Сериозно?!

При подобни забележки тръпки започваха да пробягват по гърба на Марта. Искаше й се да напомни на всички, че са й направили цезарово сечение (всъщност две) не лоботомия. Понякога се питаше къде е скрила потиснатото си раздразнение.

Защото то все някъде трябваше да се трупа.

Марта бе чела книги и съвестно създаде „специални мигове“ за себе си и за Матю с надеждата да прекрати тероризма на изпражненията. Ходеха в зоологическата градина, правеха хартиени корабчета и ги пускаха в езерото, хранеха патиците и играеха в парка. Правеха го въпреки че им струваше цяло състояние да плащат за бавачка на Мейси: не се отказваха и когато Марта едва се държеше на краката си от умора, защото бе ставала четири пъти през нощта.

Но си струваше. Сега Матю вече бе свикнал да сяда на гърнето.

Сред нещата, които за Марта бяха божи дар, бе семейството й. Тя обожаваше майка си и баща си, които кротичко се справяха с излизането си в пенсия, без да настояват тя да им отделя много време, но й бяха видимо признателни, когато връхлиташе някой следобед в дома им с двете си деца и с две дузини чанти. След пенсионирането си родителите й се бяха преместили в едно лондонско предградие, понеже и двете им дъщери, и внуците им живееха в столицата. Надяваха се да помагат на Марта за децата. Тайничко изпитваха известно разочарование от неистовото й желание да бъде независима и от упорството й да прави всичко сама. Чувстваха се безполезни като родители и като баба и дядо, а освен това не бе нужно човек да е Айнщайн, за да си даде сметка, че от време на време Марта се нуждае от помощ. Господин и госпожа Евъргрийн се опасяваха, че ще мине доста време, преди Елайза да поиска да има деца.

Божи дарове. Освен че се нуждаеха от очила и че един от тях нарани пръста на крака си, родителите на Марта се радваха на прекрасно здраве (да чукнем на дърво). А и бяха толкова нормални. Тя изпитваше съжаление към приятелите си, които имаха невротични, алкохолизирани или досадни родители. Нейните бяха приятни хора, изобщо не се натрапваха, не я притесняваха с проблемите си. Елайза, сестра й, също бе истинско съкровище. Наистина, на нея не можеше да се разчита да забавлява гостите по време на вечеря често умишлено ги шокираше, винаги закъсняваше, не умееше да пести или да избира мъжете си, освен това никога нищо не правеше мирно и кротко, но въпреки това дори само мисълта за Елайза извика усмивка на устните на Марта. Че за какво друго бяха по-малките сестри, ако не за да ти напомнят от време на време какво означава да сгазиш лука? Тя винаги бе смятала, че съдбата на Елайза е да бъде по-бляскава от сестра си (и поради това да създава повече проблеми). В крайна сметка нея бяха нарекли Марта (име, което напомня за скромност, за порядъчност в стил XIX век, за добрата домакиня от Библията), а сестра й носеше името Елайза, което бе по-одухотворено, страстно и истинско име, с което да съобразяваш живота си. Господин и госпожа Евъргрийн бяха виновни, че момичетата им биха станали такива. Марта често се питаше колко ли по-различен би бил животът й, ако се казваше Елайза.

Освен това имаше Майкъл. Той до такава степен се бе превърнал в част от нея, че тя лесно забравяше факта, че той е същински божи дар. Най-важният божи дар. Без Майкъл нямаше да има Матю или Мейси. А без огромната заплата тя нямаше да има никакъв шанс да напусне работата си в държавното ведомство, за да отглежда децата. Двамата единодушно бяха решили, че за децата ще е най-добре тя изцяло да се посвети на тях, че никой не би могъл да ги отгледа и възпита по-добре от нея. А и работата почти не й липсваше.

Почти.

Може би й липсваше обсъждането на телевизионните предавания с момичетата сутрин, а също и последният петък от всеки месец, когато обядваха в „Пица Експрес“ и винаги е страхотно се забавляваха. Понякога й липсваше купуването на костюми от „Джигсоу“ и на обувки от „Л. К. Бенст“, както и обяснението, че й трябват „за службата“. Почти не и липсваше безобидното флиртуване с момчетата от счетоводството. Със сигурност не й липсваше четирийсет и пет минутното пътуване до работата всеки ден или пък даването на парична лепта за новородени бебета, рождени дни, при навършване на пълнолетие, сватбени подаръци за хора, които не познаваше.

