Опита се да си припомни последния път, когато Майкъл се бе държал като герой от филмите. Не можа да си спомни. Напоследък дори не й помагаше да пренесе торбите с покупките от колата до вкъщи. Винаги беше изморен и винаги му се спеше. Тя се държеше като супергерой — справяше се с безброй задачи, гневни изблици, задължения и критични ситуации.

Той вече не я караше да се чувства очарователна, а досадна. Понякога самата тя се отегчаваше от него. И двамата се бяха променили.

Тя вярваше в брака. Наистина вярваше и не бе очаквала да й бъде лесно. Нищо стойностно не беше лесно, но Марта бе уверена, че двамата ще успеят. Той й бе обещал да я обича и да бъде завинаги с нея, в добри и в лоши дни, болест и в здраве. А дори не им се бе случило нищо лошо. Две прекрасни деца, които просто поглъщаха времето и силите й — колко лошо бе това?

Марта винаги бе смятала, че амбициозният всъщност е Майкъл. Че той мрази провалите. Обаче не беше така, всъщност амбициозната бе тя. Тя мразеше факта, че бракът им не беше потръгнал. Напоследък й се искаше да му каже да се стегне, да направи повече усилие, да покаже, че има гръбнак.

Мразеше безгръбначността му.

Може би вече не го искаше до себе си?

Тя бе пожертвала много, за да осигури успеха на брака си. Изостави кариерата си и се съгласи да живее в Лондон, а всъщност предпочиташе да живее някъде в провинцията. И макар Майкъл да смяташе, че никой не жертва нищо, ако наистина е влюбен, според нея това бе незряла мисъл. Освен това намираше за незряла и неспособността му да прощава нейната умора и разсеяност, нейното безсилие и гняв. Никой не е волна птица. Трябва да си много повърхностен и глупав, за да си навлязъл в зрялата възраст, без да имаш белези от няколко битки.

Майкъл се бе оказал много по-обикновен, отколкото бе смятала. Чувстваше се измамена.

— Невинаги е бил съвършен — призна тя и веднага изпита чувство на вина. Почувства се ужасно нелоялна и побърза да добави: — Всъщност никой не е. В брака трябва се правят компромиси.

Само че не си спомняше кога за последен път Майкъл е направил компромис с нещо.

Освен допълнителното място в гардероба и освобождението от купа дрехи за гладене имаше и други неща, които показваха, че Майкъл не е съвършен, поне не с нея и по отношение на нея. През последните няколко седмици се бе почувствала малко по-удобно, малко повече в хармония със себе си. Не непрекъснато. Доста време се държеше като Атила, вожда на хуните, и често се чувстваше като птицата с разбито сърце от „Лебедово езеро“! Почти бе парализирана от смразяващата самота, която се трупаше в тялото й. Чувстваше се малка, уязвима и съвсем сама. Но от време на време се проявяваше една по-уверена и по-силна Марта. Например, когато купи тиквата или когато за пръв път влезе в чатрума, или когато яде панирани рибени филенца и пържени картофки с чая — тогава се чувстваше наистина добре.

Всъщност доста добре.

Друг път обаче се чувстваше ужасно. Неописуемо противно. Съсипана.

— Ще срещнеш друг — увери я Елайза.

Марта рязко вдигна поглед. Изглеждаше ужасена.

— Не искам друг. Нима е възможно човек да мисли да срещне някой друг двайсет и четири часа, след като е говорил за евентуалния успех на проекта „Дисниленд“?

— Не, не веднага, разбира се — побърза да изрече сестра й. Искаше й се майка им да е тук. Елайза като че ли притежаваше дарбата да говори не каквото трябва.

— Божичко, Елайза, сигурно след малко ще ми кажеш, че трябва да се обличам в ярки цветове. В червено или в розово — ведри и весели цветове — и да мисля за хубави неща. Да се поглеждам в огледалото и да си повтарям, че съм чудесна.

— Чувала съм, че това помага.

Марта ядосано я изгледа и се надяваше гневното й изражение да е достатъчно, за да накара сестра й да замълчи.

Но не беше, защото Елайза продължи:

— Просто казвам, че в крайна сметка ще срещнеш друг мъж, ти си прекрасна и…

— Само че „Пепеляшка“ не завършва с думите: „Те бяха щастливи за известно време, докато всеки не си намери нов партньор“ — сряза я Марта.

