Марта беше безпомощна, гневна и объркана — което лесно се превръщаше в истерия. Мяташе се от сълзите към укорите и към яростта, сякаш беше девойка в пубертета преди началото на цикъла си в навечерието на изпит. Въпреки чувствата си не съжаляваше за постъпката си.

Според Майкъл това беше доказателство за истеричността й.

Според Елайза беше признак, че постига напредък.

Марта не знаеше какво е.

— Виждам, че си си купила компютър — отбеляза той тази вечер. Двамата стояха в кухнята, но за да разбере, че си е купила компютър, би трябвало да е влизал в трапезарията. В момента Марта не канеше гости на вечеря, а семейството бе свикнало да се храни в кухнята — беше по-уютно, така че компютърът беше поставен в трапезарията. Елайза предложи да го сложат в кабинета на Майкъл, обаче Марта не искаше и да чуе. Тя пазеше кабинета непокътнат като някакво светилище, въпреки че да бърше праха от стотината колички беше доста досадно. Ето защо фактът, че се подразни, задето Майкъл си е врял носа из къщата, беше поредното противоречие. Което беше глупаво, разбира се. В крайна сметка това все още беше домът на Майкъл, техният дом, и тя искаше да е така.

Просто напоследък й се струваше по-скоро неин, отколкото техен.

Разбира се, той можеше да влиза, където си поиска, включително и в трапезарията. В крайна сметка Марта нямаше тайни.

Освен купчината пране, което чакаше да го изглади и което — за късмет — набързо бе прибрала в трапезарията. Малко се позасрами, че Майкъл щеше да разбере, че е изостанала с гладенето. Докато той живееше у дома, никога не бе занемарявала така домакинската работа, но напоследък гладенето престана да й се струва толкова важно. Марта се смути. Не искаше той да вижда недостатъци у нея.

Внезапно обаче присъствието му й се стори някак натрапено.

— Не, всъщност не съм го купила. Елайза ми го подари. Много щедро от нейна страна, не мислиш ли? — усмихна се тя и се опита да прогони от съзнанието си смачканото пране.

— Е, все пак живее тук, без да плаща наем.

— Искаш ли да ти дам имейл адреса си? Сърфирането в интернет е страхотно, освен това има чудесни образователни страници за Матю. — Майкъл много държеше на образованието на децата. Марта изобщо не си направи труда да обяснява, че дори не би й хрумнало да взема наем от сестра си. — Освен това имам мобилен телефон — показа му го Марта.

Той го взе от ръката й и бързо го прецени с набитото си око за всякакви машинарийки.

— Последен писък. Да не би Елайза да е спечелила от лотарията?

Заболя я. Тайно се бе надявала Майкъл да остане впечатлен от това колко модерна е станала. Той прекарваше часове пред компютъра и тя си мислеше, и дори се надяваше, че ще остане доволен от интереса й към нещо ново. Неведнъж й беше казвал, че се нуждае от хоби. Само че как би могла да намери време за хоби, докато Майкъл живееше у дома? Обаче той нито я поздрави, нито поиска номера на мобилния й телефон, нито пък забеляза, че е гримирана. Което си беше жалко, понеже често я насърчаваше да се грижи повече за себе си, а сега, когато се беше постарала, дори не го забеляза.

Марта прогони мисълта от главата си и се опита да чуе какво й говори.

Напоследък Майкъл много говореше за пари. Попита колко струват новите обувки на Матю и промърмори, че има чувството, че са купили предишния чифт само преди пет минути. Което си беше почти вярно, обаче така растяха децата. Провери телефонната сметка и помоли Марта да говори с родителите си след шест часа следобед. Когато му каза какво възнамерявала купи на Мейси за рождения ден, той отбеляза, че дъщеря им сигурно ще остане доволна и от празен кашон, а и щяло да е много по-евтино. Такива неща често се казват за децата, обаче в случая с Мейси не беше вярно: тя наистина не харесваше картонени кутии. Предпочиташе пластмасови играчки със звънчета и копчета.

— Разпратих поканите за тържеството на Мейси следващата седмица — каза Марта. — Сами ги изработихме: Мейси, Матю и аз. Най-вече аз, обаче беше много весело.

