Съзнаваше, че иска Джак, боже, много го искаше. Въпреки всичко. Макар да знаеше, че е рисковано да обичаш някого. Въпреки факта, че все още тъгуваше за Майкъл. Макар да знаеше, че Джак наистина е опасен, че се заглежда по други жени и че те го забелязват. Винаги щеше да има безкрайна поредица от възможности, обаче тя въпреки всичко го искаше.

Марта придърпа завивката. Беше й студено. Погледна часовника. В три и пет реши, че го иска, но само ако той иска нея и само нея. Това беше най-хубавият и най-лошия миг сред много невероятно хубави и престъпно лоши моменти.

Джак беше добър, мил и секси, но ако сърцето му не изгаряше по нея, тогава липсваше основната съставка, която тя търсеше. Съзнаваше, че шеметната й страст лесно може да се развие в нещо по-постоянно, но бе убедена, че той не се чувства по същия начин.

Това я притесняваше, но вече безпогрешно разпознаваше кога един мъж не е влюбен в нея.



Марта се събуди тъжна. Спомни си, че когато беше с Майкъл, често се чувстваше тъжна. Или напрегната, под стрес, или изтощена. Беше свикнала с ужасната болка в стомаха, която й подсказваше, че е забравила нещо, че е сгрешила или че е провалила нещо, макар че винаги даваше най-доброто от себе си. Беше свикнала с чувството си за лично разочарование и дори не се налагаше да се опитва да го пренебрегва. Носеше го като стари очила. Но сега нещата стояха различно. Искаше да може да пренебрегне тъгата си или да привикне с нея, но съзнаваше, че това не е възможно. Сега вече бе много по-честна пред самата себе си.

— Добре ли си, сладурано? — попита я Джак, както винаги небрежно и весело.

Марта бе лежала будна почти цялата нощ. Обичаше Джак, вече беше сигурна в това. Наистина ли искаше да спука този сапунен мехур? Не, не искаше. Обаче нямаше друг начин. Нужно бе да мине доста време, но сега Марта знаеше, че не би могла да обича Джак с цялото си сърце, ако най-напред не обича себе си.

— Да, добре съм, макар че ми се прииска да отлетя за дома посред нощ.

Той замръзна. Впери поглед в тавана и се опита да събере смелост да я попита защо. Нямаше никаква представа.

— Защото ти си като всички останали мъже. Неспособен си да бъдеш верен и отдаден само на една жена, но тъй като ме предупреди предварително, ще трябва да се примиря с това. Негодник.

Усещаше как в очите й напират сълзи и носът я сърби. „Не плачи“ — нареди си тя.

— Защо смяташ, че съм неволник.

— Не те разбирам, Джак. Съжалявам, просто не разбирам разликата между гола приятелка и гадже. Не мога да проумея морала или по-скоро лисата му, която явно е присъща на този век. — Замълча с надеждата той да прекъсне тирадата й. Така беше по-малко вероятно да каже нещо, за което щеше да съжалява. Той мълчеше. — Аз все още живея в началото на деветнайсети век. Бих искала да нося дълга бухнала пола, ако тона означава, че ще бъда защитена от терзанието и разочарованието, които предизвиква един развод. Не искам да се върна в играта, както се изразяваш ти, но ако трябва да го направя, тогава е нужно поне да разбирам правилата. А аз не ги разбирам. Твоята теория за „голите приятелки“ ми прилича на пропуск за излизане от затвора. Това може да ти помага да укротяваш угризенията на съвестта си, но, честно казано, фактът, че се чукаш, с която си поискаш, не е по-приемлив за мен само защото го признаваш. Всъщност дори е по-неприятен.

— О, чакай, Марта, не бързай толкова. — Той рязко се надигна, седна в леглото и постави ръце върху раменете й. Никога не съм те лъгал или заблуждавал. Поне искрено се надявам да е така. Винаги съм се старал да бъда максимално откровен с теб.

Марта отблъсна ръцете му, не на последно място, защото бяха съвсем близо до извивката на гърдите й, а когато Джак бе толкова близо до гърдите й, защитните й сили напълно се стопяваха.

— Това е порочен кръг — повиши тон тя.

