— Брус, с тези пари бих могла да купя цяла къща!

— Да, но в къща за толкова пари ще се чувстваш като лайно, докато в този костюм ще се чувстваш като Гриър Гарсън в „Госпожа Минивър“. Ще се чувстваш като кралица.

— Една кралица не е ли достатъчно за всяко семейство? — въздъхна Филис.

Брус присви устни и попита:

— Мамо, ще ни помагаш ли?

— Не! — Филис изглеждаше непреклонна. Брус замълча и действително тропна с крак. — Брус, няма да пробвам рокля, която струва четири хиляди и седемстотин долара. Просто няма да го направя.

Брус погледна към тавана, сякаш посланието не бе повече от ясно.

— Добре — каза той, — ще опитам още веднъж. Мисля, че още не си схванала концепцията. Ето какво, за да привлечеш някого с пари, трябва да изглеждаш така, сякаш ти самата ги имаш. Не мисли за това като за харчене, а като за инвестиция в бъдещето.

— Бъдещето ми не е достатъчно продължително, за да си позволя да износвам дреха за четири хиляди и седемстотин.

— Да, но моето бъдеще е и ако нищо не се промени, ще трябва да отида в съда за фалити. — Погледна я за първи път сериозно. — Мамо, това, което правя, означава нещо за мен. Наистина. Три хлапета работят за мен, в апартамента ми. Стигнах дотук. Всичко вървеше чудесно и тогава онзи кучи син…

Филис го изгледа изпепеляващо.

— Вземал си кредити от банката? Плащаш лихви?

— Ами… заеми. Не точно от банка. След като Бил се чупи, никоя банка не би ми отпуснала кредит. Взех пари назаем от един тип на име Лефти. Има голям дял от всичко това.

— Но не и кой знае какви принципи, нали? — отвърна Филис и поклати глава. — Брус, Брус, Брус.

Най-накрая се примири и тръгна към пробната.



Вътрешността на пробната на третия етаж в „Бергдорф“ приличаше на вътрешността на ум на шизофреник. Сако с пайети за три хиляди долара се търкаляше смачкано на пода. Тюркоазен италиански шал и съответната рокля висяха безутешно на единствената закачалка, а четирицифреният етикет се поклащаше от течението. По куките за окачане имаше достатъчно неодобрени покупки, за да съперничат на броя на ухажорите на Брус. На единия от малките тапицирани столове бе захвърлена рокля от изкуствена леопардова кожа без презрамки, както и елече от същата материя. Брус се бе настанил на другия, спокоен и величествен.

Филис се боричкаше с поредната рокля — този път червена, със златни бордюри и копчета. Погледна се в огледалото.

— Безвкусно, безвкусно, безвкусно. Боже мой, нужно ли е наистина да се правя на Нанси Рейгън?

Брус я огледа от главата до петите, без да обръща никакво внимание на оплакванията й.

— Знаеш ли, най-после нещо, което не е изцяло неприемливо. Прекалено войнствено е обаче. Твърде много копчета. Искам нещо по-хубаво. Не си представяйте Адолфо… представете си Лакроа на Кевин Клайн.

Продавачката остана мълчалива в продължение на доста време.

— На какъв език говориш? — попита го Филис. Брус не отговори. Продавачката продължаваше да мълчи. Сякаш бяха установили контакт на някакво по-дълбоко ниво.

— Мисля, че знам точно какво имате предвид — каза най-накрая тя.

— Вие сте първата — отбеляза Филис, седна на другия тапициран стол и зачака следващия етап на трансформацията си.



— Мисия изпълнена! Боже мой! Каква умора! — каза Брус на сестрите си, след като се настани на фотьойла сред пръснатите наоколо лъскави торби с покупки. Запали цигара.

— Колко похарчи? — попита Сиг неспокойно.

— Не се тревожи. Можеш да си го позволиш.

— Къде е мама? — намеси се Шарън.

— Каза, че иска да пийне нещо. В барчето е.

— Искала е да пийне нещо? Тя не пие — припомни му Шарън.

— Казах ти да не я оставяш сама — добави Сиг.

— Не е бебе — отвърна Брус наежено. — Освен това е тук, в хотела.

— И пие сама? Мислиш ли, че във Флорида е пиела сама?

