В крайна сметка всички те подвеждат. Всички те нараняват, разкисват и развалят всичко. Всички те напускат. Усещаше как сърцето се блъска в гърдите й. Преди искаше да му се обади, за да му даде онова, което самата тя наричаше „умиротворение“. Сега й се искаше да му се обади, за да го „наругае царски“.

Нима не виждаше? Не се ли досещаше? Не беше ли усетил, че бе влязъл дълбоко под кожата й? Беше се превърнал едва ли не в един от пластовете на кожата й, някъде между разбърканите й вътрешности, между сърцето, душата и загрубелия външен пласт. Макар че, както се оказа, явно не бе толкова загрубял.

Можеше поне да й се обади. Но да я остави да седи така и да си представя какво ли не…

През декември никога не се бе отнасял толкова неуважително към нея, а нали точно това беше месецът на тържествата и навсякъде имаше готини мацки. Ако толкова искаше да упражни правото си да има други жени, да се отдаде на това нещо с „голите приятелки“, тогава беше най-подходящият момент. Идеалната възможност.

Марта не се сърдеше. Наистина нямаше нищо против да има и други жени. Джак й беше помогнал да издържи най-разнообразните варианти на „Пожелаваме ти Весела Коледа“. Беше й помогнал да преглътне безбройните сладникави филми, програми и реклами, които вървяха през този сезон. И които упорито показваха идеалното семейство: съпруг, съпруга, две деца и куче, скупчени ако не около някое пиано, със сигурност поне около телевизора. Вече дори кучето се усмихваше доволно и излъчваше съвършено щастие. Същата мечта, в която живееше самата тя и която Майкъл беше хвърлил като умряла златна рибка. А Джак й беше помогнал да понесе всички тези сантиментални глупости. Като огромна чаша вино той бе притъпил безмилостната болка, която разяждаше сърцето й — болката, че е нежелана от съпруга си. Джак поне я искаше. Дори и ако причината да я иска да не беше най-благородната. Може би, както непрекъснато повтаряше Елайза, ставаше дума само за секс, но Марта никога не го бе чувствала по този начин. Винаги й се струваше нещо по-нежно, по-мило, по-приятелско.

А след това дойде януари. Той й беше приятел. Винаги беше от другата страна на телефонната линия. Когато Майкъл не желаеше да разговаря с нея, Джак искаше. Изслушваше непрестанните й притеснения за настинките на децата, а освен това я водеше по барове, по клубове и по магазините. Държеше се така, сякаш с нея му е забавно. Държеше се така, сякаш иска тя да е до него. А сега явно вече не я искаше — нито благородно, нито неблагородно.

Може би „преструвка“ беше точната дума. Внезапно се оказа изправена лице в лице с нуждата да се справи, наистина да се справи с истината, че е нежелана не само като брачен партньор, а дори и като случаен и симпатичен сексуален партньор.

Имаше чувството, че ще се срине.

Изчака да стане десет без петнайсет, когато вече беше напълно сигурно, че не е останал да работи до късно. Джак винаги идваше в дома и най-късно в седем и половина. Тази вечер нямаше да дойде. Бутилката с вино беше празна и тя не можеше да се сети за нищо по-добро, освен да си легне сама.

Освен…

Набра номера на мобилния му телефон. Иззвъня два или три пъти, преди той да вдигне. Искрицата надежда, която тя все още таеше, че по някаква причина са го задържали в офиса и не е можел да се добере до мобилния си телефон или до друг телефон, угасна, защото определено чуваше звуците на забавление около него. Бар, вероятно клуб.

— Ало. — Не звучеше във възторг, че я чува. Но въпреки това вдигна. Знаеше, че тя го търси, защото името й се бе изписало на екрана.

Единственият извод, който можеше да си направи Марта бе, че той иска тя да узнае, че е излязъл с друга жена. Това беше страхливият начин да я разкара. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Обаждам се да ти кажа да не идваш тази вечер — каза тя. Беше съвсем ясно, че той няма никакво намерение да идва. Е, може би, ако не му се отвореше парашутът, все пак възнамеряваше да се отбие, след като клубът затвори, за да я изчука безпаметно. Трябваше съвсем категорично да му даде да разбере, че такъв вариант няма.

— Добре — отговори той.