Той впери поглед в пода. По дяволите, това показваше, че явно историята им е към края си. Тази жена му беше казала, че просто търси малко забавление. Той смяташе, надяваше се, че тя няма да се окаже истерична и взискателна. Или наранена. Определено не бе искал да я нарани. Защо жените твърдят, че могат да се справят с неща, с които явно категорично не могат?

— Аз не искам този порочен кръг. Хората се нуждаят от повече уважение. Ако кажеш „Ще те обичам вечно“, означава наистина вечно. „Докато смъртта ни раздели“ наистина трябва да означава точно това. Или просто не казвай нищо. Сексът е нещо повече от развлечение. Не е нужно всеки път да е свързан с правенето на бебета, но може да доведе до това, а то е нещо специално, нали? Би трябвало да означава нещо, нали? Не разполагам с отговори. Не знам защо се омъжих в църква, освен че там стават страхотни снимки, обаче наистина мислех, че бракът е за цял живот.

Марта прекъсна за миг гневната си тирада, за да си поеме дъх.

— Значи изобщо не става дума за нас, просто е поредната каша с Майкъл — отбеляза Джак.

Тя го изгледа гневно. Здраво стискаше завивката и кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение и тревога. Не разбираше ли, че тя не може толкова лесно да раздели двете неща в съзнанието си? Мъжете разделят нещата, жените ги сливат.

— Марта, винаги съм бил пределно честен с теб. Стараех се да бъда съвсем ясен. Честно казано, лесно е човек да се държи добре с теб, ти го заслужаваш.

— Да, ти си ужасно честен и добър, и почтен. Не оспорвам почтеността ти. Но не знаеше ли, че това ще ме накара да очаквам… да се надявам на нещо повече?

— Да не искаш да кажеш, че е трябвало да те излъжа и да се държа зле с теб?

— Така поне щях да съм наясно къде ми е мястото.

— Марта, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

— Има и друго. Какво?

— Обичам те. Искам да не мисля за истината, но не мога. Знам, че би трябвало да съм по-съобразителна и да изчакам, съзнавам всички разумни доводи, но работата е там, че аз те обичам. Джак. Наистина. Обичам те.

Сега беше негов ред да каже, че и той я обича.

Само че Джак не го направи.

Марта прокле деня, в който се бе родила, но вече беше твърде късно. Думите се бяха откъснали от устата й и се бяха намесили в живота й. Каза му, че го обича.

Три пъти.

Мамка му.

Реши, че единственият й шанс е да се престори на смела, както когато ходиш на зъболекар, и си напомняш колко скоро всичко ще свърши.

— Е? — попита тя.

Джак мълчеше, вперил поглед в завивката. Мълчанието му я принуди да продължи:

— Знам, че се уговорихме просто да се позабавляваме, обаче човек никога не знае — понякога се случва неочакваното, а то е твърде хубаво, и ние се предаваме. Знам, че и ти ме харесваш.

— Така е.

— Ти правиш любов с мен, не с просто секс.

— Да.

След това той отново млъкна. Марта се почувства нещастна. Очевидно, ако той я обичаше, сега беше моментът да й го каже. Той обаче мълчеше. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност. Със сигурност дълго време. Много дълго. Марта усети как унижението плъзва по нея. Лепна й се като асфалт, а след това се превърна в тежка буца в корема й, сякаш бе погълнала достатъчно, за да асфалтира цяла магистрала.

— О, забрави, че изобщо съм казала нещо, Джак — изстреля тя. — В крайна сметка всички сте еднакви.

— Кои?

— Знаеш кои.

— Кажи го, Марта. Изречи тази сексистка, нелепа и неоправдана мисъл.

— Мъжете. Всички мъже са еднакви.

— Всички са негодници?

— Всички са негодници.

— Майкъл наистина спечели, Марта. — С тези думи той скочи от леглото и отиде в банята. — В момента не мога да обсъждам това, ще закъснея за срещата си.

Правеха се, че не се забелязват, докато Джак си вземаше душ, бършеше се и се обличаше. Той взе портфейла, телефона и органайзера си. На излизане я попита:

— Искаш ли да се срещнем по-късно?