— За алкохолизъм ли намекваш? Тревожиш се за здравето й? Ха! Това е най-малкият ни проблем. Ще ми се да пиеше. Най-доброто нещо да се почувстваш фалшиво блажен е един приятен джин с тоник в четири или пет следобед. Ако можеше да опишеш какво не е в ред с майка ни, можехме да се включим в някаква организация, като например „Пораснали деца на алкохолици“.

— Да, това би било утеха — каза Сиг с горчивина. — Най-напред обаче трябва да й поставим диагнозата. Какво ще кажеш за „Пораснали деца на ужасно пилещи по нервите, упорити и саркастични майки, върнали се у дома завинаги“?

— Малко дълго е, но можем да използваме инициалите — засмя се Брус. — Нямаш представа какво стана в „Бергдорф“.

— Няма значение какво е станало в „Бергдорф“. Къде е сега мама? — проскимтя Шарън. — Загубил си я.

— Слушай, ако не ти харесва как си върша работата, опитай да я свършиш ти!

— Аз имам друга работа.

Двамата погледнаха към Сиг, сякаш беше волна като птичка.

— Да. Аз пък финансирам цялата операция — напомни им тя. Тримата се спогледаха с негодувание. Всичко беше толкова познато. Сиг имаше чувството, че вече е преживяла всичко това. Нещата можеха да се развият по два начина — или да се впуснат в безкрайни детински караници, или да продължат нататък. Този път Сиг реши да направи героичното усилие.

— Да отидем да намерим мама — каза тя и тримата тръгнаха.

Девет

Откакто бяха открили кандидатите, Сиг работеше зад кулисите. Бе успяла да измъкне три билета за „Зимния бал на чудесата“ в хотел „Плаза“. Фирмата й имаше запазена маса, но тя — чрез десетина телефонни разговора с хора, които не бяха особено радостни, че чуват гласа й — бе успяла да премести местата на маса 11, на която щеше да бъде и Бърнард Кринц. Тоест, ако решеше да присъства. По време на празниците — силен период за светския живот в Ню Йорк, мнозина купуваха билети, но предпочитаха да прекарат времето някъде по карибските острови. Сиг би предпочела да направи същото и някога, през славните дни на осемдесетте години, си го бе позволявала. Онова обаче беше друго време, а сега определено бяха деветдесетте.

В деня преди „Зимния бал на чудесата“ им оставаше единствено да подковат Филис и след това да я запознаят с Бърнард или някой друг подходящ стар глупак. После щяха да го замъкнат до „Пиер“, да завъртят колелцата и да се надяват, че стрелата на Купидон няма да излети в грешна посока. Трябваше да направят магия, да създадат илюзията, че Филис Герономос е богата, стилна, очарователна и свободна жена. Целта беше почти недостижима, но Сиг бе свикнала да играе с риска. Акциите на богатите възрастни вдовци нямаше да се покачват, така че би трябвало да се възползват максимално от предоставените им възможности.

В петък сутринта, преди работа, Сиг се отби в „Пиер“. Беше мокра до кости от влажния сняг, който валеше. Надяваше се само да не е повредила роклята, която носеше заедно с цялото си оборудване. Видя, че Брус и Тод все още не са пристигнали и че сестра й е дошла от Уестчестър с влака.

Шарън извади чанта, голяма почти колкото самата нея. Не беше пълна с официално облекло, а с данни от проучванията. Започна да тършува из папките, измъкна една много дебела и я отвори.

— Името му е Бърнард Кринц. Архитект — обясни на майка си. — Е, поне е започнал като такъв. След това се е занимавал със строителство. Построил е небостъргача Томсън на Източна петдесет и пета улица. Построил е новото крило на музея… онова, за което говореха всички. Построил е централните офиси на дузина от най-богатите концерни. Ето снимките. Независимо от всичко, още преди това е наследил семейните пари. Сякаш това му е малко, преди осем години жена му е умряла и му е завещала още. Нямат деца, той не се е оженил пак. — Шарън премести пръста си надолу по страницата. — Състоянието му се изчислява на повече от петдесет милиона суха пара. — Извади една изрезка от вестник и я подаде на Сиг. — Ето снимката му.

Сиг я погледна. Както би се изразил Брус, определено не беше Гари Купър. Но пък и майка й не беше Патриша Нийл.