Показа на Майкъл една покана. Беше парче розов картон, изрязано като балон. Матю беше добавил лепенки и станиол, а Мейси — отпечатъци от пръсти и слюнка. Бяха прекарали прекрасен следобед, докато изработваха поканите, и Марта наистина се гордееше с резултата. Само че от начина, по който ги гледаше в момента Майкъл, поканите не й изглеждаха толкова оригинални и красиви.

— Много са хубави — промърмори Майкъл, точно както отбелязваше, че времето е „много хубаво“, че изпечените от Марта бисквити са „много хубави“, че цветът, в който е боядисала коридора, е „много хубав“. Тя не проумяваше как е възможно думите „много хубаво“ да звучат с такава досада и толкова критично.

Дълго бе обмисляла рождения ден на Мейси. Първият рожден ден на всяко дете несъмнено е много важна дата, но за Марта точно този рожден ден имаше огромно значение. Как е възможно само преди година Майкъл да бе броил секундите между контракциите на Марта, да й казва колко умно момиче е и колко се гордее с нея, да се разплаче от щастие, когато акушерката му даде да подържи Мейси, а сега да живее сам на хотел? Как бе възможно? Не знаеше отговора, но беше твърдо решена да оправи нещата. Беше решена да накара съпруга си да се върне у дома. Да сложи край на тази глупост.

Беше му приготвила изненада. Преди три години баба й беше починала и бе оставила на нея и на Елайза малко наследство. Майкъл бе настоял Марта да си открие банкова сметка, вместо да харчи парите за играчки или за дрехи за децата. Искаше тя да си купи с тях нещо важно и значимо. Нещо, което да бъде нейно и да й напомня за баба й. Което беше чудесно от негова страна и доказваше, че някога много я е обичал.

Но означаваше също, че би могъл отново да я обича, нали?

Марта възнамеряваше да похарчи парите за някоя специална мебел, след като купят къщата на мечтите си — маса за хранене и е столове й се струваше подходяща идея. Обаче започваше да се опасява, че ако не вземе някакви мерки, никога няма да живеят в дома на мечтите си — нито в Бридълуей, нито където и да е другаде.

Затова тази сутрин отиде в банката и изтегли всички пари. След това отиде в една туристическа агенция и запази едноседмична почивка за четиримата в Дисниленд в Париж. Не спести никакви разходи. Купи билети за влака първа класа. Избра най-хубавия хотел, купи целодневни пропуски за парка и осигури детегледачка за две от вечерите, за да могат с Майкъл да вечерят сами. Запази билети за влака за деня след тържеството на Мейси, за да пътуват точно на рождения й ден.

Майкъл със сигурност щеше да е трогнат. Точно от това се нуждаеха всички. Той просто трябваше да си припомни колко е хубаво да имаш семейство. Последните няколко месеца бяха изпълнени с гняв. Трябваше да прекарат малко хубави мигове, за да възстановят семейното равновесие и да прогонят спомените за неразбирателството помежду си. Често си бяха говорили да заведат децата в Дисниленд. И двамата смятаха, че полетът до Америка е твърде дълъг за децата, затова смятаха да отидат до Париж, когато Мейси стане на две години и половина, а Матю — на четири. Марта и Майкъл бяха направили такъв план, защото децата щяха да оценят по-добре пътуването, когато станат на тази възраст. Матю дори можеше да си го спомня, когато порасне.

Само че сега беше решила да запрати предпазливостта по дяволите. Беше сигурна, че това пътуване е нейният коз в играта, целяща да върне Майкъл у дома.

Билетите се намираха зад поставката за чаши на една полица в кухнята. Марта много се вълнуваше. Нямаше търпение да му връчи билетите. През целия ден беше в приповдигнато настроение, предвкусвайки удоволствието, което щеше да се изпише по лицето му.

Майкъл беше дошъл да прочете приказка на децата преди лягане. Тя възнамеряваше да му предложи чаша вино и да го изненада с подаръка. Знаеше, че ще се зарадва и ще се наслади на почивката. Странно как задълженията им някак естествено се бяха разпределили с течение на годините. Винаги Майкъл се грижеше за почивките им — това беше негово задължение. Марта не се съмняваше, че той ще се зарадва на отношението й, на това, че някой друг поема отговорността. Точно както тя би се зарадвала, ако той й сготви нещо. Или зареди колата й с бензин.

