Адел Паркс - Чуждото е по-сладко

Марта и Джак бяха решили изцяло да се насладят на последния си месец заедно. Решиха да няма никакви оплаквания, никакви сълзи, никакви избухвания — същите правила, които важаха за Матю. Едва сега си дадоха сметка, с какво е принуден да се справя малчуганът. Джак бе освободен от задълженията си в лондонския офис, за да може да подреди нещата си преди заминаването. Всъщност той прекарваше повечето от свободното си време в игри с Марта, Матю и Мейси. Реши, че иска да види всички забележителности на Лондон. Тъй като бе живял в Лондон през целия си живот, той, естествено, не бе ходил на Кулата и в музея на мадам Тюсо, нито пък се бе возил на „Окото на Лондон“. Заеха се да поправят този пропуск, като помъкнаха децата по туристическите забележителности. Ядяха бургери от картонени кутийки и си купуваха твърде скъпи и зле изработени ключодържатели от магазинчетата за сувенири. Веднъж ги заваля дъжд, а те бяха забравили чадърите си, изгубиха пътя и търпението си в метрото — точно като истинско семейство.

Качиха се да се повозят на двуетажен туристически автобус с открит таван. Марта искаше да стане, да грабне микрофона от екскурзовода и да кресне на града, обзета от гняв, че е срещнала Джак в толкова неподходящ момент от живота си. Помнеше времето, когато единственото й желание бе да се вмести в клишето, да изчезне. Вече не се боеше да бъде различна. Все пак не сподели терзанията си с целия град — и без друго никой нямаше да я чуе заради шума на уличното движение. Вместо това попита Джак как вървят нещата с молбата му за зелена карта. Опита се да не се спъне, когато той й каза, че всичко върви като по вода.

Прояви разумен интерес към парите, които той получи от продажбата на колата си, от транспортирането на мебелите си и отдаването под наем на собствения си апартамент. Опаковаха картините, компютъра и компактдисковете му в кашони, които щяха да бъдат изпратени с кораб в новия му апартамент, които нямаше да превърнат в свой дом. Марта се бореше с ужасното си усещане за дежа вю — не проумяваше откъде намира сили отново да се справя с всичко това. Неведнъж му повтаряше, че е приела заминаването му. Неведнъж изреди причините, поради които беше невъзможно да остане.

— Можем да се виждаме през уикендите — полетът е само седем часа — предложи Джак с нереалистична надежда.

— Много е скъпо. Как ще си позволим да пътуваме? Не сме Мадона и Гай Ричи, освен това аз съм свободна през седмица. Как ще поддържаме подобна връзка?

— Хората го правят. Ще е твърде напрегнато за децата. Трябва да мисля за тях. Може да приема работата за няколко години и после да се върна.

— Може би, но не мога да разчитам на това, а няма да прекарам следващите няколко години, като си представям с какви мисли и с кого се събуждаш. Няма да се получи. Беше достатъчно трудно и за няколко месеца. И преди да ми възразиш ще започнеш да се срещаш и с други хора. — Това беше евфемизъм, обаче не можеше да назове нещата по-точно. Винаги щеше да има безкрайно много възможности.

— Мога да остана. Има и други възможности.

— Ти обожаваш Ню Йорк, а освен това работата е прекрасна. Може да минат години, преди да ти предложат нещо подобно в лондонския офис. Освен това, ако откажеш предложението, от фирмата ще сметнат, че не си достатъчно амбициозен. Ще те изтласкат настрани. Не можеш да се отказваш от кариерата си толкова рано.

— Бих могъл, ако ти ме помолиш.

Марта не отговори. Не можеше да го помоли за такова нещо. Не можеше да контролира или да диктува нещата! Това не беше любов. Един ден той щеше да се събуди и ще се намрази, задето отглежда чужди деца, задето съботните му нощи зависят от неблагонадеждни и подвластни на хормоните бавачки.

Елайза смяташе, че това е щастливата карта на Марта и че сестра й трябва да окаже емоционален натиск.

— Виждала съм го с децата. Той ги обожава. Можеш да си послужиш с аргумента, че те вече са изгубили баща си — настояваше тя.

— Много почтено — саркастично отвърна Марта. — Освен това не са изгубили баща си. Майкъл живее на пет минути път.

Беше бясна на сестра си, но онова, което я вбесяваше най-много, беше фактът, че тя имаше право. Може би можеше да убеди Джак да остане. Той беше много любящ и почтен човек. Това заедно със сексуалната му разкрепостеност я оставяше почти безпомощна.

Ако той се събудеше, защото тя безмълвно плаче, заровила лице във възглавницата, тя не му признаваше, че причината затова е действителността, казваше, че е сънувала кошмар.

— Така ли, миличка? За какво?

Това я объркваше. Не разчиташе на такъв интерес.

— За далек20 — лъжеше тя.

