— Всичко наред ли е? — попита господин Евъргрийн.

— Е? — попитаха Елайза и Грег.

— Джак ли беше? — попита Матю.

— Каза, че ще се върне — усмихна се Марта.

— Ура! — заподскача на място госпожа Евъргрийн, Матю заликува, а Мейси, която вероятно почти не разбираше какво става, но се зарази от вълнуващия момент, започна да се киска и да отмята глава назад, а от гукането й Марта също изпита желание да се засмее. Не знаеше какво да направи. Смееше се и плачеше едновременно. Дори господин Евъргрийн явно изпита облекчение.

За щастие, Елайза поддържаше връзка с действителността.

— Кога? Кога ще се върне? — попита тя.

— Елайза, стига — меко каза Грег. Сложи ръка върху тази на Елайза, като че физическото възпиране можеше да спре острия й език. Само че предпазливостта му бе закъсняла. Думите бяха изречени и злото бе сторено. Настроението се развали.

— Не каза — призна Марта.

— Изненада, скапана изненада.

— Но аз му вярвам.

— Ще престанеш ли с това доверие! Да, може да се върне, когато Матю завършва гимназия или пък някой трябва да заведе Мейси до олтара. Може дори да се върне по-скоро. Може да се върне, след като е изчукал още няколко жени в Ню Йорк, обаче може и да не се върне, защото е срещнал някоя, която много му харесва, и е решил да остане.

— Не би постъпил така.

— И защо не? Не е достатъчно просто да каже, че ще се върне. На теб ти е нужен сега. Имаш нужда от него да ти помага с децата, да ги подхвърля във въздуха, а те да пищят от удоволствие. Имаш нужда да ги помага с тежките пазарски чанти. Имаш нужда от него, за да те обслужил — ти си на трийсет, в разцвета на половата си зрялост. Извинявай, татко. — Елайза си даде сметка, че сигурно баща й си мечтае земята да се разтвори и да го погълне. Не беше чувал дъщерите си да говорят за секс, откакто морските им свинчета бяха родили. Тогава Елайза беше на осем и беше направо очарована. — Имаш нужда от него, за да се оправя с данъка на колата ти.

— Мота и сама да правя всичко тона. Е, освен да се обслужвам — призна Марта. — Извинявай, татко.

— Знам, че можеш, Марта, но не искам да се налага да правиш тези неща сама. — Елайза стоеше на вратата между кухнята и дневната. После тежко се отпусна на един стол и каза: — Ако те обича, трябва да е тук, до теб.

Тя цялата трепереше. Искаше повече за сестра си. Марта заслужаваше повече.

— Не мога да го накарам, Елайза. Не мога да го принудя. Дори не искам да го правя. Това не е любов.

— Но какво ще правиш? — Тя наистина искаше да има някакво решение.

Марта си помисли, че са възможни много решения.

— Ще се справя. Нямам представа как ще се развият нещата, но мисля, че ще се справя.

51.

Събралите се загубиха настроение след избухването на Елайза. Изядоха храната, но веселостта изчезна, а госпожа Евъргрийн не успя да убеди никого да изяде последното парче рибена торта, макар че сосът от манго беше много вкусен. Насочи вниманието си към почистването на кухнята. Господин Евъргрийн излезе, за да купи няколко шоколада, с надеждата да възвърне доброто настроение. Елайза се опита да изкупи вината си, като прочете приказка на децата и ги сложи да си легнат. Грег и Марта останаха сами. Изгледаха повторението на епизод от „С единия крак в гроба“ в пълно мълчание, докато тя повече не можеше да издържа и попита:

— Според теб права ли е?

— О, да, винаги и за всичко — пошегува се той. — Поне пред хората. Ти за кое точно питаш?

— За чукането с други жени. За това, че ако наистина ме обичаше, щеше да бъде до мен.



Грег сви рамене. Явно се чувстваше неудобно. В момента може и да беше сгоден, може и да бе успял да направи на Елайза относително сносно предложение за брак, но това не означаваше, че умее да разговаря с жените за любов и за други подобни неща. Джак му харесваше. Струваше му се забавен. Харесваше и Марта, тя имаше добро сърце. Харесваше я още повече, откакто готините й модерни дрехи пасваха на готината й модерна личност. Само че не изгаряше от желание да го въвлекат в разговор от типа „според теб той обича ли ме истински“. Неговият опит сочеше, че такъв разговор рядко завършва добре.

Спаси го звънецът на входната врата. Вероятно господин Евъргрийн си бе забравил ключовете. Марта остави Грег да отвори. Е, и без друго явно много му се искаше — напрано скочи от дивана. Не го беше виждала да се движи толкова бързо, откакто Бразилия отбеляза втория си гол на полуфиналите за Световната купа — тогава скача безкрайно дълго, обзет от ярост и разочарование.

— Знаеш ли какво, Марта? — провикна се той, когато отвори вратата. — Мисля, че Елайза имаше право.

— Така ли?

— Да, момиче, ако наистина те обичаше, щеше да иска да е до теб сега.

— Добре — отвърна тя и потъна още по-дълбоко в депресията, която не се дължеше единствено на тъжния тембър на Виктор Мелдрю.

— Ей, миличка, отмести се, този филм май не съм го гледал.

Беше Джак.

Седна до нея на дивана. Марта зяпна, неспособна да продума.

Грег явно много добре се владееше. Представи се като идеалния домакин и подаде на Джак кутийка „Карлинг“, обаче веднага след това я дръпна.

— О, извинявай, сигурно предпочиташ портокалов сок, нали? Сега ще ти донеса от кухнята.

Марта все още не можеше да продума. По дяволите, кой й пусна кранчето? Пак плачеше. Дали някога щеше да престане?

— Хей, миличка, какво има? — попита Джак. Наведе се и нежно целуна лицето й, по което се стичаха сълзи. — Нали ти казах, че ще се върна?

Очите му представляваха екзотична и еротична смесица от страст и любов. Дълбока, дълбока любов. Тя вярваше в нея. Беше достатъчно мъдра и глупава, за да вярва. И достатъчно смела, за да го признае. Притежаваше достатъчно оптимизъм, за да се надява на това. Достатъчно влюбена, за да го знае.

Той я обичаше.