къщи, да затвори вратата зад гърба си и да тръгне по алеята, без да бута двойната количка, да мъкне чантата с дрешки за преобличане и преповиване, бурканчета с храна, одеялце, плюшено зайче и други подобни.

Но след като затвори вратата, не знаеше къде да отиде. Марта ходеше най-вече на детски площадки или в супермаркети. Когато за пръв път излезе сама, чувстваше ръцете си непривично леки. Втурна се към магазините, за да купи неща, които да носи и да запълни празнината. Купи панталони за Матю, лента за коса и малко пухкаво кученце за Мейси, което беше като живо. Купи лак за нокти на Елайза, няколко луковици за градината на баща си и последната книга на Джейми Оливър за майка си. Харчеше, все едно трупаше държавен дълг. Понякога терапията действаше и притъпяваше болката й, но друг път не — просто й припомняше колко тривиален е животът й. Запита се колко пари трябва да похарчи за един ден, за да докаже, че съществува.

— Времето е много променливо, нали? — заговори я усмихнатата продавачка в „Бейбигап“. Двете с Марта си кимаха учтиво, защото тя беше редовен клиент. — Да не би да сте настинали — като че ли малко сте отслабнали. Как сте?

Ужасно, смазана, съсипана.

Ако говори с приятелите си, това би означавало да признае поражението си, но изведнъж възможността да се поразговори с някой непознат й се стори успокоителна. Може би отдалечеността от ситуацията щеше да й даде гледна точка, която тя отблизо нямаше.

— Съпругът ми ме напусна.

— Това е ужасно, мила. Кога се случи?

Марта й разказа всичко. И това й помогна. Наистина й помогна. Продавачката откликна с безусловно и простичко съчувствие. Окуражена от този успех, спомена пред жената от магазина за играчки, че в момента живее сама, и жената й стисна ръката. Топло, сухо ръкостискане. Младежът от градинския център каза, че той ще достави по-тежките неща, защото няма мъж, който да й помогне с пренасянето им.

Тези мили жестове донякъде облекчиха болката й. На Марта й олекна — каза си, че ако сподели с достатъчно непознати и види достатъчно съчувствени усмивки, получи достатъчно сърдечни ръкостискания и достатъчно помощ за тежките чанти, ще успее да запълни празнината в живота и в сърцето си. Затова говореше ли, говореше. Започна да разказва на всеки срещнат. Казваше, че е в шок, че не може да проумее, че е съсипана и че ще го чака да се върне у дома, защото какво друго й оставаше! Така поставяше в неудобно положение продавачките в магазините, фризьорите и милите старици, които седяха в автобуса и се притесняваха за сметките си за газта. Марта не забелязваше смущението им, защото бе погълната от самосъжалението си.

— Колко неприятно! — казваха хората. Клатеха глави, натъжени най-вече от факта, че историята й им звучеше ужасно познато.

— Защо ви напусна? — попита жената, която превеждаше учениците през кръстовището.

Марта отново се почувства отчаяна и глупава. Не можеше да отговори. Отгоре на всичко постъпката му я бе оставила безмълвна. Да й се налага да отговаря „Не знам“ — ама че глупост! Ама че безотговорност!

Опита се да разсъждава: „Аз съм хубава и приятна, обожавам децата и готвя добре. Поддържам безукорен ред в дома си. Не харча прекалено за себе си. Е, поне доскоро не го правех. И го обичам. Или по-скоро го обичах?“.

— Друга жена ли има? — опита се да й помогне жената.

— Едва ли.

— Сигурно има — настоя жената.

Така ли беше? Марта не знаеше, а би трябвало да знае, нали би трябвало да има известна представа дали съпругът й си има любовница. Другите жени май притежаваха усет за подобни неща. Шийла в месарницата смяташе, че той „сигурно има друга връзка“. Сестрата в приемната на лекаря заяви, че „всички мъже имат“. Дори Елайза намекна, че според нея това е възможно. Но как да повярва? Как просто ей така да престане да вярва и да се надява? Как да си помисли за него нещо толкова лошо, след като десет години го бе обожавала?

Не знаеше как.