Марта срещна Майкъл преди десет години, малко след като бе завършила образованието си и се бе преместила в Лондон на първата си работа. Запознаха се в една кръчма чрез приятел на приятел на приятел, както обикновено става, когато си млад и нямаш нищо против да се срещаш с хора. Марта забеляза Майкъл още щом прекрачи прага на кръчмата, защото беше облечен различно с тъмнозелени джинси и тъмносиво поло. Всички останали мъже в кръчмата носеха плътни памучни панталони и светлосини ризи. Не беше много висок и това й допадна, така не изглеждаше заплашителен. Имаше хубаво тяло, широки рамене и най-сладкото стегнато задниче на света. Най-хубавото у него беше тъмната му коса (толкова черна, че сякаш синееше) и искрящите му, усмихнати тъмносини очи. Майкъл не беше особено приказлив, не беше мъж, който с приказки ще вкара някоя жена в леглото. Чарът му се състоеше в това, че постигаше същото, като ги изслушваше.

Беше първият човек, който наистина я изслуша. Както трябва. Не й задаваше въпроси за нея, които неизбежно щяха да отведат дотам, че да разкаже някоя забавна история за себе си. Не нижеше безкрайни разкази за сексуалните си подвизи, за да я накара да ревнува, нито пък се хвалеше с някакви невероятно мъжествени прояви, за да я впечатли. Не я прекъсваше, докато говореше, и погледът му не обхождаше тялото й. Ако го накарат, скромно разказваше някои смешен анекдот, стеснително признаваше желанието си да пътешества по света и още по-честно признаваше амбицията си да стане президент на „Стандарт Ойл“. Майкъл каза на Марта, че има най-красивата усмивка на света, което я насърчи да се усмихва по-често.

Докато му се усмихваше и пиеше третата си водка с портокалов сок (защото по онова време Марта нямаше деца и можеше да си позволи да изпие три водки с портокалов сок, щом й се иска), забеляза, че Майкъл има широка брадичка и нос, които според нея му придаваха изискан и властен вид. Още преди края на вечерта Марта реши, че трябва да се омъжи за човек като Майкъл. Нещо повече, той беше мъжът, за когото искаше да се омъжи. Дори имената им си подхождаха. Реши, че имената на децата им също трябваше започват с буквата „М“. Майкъл не беше от мъжете, в които жените се влюбваха или по които прималяваха след първата среща, затова и двамата се изненадаха, когато тя бързо и плътно се вкопчи за него. Преди Майкъл бе имала двама приятели — единият в последния клас в гимназията, а другият през втората и третата година в университета. През първата година беше доста разюздана, но опитът не се оказа особено добър, защото не й идеше отвътре. След като завърши, бе спала с още двама мъже. Установи, че и това не й допада: по природа бе моногамна, а природата й личеше от пръв поглед.

Осемнайсет месеца по-късно Марта и Майкъл се ожениха.

Освен това тя се оказа права — той наистина беше прекрасен съпруг.

Беше мил и внимателен, на него можеше да се разчита и работеше много, много усърдно. Беше стабилен — нито си падаше по жени, нито беше луд фен на футбола! Продължаваше да го харесва дори и след десетгодишен брак. Може би не така неистово, сърцеспиращо и ненаситно, както когато беше на двайсет и няколко години, но все още знаеше кои копчета да натисне.

Всеки петък вечер.

Марта и Майкъл имаха много пари и много приятели и щяха да запишат децата си в някои от най-добрите училища. Всички тези неща несъмнено си бяха божи дар.

Тя реши, че в крайна сметка не иска да чете, и се качи в банята. Отвори дясното чекмедже под мивката и извади памучен тампон. Внимателно сипа лосион и след това старателно почисти лицето си. Старателно свали грима си — слагаше само руж, спирала за мигли и гланц за устни. Ако Майкъл специално я помолеше, понякога човек можеше да я види и със сенки. Предпочиташе всичко по лицето й да остане с естествения си цвят. Изхвърли използвания тампон в кошчето и повтори същата манипулация с тоник. След това старателно нанесе овлажняващия крем със сигурни движения, насочени нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Провери дали вратата на банята е заключена и започна да се съблича. Обичаше да си взима душ преди лягане и не й харесваше Майкъл да влиза през това време. Така и не разбираше партньорите, които явно не изпитваха неудобство да ходят до тоалетна един пред друг. Как може да му се прииска подобно нещо на човек? Опита се да си представи що за хора са — вероятно рок звезди или актьори.