— Много съм изморена — заяви тя, което трябваше да означава, че е много късно за среща. — Освен това не искам да те виждам. Нито тази вечер, нито когато и да било. Каквото и да е имало между нас, а то е дразнещо неопределено, свърши. Ясно? Забрави го.

— Щом така искаш.

Телефонът замлъкна.

Марта се отпусна в леглото си и плака, докато заспа.

35.

Марта се чувстваше много зле. Всъщност махмурлукът й беше дар божи. Заслужаваше си го. Не можеше да й причини достатъчно болка, каквото и да ставаше. Слава богу, Елайза все още спеше. Не можеше да се справи с поредната доза „нали ги казах“, ако ще и човекът, изрекъл предупреждението, да е сестра й.

Особено, ако е сестра й.

Само че какво би могла да направи по различен начин? Как би могла да устои на Джак?

Сипа на децата огромни порции шоколадово мюсли. Напоследък се безпокоеше по-малко за зъбите им и отделяше повече време на това да опази сърцата им. Децата излапаха закуските си с неуместно веселие, без да забелязват разочарованието на майка си.

Разбира се, здравият разум подсказваше, че флиртът с Джак ще бъде безсмислен и кратък. Всичко беше против него. Тя почти не го познаваше (макар да имаше чувството, че се познават, откакто се помнят). Беше си легнала с него твърде бързо (макар че тогава й се бе сторило правилно, хубаво, уместно). Правеха страхотен секс, което означаваше, че той сигурно е имал трилиони любовници, макар че когато я любеше, не й приличаше на „Кама Сутра“, страница 124, а на нежност. Той настояваше да имат и други партньори (факт, който не можеше да бъде защитен и поради това Марта не възнамеряваше да го защитава, възнамеряваше просто да го пренебрегне). Когато се замислеше за положението с „голите приятелки“, допускаше, че той просто се опитва да си запази едно свое право, но не бе очаквала от него наистина да го упражнява. Не беше сигурна, че е имал времето за това. Непрекъснато беше с нея.

Някак бе допуснала, че времето, което прекарва с нея, което беше много и качествено, означава, че не би могъл да се среща с никоя друга. Щеше да се нуждае за това от твърде много енергия. Всъщност не се бе замисляла сериозно как би се чувствала, ако научи, че е целувал устните и шиите и на други жени, че е хапал и други уши, че е обгръщал с длани и други гърди. В момента обаче мислеше за това и мисълта я ужасяваше. Разбира се, че имаше и други, нали я беше предупредил. Ясно е, че рано или късно щеше да срещне по-привлекателни „голи приятелки“. Беше продължил напред. Можеше да го попита снощи. Ужасната му политика на честност би го задължила да й каже истината, не се съмняваше в това. Само че Марта сама бе наточила ножа, бе го сложила в ръката му и дори бе направлявала удара със своята нелепа наивност и доверчивост. Не възнамеряваше и да го завърта в раната.

Добре, може би не бе погледнала много реалистично на нещата. Защо единственият останал в Лондон — а може би в цяла Великобритания — неженен, изключително красни, силен, здрав, умен и физически надарен сексбог би избрал нея. Марта Евъргрийн? И още по-невероятно, защо би избрал цялото й семейство? Майка на трийсет и две години с малко момченце и бебе.

Погледна към децата и сърцето й се разтопи от обич, като видя как Мейси изсипва лъжицата си в ухото, а Матю, който би трябвало да е по-разумен, размазва парче банан на стола до себе си. От носовете и на двете деца течаха сополи, защото беше сезонът на детските настинки — с други думи, който и да е месец, освен юли или август (разбира се, носовете им течаха и тогава, обаче се дължеше на сенната хрема, а не на настинка). От памперса на Мейси се разнасяше отвратителна миризма, а от устата на Матю — ужасен рев. Съвсем нормално положение, каза си тя. Неустоимо? Едва ли? Дори скапания им баща не бе устоял. Как можеше да се надяна, че Джак би пожелал подобно нещо?

Марта си взе душ и се среса. Преоблече децата и ги настани и колата. Отиде в „Селфриджис“. Със сигурност разглеждането на и огромно количество твърде скъпи луксозни стоки щеше да я накара да се почувства по-добре. Обикновено щандът за хранителните стоки или козметичният щанд имаха желания ефект. Само че този път „Селфриджис“ не успя да повдигне духа й. Марта въздъхна. Спомняше си не съвсем далечното минало, когато пътешествието до местния супермаркет й се струваше награда. По-хубав или по-лош беше животът й сега, когато очакваше от него нещо повече?

