Есенното слънце пръскаше лъчите си върху заскрежения път и създаваше впечатлението, че улиците на Лондон са павирани с диаманти. Влизаше през прозореца и си играеше с металните солници, със захарницата, с ножа и с вилицата й и с мазнината по пържените й яйца, като караше всичко да изглежда скъпоценно. Ако Марта не беше толкова измъчена, сигурно щеше да си помисли, че малката мазна лъжичка е направо божествена.

Седеше и размишляваше. Мисленето я плашеше. Беше болезнено, но необходимо. Сериозно ли говореше той?

Да. Това беше сериозно.

Можеше ли да го накара да промени намеренията си? Марта си припомни последните един-два месеца. Беше го умолявала, заплашвала, изпращала бе любовни писма, бе обяснявала, бе крещяла, бе вдигала скандали и се бе цупила, но Майкъл беше непреклонен.

Не можеше да го накара да промени решението си.

Той вече не я обичаше. И по-точно, каза, че го отегчава. Че не се интересува от нея.

Предишната вечер й каза това и още много други неща. Въпреки усилията си да прогони от главата си мисълта за раздялата, Марта си спомни, че и двамата си бяха крещели жестоки обиди и яростни критики. Той каза, че тръпката да бъде с нея е изчезнала безследно. Тя му заяви, че е повърхностен, че му липсва постоянство. Той пък отвърна, че това е толкова типично за нея — винаги да обижда. След това додаде: „Ти никога няма да ми простиш, Марта. Никога няма да можели да забравиш“. А това я обърка. Нима се нуждаеше от прошката й? Искаше ли да се върне у дома? Марта веднага бе настояла: „Грешиш, всичко ще се оправи. Аз те обичам. Ние сме семейство. Трябва да бъдем заедно. Трябва да ходим в Кю Гардънс и на пикник. Върни се у дома. Върни се у дома. Сложи край на това безумие, Майкъл, и се върни у дома“.

Обаче той каза само: „Мразя да ходя на пикник“. Марта се мразеше, че го бе умолявала да се върне, че така всецяло бе заглушила собствените си желания. Мразеше се, че му е дала безброй много възможности. Възможности, от които той не се възползва. Каза му, че е изтощена и се чувства пренебрегната. Той пък й отговори, че предпочита да е на работа, във фитнес залата или в прегръдките на друга жена, където й да е, само не с нея. Тя му кресна веднага да се пръждоса и да си намери друга жена, ако може, само че се съмнявала да успее да намери някоя достатъчно глупава, за да се обвърже с такъв себичен и късоглед тип като него — имал късмет, че е успял поне веднъж. Той кресна в отговор, че може би ще направи точно това, и злобно добави, че може би дори вече го е направил. След това добави, че не й отива да ругае, че никога не е харесвал жени, които ругаят, понеже е унизително и отвратително. Думите му я извадиха от равновесие. Тогава му изкрещя в лицето всяка ругатня, за която успя да се сети. Което доказа, че явно нещо в хардуера на мозъка й не е наред. Мислеше си: „Арогантен, нещастен и жалък тип!“, а гласовият й апарат превеждаше тези думи в ругатни от англосаксонски произход.

Не се гордееше със себе си, обаче не можеше да се сети и за друг начин да го нарани. А много искаше да го нарани.

Как всичко се бе сринало толкова бързо?

Караха се, говореха високопарно, крещяха си, заяждаха се, замерваха се с чаши с вино, а сега всичко бе свършило.

Точка.

Край.

Ето това нараняваше Марта най-силно. Той нито веднъж (доколкото й бе известно) не се бе запитал дали постъпва правилно, като напуска нея, Матю, Мейси и Бридълуей. Имаше собствено мнение по въпроса. Боже, колко обичаше това негово качество някога и колко го презираше в този момент!

Поръча си още чай и пържени яйца. Това бе може би най-вкусното нещо, което бе яла някога. Много по-вкусно от специалитетите, които бе опитвала в многобройните модерни ресторанти. Много по-вкусно, от която и да е чужда кухня, която бе опитвала. Изяде яйцата, мислейки си, че белтъкът прилича на опал, а жълтъкът — на течно злато. Това образно описание на яйцата доказваше, че все още е пияна. Не можеше да си представи, че ще ходи по модерни ресторанти без Майкъл. Но дали щяха да й липсват?