Марта обичаше непознатите търпеливо да изслушват разказа й и да я прекъсват само с ужасено или озадачено цъкане с език. Неприятно й беше да говори с непознати, които настояват да разказват за собствените си разочарования или провали. А такива имаше много. Но какво можеше да й помогне, ако знае, че всеки си има по една подобна неприятна история като нейната? Всеки познаваше някого, комуто се е случило точно същото нещо. И каква утеха й носеше това? Безотговорността и изневярата са широко разпространени — голяма новина, няма що!

— Зет ми напусна сестра ми, докато беше бременна с близнаци — осведоми я жената в химическото чистене.

— Съпругът на приятелката ми току-що я напусна, а са женени от шестнайсет години. Оказа се, че той през цялото време е имал връзка със секретарката си и че дори е спал с нея — със секретарката — в нощта на сватбата, тоест на сватбата на приятелката ми.

— Ужасно! — промълви Марта и беше така. Наистина.

Само че ужасните постъпки на други хора не правеха постъпката на Майкъл по-малко ужасна. Чуждата болка не облекчаваше нейната, всъщност дори я засилваше. Сякаш плътният облак на измамата бе пропълзял над главата й и я задушаваше. Оглеждаше ли се наоколо, виждаше само мрачни и затворени лица, тъжни и изпълнени с разочарование житейски истории, осуетени мечти и разбити сърца. Не й помагаше, че според всички останали истинската трагедия в нейната история бе фактът, че тя е нещо съвсем обичайно и често срещащо се. Никой не даваше и пет пари, че с брака й е свършено. Смятаха, че няма нищо необикновено в това магията просто да изчезне. Марта пък оприличаваше положението на нова прическа — никой, освен нея, не я забелязваше. Не искаше да повярва, че нарушените обещания са приемлива част от света, в който е въвела Матю и Мейси. Би предпочела да вярва, че е откачалка.

Това беше шестият ден, в който излизаше самичка, и усещането, че е забравила нещо важно (тоест децата), започваше да отслабва. След първоначалната интензивна терапия чрез пазаруване Марта посвещаваше свободното си време на неща, за които после би могла да разкаже на Майкъл, ако изобщо й се удадеше подобна възможност. Макар да се съмняваше, че в момента има много възможности за разговор на общи теми — не и след фиаското с виното. Предишната сряда ходи във фитнес залата, а след това прегледа „Файненшъл Таймс“. Вчера ходи в центъра „Саут Банк“ за лекцията на един военен кореспондент, който бе прекарал няколко много интересни години, наблюдавайки как хората се избиват. Днес беше дошла в малка галерия съвсем близо до Каледониън Роуд. Изложбата беше много модерна и бе посрещната с прекрасни отзиви във всички неделни вестници. Казваше се „Заличаване“. Може би Марта щеше да направи по-разумен ход, ако бе избрала нещо друго, обаче Майкъл много харесваше модерното изкуство.

Не беше сигурна, че и тя го харесва. У нея се прокрадвала подозрението, че всъщност става дума за новите дрехи на царя. Бяло платно, закачено на бяла стена? Ценеше символиката, обаче да плати петдесет хиляди лири за тази инсталация, когато децата в нужда в много страни можеха да спасят зрението си с храна само за няколко лири, не й се струваше редно. Какви чувства можеше да предизвика у нея нещо толкова фалшиво?



В галерията нямаше много хора. Големите галерии в града привличаха туристи през всеки ден от седмицата, но организаторите на нещо толкова специализирано като това не биха могли да се надяват, а вероятно и не се стремяха към тълпи от посетители. Кураторът на галерията приемаше експозицията твърде на сериозно, за да иска да привлече масовата публика и да спечели одобрението й. Марта се залита дали не усеща липсата на нещо (освен на съпруга си). Дали не пропускаше нещо от културна гледна точка? Останалите трима-четирима души в галерията изглеждаха напълно погълнати от изложените им произведения. Може би тя беше еснафка. Един мъж стоеше пред онова голямо черно платно („Липса“) вече дванайсет минути — беше засякла времето. Какво толкова го бе очаровало. Защо хората забавят крачка, докато разглеждат картините в някоя галерия? Дали нещо ги завладява? Дали това е признак на уважение?

Или просто скуката най-сетне е изцедила запасите им от енергия и те се шляят, защото са потиснати?

Може би съпругата на този мъж неотдавна го е напуснала? Ако е така, можеше да разбере защо той беше като парализиран от картината, наречена „Липса“.