Всъщност една от най-големите мечти на Марта беше Майкъл да изкъпе децата, да ги избърше, да ги намаже с крем, да им сложи пелените, да ги намаже с лосиона, да се справи с трудната задача да измие зъбите им, да затопли млякото, да им облече пижамите, да ги нахрани, да им прочете приказка преди лягане и да ги настани в леглата, но откакто си беше тръгнал, три пъти беше идвал навреме, за да им прочете приказка, но откакто бе станал родител преди три години. Марта не си спомняше нито веднъж да е минал през всички процедури, свързани с лягането.

— Искаш ли чаша вино? — предложи тя.

— Да, чудесно.

Марта искаше той наистина да се зарадва, а не да гледа страдалческото му изражение.

„Боже, защо съм толкова нетърпелива? Още не съм изпила дори една чаша шардоне“ — помисли си тя.

Продължи да изпълнява плана си.

— Исках да поговорим за рождения ден на Мейси — поде тя. Усети някакво нервно вълнение. Обичаше да прави подаръци. Харесваше й да избере подаръка, да го увие, обожаваше панделките и ширитите и винаги ги използваше щедро. Обичаше да прави изненади и беше напълно убедена, че това ще бъде най-хубавият подарък, страхотно попадение, дар, който отново ще събере семейството.

— Да, и аз искам да поговорим за това — каза Майкъл и млъкна, без да показва никакви признаци, че изобщо иска да говори за нещо.

Марта се възползва от това:

— Аз съм планирала…

— Искам развод.

— … изненада — довърши тя. Думите й увиснаха безсмислено във въздуха.

— След тържеството — додаде той. Каза, че му е неприятно, задето се е провалил в брака си, но ще му бъде още по-неприятно, ако се провали в живота си, защото човек има само един живот, а неговият отдавна вече не бил приятен.

Сватбената снимка беше лъжа. Къщата беше лъжа. Почивките им заедно бяха лъжа. Децата и хамстерът все едно не съществуваха. Какви ги говореше този мъж?

Каза й, че е скъпо да живее в хотел, каза й, че възнамерява да наеме апартамент, а това звучеше ужасно, окончателно. Каза й, че е бил нещастен още преди да си тръгне и че кавгите след това са го изтормозили още повече. Не можел да си представи как биха могли отново да се одобрят.

Чу се да му разказва за Дисниленд в Париж. Той издаде характерен звук като морски лъв, шокиран и възмутен, и отговори, че едва успява да издържи с нея седем часа, какво остава за седем дни, вече не. Чу се да му крещи, че е длъжен да прекара с нея седем дни, защото е негова съпруга, негова съпруга, негова съпруга.

Той повтори, че иска развод. Че вече месеци наред не го слуша. Тя повтори, че е негова съпруга. Той сви рамене и я изгледа със съжаление.

Накрая тя престана да повтаря тази дума. Звучеше нелепо, толкова пъти я бе изрекла. „Съпруга“ очевидно беше доста обезценена валута.

Той имаше право. Марта наистина не го слушаше. Тя беше убедена, че раздялата им е само глупава препирня. Нещо като подранила криза на средната възраст. Разправия, излязла от контрол. Проблем, който могат и трябва да разрешат. Те бяха женени. Хората не могат просто така да престанат да бъдат женени. Е, правеха го, разбира се, но не и тя. Не и Марта. Вината бе смятала, че бракът е завинаги. Вярваше в това, вярваше го с цялото си сърце. До този момент не се бе замисляла много за сърцето си, само дето го беше поддържала в добра форма, като подбираше храни с ниско съдържание на холестерол и знаеше, че трябва да пие червено, а не бяло вино (обаче продължаваше да пие бялото — то не оцветяваше зъбите й). Що се отнася до теорията, че сърцето е нещо повече от орган, които изпомпва кръв до различни части на тялото й, че е извор на романтични чувства, е, това не беше доказано научно, нали?

Тя не разбираше какво имат предвид хората, като казват, че сърцето им е разбито, особено когато употребяваха тази фраза по отношение на някое неголямо разочарование: „Нямаха моя номер обувки, направо ми разбиха сърцето“, „Някой надраскал колата му, сърцето му е разбито“, „Човече, «Ман Юнайтед» падат с един на два от «Лийдс», направо ми разбиха сърцето“. Постоянното повтаряне беше изхабило фразата. Както и да е, фактът не беше доказан научно.