Времето, което бе прекарала сама, бе ужасно и унизително.

Но не всичко беше лошо.

Допадаше й да има мобилен телефон и бе омагьосана от интернет. Наистина, първоначалният й интерес бе предизвикан от желанието й да впечатли Майкъл, но когато той категорично отказа да се възхити от нахлуването й в света на високите технологии, тя си даде сметка, че от това удоволствието й ни най-малко не намалява. То нямаше нищо общо с него.

Харесваше й да не прибира играчките всяка вечер, всъщност се чувстваше много свободна, докато наблюдаваше как купчината с прането расте. Онзи ден и тя, и децата се бяха облекли с дрехи от тази купчина и светът не беше престанал да съществува. Сметката й в бакалницата намаля наполовина, а също и времето, което прекарваше в супермаркета. Разполагаше с повече място в гардероба и обожаваше новите си кожени панталони.

Не, не всичко беше лошо, помисли си Марта. И това бе най-плашещата й мисъл през този ден.

Внимателно прецени хапките си, за да може да лапне последното залъче препечена филийка с последното парче от яйцето и с остатъка от доматения сос. След това изпи още четири чаши чай и изяде два шоколадови кроасана.

Истински триумф.

Всъщност искаше ли той да се върне? Мисълта избухна в съзнанието на Марта и я шокира. Със сигурност се дължеше на алкохола. Вкусни пържени яйца и прилично кафене едва ли бяха в състояние да ти навеят мисли да се откажеш от брака си.

Вдигна поглед и забеляза, че строителите са си тръгнали. Двете пълни жени зад бара седяха и си бъбреха. От изражението им беше ясно, че да си разменят клюки за тях е нещо обичайно, необходимо, но вече не е забавно. Марта усети липсата на Елайза, искаше й се да си поговори с нея. Порови в чантата си и извади мобилния си телефон.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти, Аз. Къде си?

— В кафенето срещу бензиностанцията на „Стандарт Ойл“. — Марта гневно изгледа фирмената табела. Преди, всеки път, когато минаваше покрай бензиностанцията на „Стандарт Ойл“, изпитваше известна гордост. Мислеше си: „За тази фирма работи съпругът ми, тук прекарва дните си“. Майкъл смяташе, че компанията е нещо много важно, затова и тя смяташе така. Сега я дразнеше.

— Поръчай ми една пълна пържена закуска и ще дойда след по-малко от десет минути. С лук, гъби и всичко останало, става ли?

— Става.

22.

Елайза забеляза остатъците от закуската на Марта.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се ужасно.

— Заради махмурлука или заради живота?

— Още не съм сигурна — промърмори тя. — Предполагам, че мама те е запознала с подробностите.

— Да, мила, така е — въздъхна Елайза, като се отпусна срещу се сестра си.

— Той иска развод. Знам.

— Защо? Защо постъпва така?

— Не знам.

— И аз не знам, Марта замълча и впери поглед в празната си чаша. Искаше да прояви смелост. Наистина не желаеше да поставя в неловко положение Елайза, на която току-що бяха сервирали закуската. Не искаше да попречи на сестра си да се храни, като се разреве и намокри филийката й, обаче не беше лесно да прояви смелост. — Чувствам се толкова нелепо. Все едно са ме хванали да спя на пост.

— Какво искаш да кажеш — попита Елайза.

— Смятах, че бракът ми е успешен, че сме щастливи. Той казваше, че е щастлив.

— Кога?

— Когато го питах.

— А, значи се налагаше да го питаш. — Елайза отхапа лакомо от наденичката си, задъвка замислено и попита: — Според теб има ли друга?

— Да. Не. Не знам. Непрекъснато го питам.

— Някакви предположения.

— Той непрекъснато споменаваше за една жена от службата — Карън.

— Как изглежда?

— Ами най-странното е, че не съм я виждала. Той все правеше разни неща с Карън и с нейните приятели, обаче аз не бях поканена. Смяташ ли, че има връзка с тази Карън?