— Така е, обаче „Пепеляшка“ е просто приказка. В живота не става като в приказките. Нали не вярваш в стъклени пантофки — те може да се окажат смъртоносни. Или пък в кръстници вълшебници, или пък в това, че можеш да си избереш съпруга след три танца, или че трябва да се омъжиш девствена.

Марта си позволи да се усмихне на последния пример.

— Така е — каза тя и след това добави: — Обаче наистина вярвах, че е възможно да живееш с някого завинаги и щастливо.

Двете жени замълчаха за миг.

— Аз също — призна Елайза.

Отново мълчание.

— Все още съм убедена, че можеш да намериш човек, с когото винаги ще бъдеш щастлива — настоя Елайза.

— Какво, с две деца? — изненада се Марта.

— Най-добре ще е този тип да не може да има деца.

— А моето бреме? — притесни се тя.

— Не говори за това — мълчи, покажи дълбочина и бъди интересна. — Елайза се вгледа в очите на Марта. Беше им болезнено да се гледат. Марта се чувстваше толкова засрамена, така провалена. Сестра й се чувстваше нещастна заради нея.

— Само че Майкъл беше върхът на мечтите ми след Боди, Джон Траволта и Пол Йънг.

— За какво говориш?

— Исках само да бъда обичана. Толкова ли е трудно? Не съм толкова лоша, нали?

— Много си готина, мила.

— Тогава защо не се получи?

— Нали знаеш, живот…

— Отврат. — Марта отново въздъхна, но не можа да прогони налегналата я таза. — Елайза, с кого ще си говоря за най-различни неща? За глупости, например какво съм купила за чая? Или пък колко ми е взела чистачката, за да измие прозорците?

— С мен.

— Ами, ако акумулаторът ми падне, какво ще правя?

— Ще позвъниш на някой сервиз.

— Само че той е мъж, нето автомонтьорите не го лъжат.

— Тогава стани член на някой автомобилен клуб.

— Ами дните за спортуване?

— Наистина ли смяташ, че той ще има време за такива неща.

— Не, обаче… А на кого ще показвам рисунките на Матю?

— На мен, както винаги.

— Така е — съгласи се Марта.

Пое дълбоко въздух и се замисли за Матю и за Мейси.

Представи си ги на люлките в парка. Пухкави и със зачервени бузки. Увити като пашкули в дрешките, усмихнати, засмени, ръкомахащи. Двете й деца бяха огромна отговорност. Само че тя винаги бе смятала, че тази отговорност е нещо хубаво.

Те я обичаха, имаха нужда от нея, разчитаха на нея. Нямаше време за самосъжаление или за себичност. Дори да й се искаше да се хвърли на леглото и да се зарови в завивката (съвсем буквално), това не бе възможност. Плачът в едно кафене с нездравословна храна също не беше.

Снощи, когато Майкъл бе поиска развод, имаше чувството, че сърцето й става на прах. Беше уплашена. Възможно бе — знаеше много такива примери — на мястото на сърцето й да се появи топка от мъчителен и болезнен скептицизъм, който с течение на годините щеше да нарасне заради безбройните несправедливости, които до този момент бе оставяла да се плъзгат по нея като вода по гърба на патица. Сега обаче се боеше, че ще стане злобна и извратена. Как би могла да отмине с безразличие, когато й върнат с петдесет пенса по-малко? Сега най-вероятно щеше да се втурне обратно в магазина, за да откъсне главата на лъжливото копеле. Може би щеше да се превърне в жена, която непрекъснато надува клаксона и прави неприличен жест, когато друг шофьор се намърда на мястото, за което търпеливо е чакала. Може би щеше да намрази регулировчиците, както правеха всички останали, вместо да ги защитава с думите: „Е, все някой трябва да върши и това“.

Запита се дали някога отново ще има сили да бъде такова оптимистично настроена. Дали ще намери сили да покани досадните си съседи на питие? Дали няма да стане една от онези жени, които пускат безвкусни шеги на сватбите на свои приятелки. Нещо от сорта на това, че е хубаво, но според нейния опит не продължава дълго.

Не искаше да се изпълва с толкова горчивина.