Марта се бе завила през глава. Не искаше той да види, че плаче. Щеше да си помисли, че плаче от унижение, но тя плачеше, защото беше ядосана и безпомощна.

И защото наистина се чувстваше унизена.

— Ще отида в кафенето на Юниън Скуеър, където се срещнахме и в понеделник вечерта. Ще бъда там от четири нататък. Ще те чакам.

Той отвори вратата.

— Джак — извика Марта, — може да има само един.

— Знам откъде е, от „Шотландски боец“ — отвърна той, доволен от себе си.

— Не, Джак, идва от сърцето ми.

45.

Елайза прекара още един час в кафенето на семейство Бианки. Но присъстваше там само телом. Умът й беше другаде, а сърцето й бе спряло да бие. Беше най-глупавата мацка на цялата планета. Не умееше да улучва точния момент. Защо не каза на Грег как се чувства, когато го срещна да пазарува за Коледа? Щеше да е лесно, трябваше само да каже: „Писна ми да ходя на срещи с разни тъпаци, искаш ли да бъдем заедно завинаги?“. Но не го направи, а вместо това се заяждаше за сметки за кредитни карти и за забравени рождени дни. Можеше да му каже на самата Коледа, това беше втората й голяма възможност. Добре, нямаше да го изтърси направо, това нямаше да е готино, но можеше поне да му намекне. Най-хубавото нещо, което му каза тогава, беше: „Изглеждаш глупаво с тази червена картонена шапчица, ето, вземи моята синя“. О, боже, как може да е толкова нахална мръсница!

Всички клишета се оказваха ужасно верни. Човек не знае какво е имал, докато не го изгуби. Каква беше другата жена? Не искаше да пита семейство Бианки. Те не се славеха с особена тактичност. Ако кучката беше висока метър и осемдесет, с безупречна кожа, с наследство от милиони лири, с договор с модна агенция „Елит“, семейство Бианки вероятно щяха погрешно да предположат, че и Елайза иска това. Дали тази жена спеше в тяхното легло? Разбира се, че го правеше, мамка му. Запита се дали ако застане насред Шепърдс Буш и започне да се шамаросва, някой ще помисли, че поведението й е странно. Съмняваше се, сигурно щяха да я вземат за местната луда и всъщност тя май наистина не беше наред с главата. Дали това момиче гали Куче? Извежда ли го на разходка? Пие ли от чашите, които Елайза купи от „Хабилат“? Да, да, да. Сигурно в този момент четката за зъби на това маце се отърква в тази на Грег.

Елайза не си падаше по сълзите, предпочиташе действието. Обърна количката и се отдалечи от станцията на метрото по посока на апартамента на Грег.

Заудря по вратата. Никакъв отговор, обаче част от боята се излющи и падна на пода. Заблъска по-силно, достатъчно, за да събуди някой задрямал дори в Сидни в Австралия. Изобщо не допусна, че е възможно Грег да не си е у дома. Не може да го нямаше, не допускаше такава възможност.

— Добре, де, идвам — провикна се Грег зад дървената врата. — Здрасти — отвори той с искрена широка усмивка.

Елайза обаче не я забеляза, а влетя покрай него в апартамента, като заряза децата на прага. Влезе в дневната — беше празна. Направи още няколко крачки и се озова в кухнята — никой. Обърна се, запъти се към коридора, затаи дъх и отвори вратата на спалнята — празно. Остана й само банята. Елайза се поколеба — не харесваше банята дори в най-добрите времена, обаче нямаше как. Смело отвори вратата — чисто.

— Търсиш ли нещо?

Той явно се забавляваше.

— Една обица — промърмори тя. Замълча и се обърна към него.

Грег се усмихваше. Разбира се, той рядко правеше нещо друго. Беше извадил Матю и Мейси от количката. Държеше Мейси на ръце, а тя се бе гушнала в брадата му (резултат от това, че Грег все още не бе посетил банята този ден), а не от някакви модни тенденции. Матю търсеше Куче. Намери го заспало под кухненската маса и двамата с Елайза клекнаха, за да го погалят.

— Каква обица? — попита Грег, който изобщо не си даде труда да скрие, че се забавлява, но беше достатъчно учтив, за да продължи, колкото е необходимо, с представлението, разигравано от Елайза.