Според Елайза беше много по-вероятно да е някоя от приятелките на Карън. Карън беше просто алиби, обаче си замълча. Имаше такова предчувствие, не разполагаше с доказателства. Вместо това попита:

— А кога за последно те е карал ти да се чувстваш щастлива?

— Ами… — Не беше сигурна как да отговори.

— Кога за последен път е правил за теб нещо хубаво?

— Той непрекъснато прави хубави неща.

— Сериозно?

— Да. Миналата седмица заведе децата в парка, за да мога аз да отида във фитнес залата.

— Те са и негови деца. Направил го е за тях и за себе си, не заради теб. — Елайза се зае с яйцата. Марта се изкуши дали да не си поръча още една порция. — Кога за последен път те е питал как си?

— Не ставай глупава, постоянно ме пита. — Пресегна се и взе една наденичка от чинията на Елайза. Откъде извираше апетитът й?

— И е изслушвал отговора ти?

Марта замълча и Елайза прие това като отбягване на въпроса.

— Защо си толкова жестока към него? — попита Марта.

— Защото се държа отвратително с теб през последните няколко месеца. Беше направо невъобразимо себичен. Той е не толкова продукт на изгубеното поколение, колкото на поколението на егоистите. Освен това прояви мързел и безотговорност. Нарани те, а ти си ми сестра. Иде ми да му откъсна главата.

— Разбирам — рече Марта.

Двете жени замълчаха и се загледаха през прозореца. Както винаги Лондон беше много оживен. Уличното движение вече бе натоварено. Собствениците на кафенета стояха пред заведенията си, пушеха, преценяваха времето и се питаха дали да разпънат металните столове за обяд на открито. Улиците бяха пълни с пешеходци, които разхождаха кучетата си или бързаха нанякъде с децата си, със скутери, на кънки, на скейтбордове и на велосипеди. Всички бързаха.

Марта обичаше това време на годината, беше й любимото. Като дете си спомняше, че следваха едно след друго много вълнуващи събития. Средата на срока, Хелоуин, нощта на Гай Фокс, а неусетно идваше и Коледа. Есента все още събуждаше у нея вълнение. Обичаше студените щипещи дни. Шокиращо ясното кобалтовосиньо небе. Приятно й беше да се разхожда из парковете в Лондон, да подритва листата и да слуша как шумолят под краката й. Никога не се притесняваше, че може да стъпи на кучешки изпражнения. Когато изровеше някой лъскав и дебел кестен, той продължаваше да й се струва истинско съкровище. Харесваха й витрините, крещящо аранжирани с вещици, фойерверките. Харесваше й да лови с уста ябълката на Хелоуин, обичаше миризмата на пържен лук, бургери и хотдог, на дим и на изгорели фойерверки пет дни по-късно. За Марта есента беше сезонът на новото начало много повече, отколкото бе пролетта. Вероятно бе свързано с началото на новата учебна година. Есента изобилстваше от малки удоволствия. Малките удоволствия прерастваха в нещо много по-голямо. Всички те бяха удоволствия, които не зависят от Майкъл.

Елайза се пресегна през масата и стисна ръката на сестра си. Дали моментът беше подходящ? Може би Марта имаше нужда да го чуе.

— Знаеш ли, той не беше съвършен.

Думите увиснаха помежду им. Елайза чакаше да види дали не бе заложила бомба в отношенията им.

— Така ли смяташе? — въздъхна Марта. Странно как и двете започнаха да разговарят за Майкъл в минало време.

— А ти?

Отвори уста с намерението да каже „да“, но думата така и не излезе от устата й. Толкова беше свикнала да възхвалява Майкъл и винаги да намира какво хубаво да каже за него. Да убеди всички включително и себе си колко е щастлива, че се е омъжила за него. Но така ли беше?

Вече десет години сипеше баналности: „Не бих могла да съм по-щастлива, той е всичко, за което съм мечтала и дори повече, той е толкова мил, толкова отговорен, толкова добър съпруг“. И той беше наистина.

Само че много отдавна.