Старателно подсуши тялото си, облече пижама от египетски памук и подходящи чехли. Погледна се в огледалото. Не беше зле за тридесет и две годишна. Да разкопчае ли горните копчета? Колко точно. Едно? Две?

Най-сетне влезе в спалнята.

— Ей, Майки — промърмори стеснително. Но още преди да се пъхне между завивките, усети бавното и познато движение на гърдите на Майкъл, които се вдигаха и спускаха, което означаваше, че той е намерил уютно убежище в царството на сънищата.

4.

Елайза отпиваше от двойното си еспресо. Беше горчиво, черно. Или може би това бе настроението й тази сряда сутрин.

— Какво има? Обикновено кафето тук ти харесва.

От нежния глас на Грег струеше загриженост. Тя не обърна внимание за загрижеността му, защото бе малко прекалена, и за стотен път днес изпита раздразнение към него. Би предпочела той да е мъж, който не забелязва, че не е докоснала кафето си, но плаща сметките си с дебитна карта, а такива мъже наоколо имаше колкото искаш. Всичките й приятелки бяха омъжени за такива. Зет й Майкъл беше прекрасен пример. Как така бе пропуснала шанса си за подобен партньор?

„Не обичам еспресо — помисли си. — Прекалено много ми напомня за времето, когато бях студентка. Би трябвало да пия «Ърл Грей» и да ям торта с тропически плодове в някоя свястна чайна. Това правят жените на моята възраст. Това би направила Марта. Не би трябвало да седя в някакво си задимено кафене, което няма приличието дори да бъде част от верига, обаче е собственост и се управлява от истински италианци.“

Вярно, преди време заведението й харесваше. Даже направо се гордееше със забележителното си откритие и водеше в кафене „Бианки“ само най-добрите си приятели. Много й харесваше, че тук няма два еднакви дървени стола (а и единия крак на повече беше по-къс) и че синьора Бианки сервира само еспресо и капучино. Нито кафе лате, нито макиато, нито американо, нито еспресо ристрето, никакви ароматизирани кафета и със сигурност никакво безкофеиново кафе. Не продаваха луксозни кутийки с чай или бутилки със зехтин за по двайсет лири. Те бяха истински италианци и смятаха, че поставянето на столове в кафенето вече е огромен реверанс към странностите на британците. Предлагаха обаче чаша вода с всяка чаша черно като катран кафе, no charja1.

Синьора Бианки беше невероятно дебела. Безбройните й верижки почиваха върху огромните й гърди, които на свой ред често почиваха върху плота, а когато не бяха там, се опираха на големия й корем. Елайза никога не бе виждала краката й, защото през седемте години, откакто посещаваше кафене „Бианки“, синьора Бианки нито веднъж не се показа иззад плота, но въпреки това жената доминираше над целия бар поради телесната маса и личността си. Тя командваше, обгрижваше и обичаше всичките си клиенти като майка. Например, ако някои проявеше глупавата дързост да си поръча двойно еспресо, тя стоварваше огромния си юмрук върху пищната си гръд, цъкаше с език и завърташе очи към небето, като по този начин красноречиво изразяваше мнението си, че две кафета еспресо несъмнено и тутакси биха причинили инфаркт.

Синьор Бианки естествено следваше да бъде съвсем кльощав мъж. Ако беше друг, за него просто не би имало място. Според Елайза той тежеше по-малко от шейсет килограма и голяма част от теглото му се дължеше на мустаците, които бяха дълги и намазани с брилянтин. Въпреки крехкия си външен вид обаче той не беше слаб човек. Макар синьор Бианки да бе деликатен и в повечето случаи мълчалив, присъствието му бе от изключително значение за кафенето и най-вече за синьора Бианки. Тя продължаваше да го гледа по начин, който подсказваше на Елайза, че не вижда у него помъдрелия застаряващ мъж с прошарени коси, с разширяваща се плешивина и хриплива кашлица. В нейните очи той все още беше деветнайсетгодишният младеж с мастиленочерна пригладена коса, който караше своя скутер по площада. В ръката му сигурно имаше цветя за нея, а в очите му блещукаше пламъче също за нея. Един наистина красив младеж.