Не можеше да разбере. Не вярваше. Двамата с Майкъл бяха заедно десет години, а постъпката му я бе шокирала и разочаровала — не можеше да го отрече. Смяташе обаче, че се справя доста добре — ако не го бе преодоляла, поне успяваше да свикне. Наистина, все още се караше с Майкъл понякога — всъщност доста често. Само че не го бе злепоставила пред никого. Полагаше огромни усилия да поддържа отношенията му с децата, като уреждаше той да прекарва по някой ден с тях, макар да мразеше Матю и Мейси да не са с нея в неделя следобед. Съгласи се с идеята му сами да се справят с развода, без да наемат адвокати, макар повечето хора да смятаха, че това е истинска лудост от нейна страна.

А напоследък, и това наистина звучеше налудничаво, признаваше си, започваше да изпитва усещането, че Джак й е нещо като награда.

Нямаше предвид награда от небето или нещо подобно — не беше луда за освидетелстване. Просто й се струваше, че колкото и да е ужасно да изгуби Майкъл и да трябва да се разведе, може би все пак имаше известна утеха, а защо не и нещо повече — може би имаше причина за това.

Защото Джак беше по-различен от всички мъже, които бе познавала. Специален.

Разбира се, не беше разумно да смята, че двамата наистина ще успеят. Те само се забавляваха. Като компенсация на останалото.

Обаче една жена се надява, нали така? Това беше другото нещо — фамилното му име беше Хоуп. Това не можеше да е просто съвпадение, беше знак. Точно когато смяташе, че е изгубила вяра в човешкото у човека. Точно когато всички смятаха, че Марта греши, като очаква лоялност, нравственост и почтеност в този свят, се появи господин Хоуп.

Затова толкова се шокира, когато Джак се оказа най-обикновен женкар и се отнесе към нея с такова отвратително неуважение. Въпреки всичко — опит, доказателство, очаквания — тя бе вярвала в него. Просто не можеше по друг начин. Беше му се доверила и това не се дължеше само на „невероятната й наивност, доверчивост и на склонностите й да попада на тъпаци“, както твърдеше сестра й. Дължеше се на това, че той наистина й се струваше почтен.

Знаеше го, вярваше в това.

Или поне така смяташе.

Не очакваше да й напрани предложение за женитба. Знаеше каква игра играе, защото й бе казал. Сгреши, като сметна, че и тя може да я играе. Сгреши, когато се довери, но наистина му вярваше.

Преди.

Откакто се бяха запознали, нямаше никакви причина да не му вярва. Прекарваха си страхотно заедно. Беше си уреждала срещи с него, като внимателно предлагаше къде да се срещнат. Опитала се бе предложението да изглежда спонтанно, но истината беше, че всяка нощ, прекарана с него навън или у дома, изискваше от нея да балансира между грижата за децата, правата на Майкъл за срещи с тях и социалния живот на Елайза. Не беше лесно. Джак незабавно се съгласяваше с предложенията й за среща или в най-лошия случай казваше, че трябва да провери ангажиментите си. В тези случаи й казваше кога ще й се обади, за да потвърди. Винаги потвърждаваше по един или друг начин в уговореното време. Рядко закъсняваше, а ако закъснееше, винаги я предупреждаваше.

Джак й отваряше вратите, приготвяше й чай, макар самият той да не пиеше, поправяше разни неща в къщата, без да се налага да го моли или дори да намеква, сменяше батериите в играчките на децата. Тя можеше и сама да се справя с тези неща, но той винаги настояваше да го прави вместо нея. Проявяваше уважение и внимание. Но в крайна сметка Елайза беше права. Не можеш да имаш доверие на мъжете. Всички са еднакви — грешат и на тях не може да се разчита.

А това причиняваше болка. Разочарованието я свари неподготвена. Марта се чувстваше невероятно, неописуемо жестоко тъжна. Той й липсваше. Бръкна в чантата си за телефона си (как досега се бе справяла без мобилен телефон?) и се обади на Елайза.