Джак целуваше клепачите й и я притискаше към себе си, докато тя отново се унесе. Тялото му следваше извивките на нейното и потта им се задържаше смесена в свивките на коленете й. Щеше да й липсва топлината му. Марта знаеше, че ще й липсват още много други неща, свързани с Джак, освен смесването на потта им. Щеше да й липсва нежността му. Той непрекъснато я целуваше. Целуваше носа й, целуваше върховете на пръстите й, целуваше я по улиците, целуваше я в магазините, целуваше я в метрото, целуваше я всеки път, когато тя се обърнеше към него и му кажеше: „Целуни ме“. Което се случваше неприлично често.

Той беше един цял красив свят.

Щеше да й липсва способността му да вижда най-доброто в хората и в ситуациите. Щеше да й липсва ведрата му невъзмутимост. На децата щеше да им липсва енергията му — особено способността му безкрайно да ги носи на раменете си. Щяха да й липсват очите му, които преливаха от чувства. Щеше да й липсва движението на члена му вътре в нея. Щеше да й липсва чувството му за хумор, начинът, по който непрекъснато си спомняше някакви глупости. Щяха да й липсват дори глупавите му цитати от филми.

Вече се чувстваше изгубена.

И двамата говореха, че ще продължат да поддържат връзка. Чертаеха подробни планове какво ще правят, когато Марта и децата му отидат на гости. Но и двамата се съмняваха, че плановете им ще бъдат нещо повече от утешителни мечти. Нима тя можеше да наблюдава как Джак гради свой собствен живот, съвсем отделен от нейния? И най-вече, как щеше който и да е от тях да успее да си изгради нов живот, ако просто стоят на страничната линия и навестяват спомените си? Трябваше да скъсат напълно.

Беше започнала да обмисля как ще запълни празнината след заминаването му. Не искаше отново да преживява самотата, която я бе сполетяла, след като Майкъл ги бе напуснал. Сутрешното излизане на кафе не й се струваше особено привлекателно, би било по-забавно да излезе с приятелки някоя вечер в местната пицария и да изпият гарафа-две бяло вино. Щеше да запълни празнотата, като сама взима решения за грижите за децата, като си купи нов диван, постави допълнителни полици в детската стая или закара колата на сервиз. Възнамеряваше да прочете листовката с техническите инструкции, преди да отиде в сервиза. Макар да нямаше особена надежда да разбере напълно какво й говори механикът, искаше да бъде достатъчно убедителна, за да му попречи да я обере до шушка. Кандидатства за работа на половин ден като административен секретар в кварталното начално училище. Прекрасно съзнаваше, че това място няма перспективи за израстване в кариерата, но в училището имаше дневна забавачка, в която можеха да ходят Матю и Мейси, щеше да има дълга отпуска и учителките й допадаха.

Елайза се изнесе от дома на Марта и се върна при Грег. Това не беше изненада за никого другиго, освен за Елайза. Марта знаеше, че командаджийското, но приятелско присъствие на сестра й ще й липсва. Нямаше да й е лесно да живее сама, но беше време отново да си стъпи на краката. Всъщност може би за пръв път щеше да си стъпи на краката, но се чувстваше готова за това. Освен това си струваше да види блаженото щастие на Елайза и на Грег. Беше доволна, че коледното й желание се бе сбъднало.

Планираше да запълни празнината, като ускори процедурата по развода.

Марта изчака, докато и двете деца заспят дълбоко и спокойно. Джак беше в дневната и прибираше играчките, докато с едно око поглеждаше към програмата по кабелната телевизия. Сменяше каналите и все успяваше да намери по нещо забавно, макар че повечето хора ги смятаха за отегчителни. От време на време се провикваше към Марта: „Ела да видиш Холи Бери — много е различна с дълга коса“ или пък „Виждала ли си как полярната мечка лови риба? Ела бързо“. Марта застана на прага и се трогна от това, че той прибира играчките на децата и че иска да сподели с нея всичко от къпането на Матю и Мейси до мнението си за това кой супермодел най-вероятно бързо ще слезе от сцената. В такива моменти беше сигурна, че колкото и наръчници за автомобили да изчете, това нямаше да й попречи да усеща липсата му.

Пресуши чашата си с вино и заглуши гласчето, което повтаряше: „Защо на мен, защо на мен“ и напоследък непрекъснато надаваше вой от сърцето й. Взе една от книжките за оцветяване на Матю и грубо откъсна три-четири страници. След това потърси писалка, което не беше лесно във века на електронната комуникация. На бюрото, което все още смяташе за бюрото на Майкъл, нямаше нито една. Писалките в буркана от сладко на рамката на кухненския прозорец, бяха изсъхнали, а във вазата до масичката на телефона имаше само моливи. Качи се в спалнята и започна да рови в чекмеджето с бельото си. Спомняше си, че… Да, права беше. Писалка от „Тифани“, подарък за трийсетия й рожден ден. Оттогава стоеше в кутийката си в очакване на „специалния повод“ и с надеждата да избегне риска да бъде забравена на нечие бюро или в някой магазин. Е, този повод беше достатъчно специален. Идеалната писалка за случая. Започна да пише.