— Твоят архитект. Правилният избор — каза тя и подаде снимката на майка си. Филис се вгледа в изпитото лице, плешивата глава, присвитите очи.

— Правилен избор! Фу! Забравете.

— Майко! Обеща да опиташ. Дори не си го видяла още.

— Не е необходимо.

— Следващата възможност ще е Джон Глендън Станфорд — каза Шарън. — Той е на около осемдесет и осем години, но не можах да намеря снимка.

— Чудесно. С единия крак е в гроба, а с другия е стъпил на бананова кора. Представям си на какво прилича — каза Брус от вратата. С Тод бяха донесли грим, сешоари, четки и Бог знае още какво. Готвеха се да направят генерална репетиция.

Шарън не му обърна внимание.

— Последен, но не най-маловажен, е Робърт Химелфарб. Той е по-млад от Станфорд, но състоянието му е по-малко.

— Добре, аз наистина трябва да… — заговори Филис.

— Нали искаш да уредим живота си? — прекъсна я Брус. — В такъв случай ни трябва влиянието на баща като тези.

— Ами внуци? — обади се Сиг и също засвири на струната на вината. Понякога Брус беше хитър. — Когато бяхме деца, ти не беше с нас. Сега ще дойдеш на бала и ще се запознаеш с този човек.

Филис въздъхна.

— Какво трябва да направя?

— Извади портфейла — нареди Сиг. Магията вече действаше, подготовката трябваше да започне.



— Да преговорим. Какво е „конзола“? — попита Брус.

Филис затвори очи.

— Кръстоска между кон и кола.

— Стига, мамо. Съсредоточи се. — Шарън бе подготвяла майка си на архитектурни теми цяла сутрин. — Конзолата е каменен или дървен ъгъл, който стърчи от стената и крепи корниз или перваз.

— Хубаво. Щом го казваш… — Филис сви рамене.

— Какво е еркер?

— Нещо като еклер? Или братовчед на конзолата?

— Майко! Как смяташ да впечатлиш господин Кринц, ако нямаш понятие от архитектура?

— Със скъпата си прическа — отвърна Филис.

— Какво е „Баухаус“? — продължи Шарън безмилостно.

— Конзоли, еркери и баухауси с фиде… това е любимото ми битие — изпя Филис като в мюзикъл, но Шарън дори не се усмихна. За Филис бе безкрайна мистерия как така е успяла да отгледа дъщеря, дотолкова лишена от чувство за хумор.

— Ще престанеш ли? Ще опиташ ли поне малко да се съсредоточиш? — простена Шарън, изгубила търпение. — Ето портфейла със сградите му. Би ли си направила труда поне да ги разгледаш?

— Сгради? Приличат на разтопен сладолед.

— Още нещо. Кринц обича операта. Фанатично.

— Зарежи това. Няма да отида на опера — отсече Филис намръщено.

— Сега имаш представа какво ми мина през главата — обади се Брус, докато с Тод изпразваха чантите си. Филис се постара да се усмихне на момчето приветливо. Беше симпатично. Какво значение имаше, че не е успяло? От него щеше да стане добра съпруга за Брус, а с фотография можеше да се занимава като хоби.

— Време е за генералната репетиция — обяви Брус. — Тод ще помага.



Беше събота вечерта, почти часът X. Сиг се разхождаше нервно и очакваше появата на майка си. Шарън седеше на канапето и ядеше кашу с шепи. Не трябваше да правим това, мислеше си Сиг. Нелепо е. Пилея време и пари.

— Не сте ли почти готови най-после? — извика тя от банята за петдесети път, както й се струваше.

— Почти — пропя в отговор Тод. Сиг приглади полата на роклята си. С това крачене напред-назад краката щяха да я заболят и тя щеше да се превърне в сбръчкан ужас още преди да стигнат до бала.

— Не разбирам защо да не мога да дойда — каза Шарън с укор, след като натъпка още една шепа кашу в устата си.

Трябва да са поне хиляда калории, помисли си Сиг. Шарън беше невъзможна. Сиг погледна часовника си.

— Ще закъснеем! — извика тя.

— Това сега е модерно — отвърна Брус, влезе в стаята, обърна се назад и пропя: — Та-та-та!

— О, Боже!

Появи се Филис Герономос. Сиг се вторачи с изцъклени очи, като Сюзън Сарандън. Шарън остави челюстта си да увисне.