Време беше да престане да се оплаква, да обвинява и да съжалява. Време беше отново да вземе живота си в ръце и да реши какво иска. Каква иска да бъде, къде нека да отиде и как иска да живее.

Марта щеше да се откаже. Нещо повече, щеше да бъде възможно най-изискана, снизходителна и щедра.

Щеше да продължи да живее.

Може би дори щеше да се окаже страхотно.

23.

Елайза имаше право — Марта наистина се почувства по-добре, след като започна да разговаря открито с приятелите си за раздялата си с Майкъл и за възможността, не, за вероятността за скорошен развод. Никой не злорадстваше, никой не въздъхна с облекчение, доволен, че Марта и Майкъл вече са запълнили статистическата квота за техния приятелски кръг. Никой не си помисли, че техния развод поставя останалите в безопасност. Марта почерпи увереност от факта, че приятелите им останаха точно толкова изумени от новината, колкото беше самата тя. Смятаха, че е възможно да се сдобрят, точно както бе смятала и Марта. Когато внимателно, но категорично им обясни, че това вече не е възможно, нито пък тя го иска, изявлението й бе прието с мълчание. Беше огромно облекчение да признаеш, че животът ти не е съвършен. Всъщност да признаеш, че животът ти е станал — какъв израз използваше Елайза? — с циците откъм гърба, точно така. Да признаеш, че животът ти с циците откъм гърба, беше огромно облекчение.

Внезапно си даде сметка, че е напълно свободна от тиранията на домакинската работа, от всякакви разписания, готварски книги, шишета с белина, фитнес зали, образователни книжки за развитието на децата и от очакванията на Майкъл.

Очаквания, на които винаги бе имала чувството, че не може да отговори.

Вече нямаше да организира разточителни вечери. Вместо това канеше приятелите си да пренощуват в дома й, когато бяха твърде уморени, за да шофират до вкъщи. Марта не си представяше, че подобен сценарий е възможен, докато живееше с Майкъл — никога не й бе хрумвала подобна идея. Постепенно стигна до извода, че е налудничаво да тича като луда и да бърше мръсни следи от пръсти нощем — те винаги се появяваха отново най-късно до осем и половина на следващата сутрин. Скоро откри, че след като децата са в леглата й е приятно просто да пъхне нещо в микровълновата фурна. Така миеше, пазаруваше и чистеше по-малко.

Имаше по-малко разправии, по-малко напрежение, притеснения и раздразнителност.

А обичта в къщата не беше по-малко, което я накара да се запита кога всъщност си бе отишла любовта. Явно много преди да си тръгне Майкъл.

Започна да си прави списъци с нещата, които се надяваше да постигне през следващите няколко дни. По този начин, ако останеше без работа и имаше опасност да започне да разсъждава върху случилото се — което неизбежно водеше до рев, — можеше да погледне списъка и да си намери някакво занимание. Понякога в списъка фигурираха съвсем незначителни задачи (да купи картички, да надпише картички, да купи марки, да изпрати картичките). Дори само да напише „да купя картички“, вече й печелеше едно отмятане от списъка, а това беше признак, че тя сама се одобрява — нещо, в което имаше нужда да повярва.

Проблемът с това да цениш сам себе си е, че никой друг не може да го направи, макар че, честно казано, всички се опитваха. Приятелите и роднините й я учудваха с огромната подкрепа, която й оказваха. Обаждаха й се, разговаряха, изслушваха я, насърчаваха я и одобряваха, не казваха нищо, когато тя твърдеше, че като баща на децата й той заслужава уважението и доброто й отношение. Нито пък когато казваше, че ще го спипа и ще му отреже топките.

Учудващо много хора предложиха на Марта да наеме частен детектив, защото никой не разбираше причината съпругът й да я напусне. Всички бяха съгласни, че „не съм щастлив“ не е достатъчно обяснение, за да изоставиш семейството си. Тя се изкушаваше. Щеше да изпита едва ли не облекчение, ако детективът й предадеше няколко черно-бели снимки, на които се вижда как Майкъл излиза от някакъв апартамент, на вратата на който стои задоволена и разрошена жена, притиснала халата си към своята пищна гръд. Марта искаше просто да разбере Майкъл, но в момента това беше невъзможно, защото тя не го познаваше. Вече не.