Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

— Казах ви, че е глупаво — поклати глава Шарън и мушна един пелмен с прекалено много сирене в устата си. Хранеха се в една закусвалня недалеч от нюйоркската Централна гара, за да е по-удобно на Шарън, защото тя бе дошла с влака от Уестчестър, за да научи новините от бала предната вечер. Гарата бе обсадена от живеещите в предградията тълпи, дошли да пазаруват за Коледа. Мястото на срещата беше кошмарно, защото беше неудобно както за Брус, така и за Сиг, а освен това и храната беше лоша.

— Не можете да действате с мама като с нормален човек — продължи Шарън. — Тя не е нормална. Не мога да повярвам, че не сте я показали и на други. Кой още беше там?

— Ти се опитай да управляваш това родео! — тросна се Сиг. — Ние сме фалирали.

Имаше ли някаква полза? Защо да се оплаква и обяснява? Винаги я бяха смятали за торба с пари, безкраен източник на финанси.

— Мисля, че е време да се откажем от проекта. Трябва да съм била луда, когато се захванах с него. Не знам колко дължа в „Пиер“ досега. — Погледна Брус кисело. — Да не говорим за тоалети и обувки, благодаря ти много. — Щеше да се наложи да сподели с тях, макар и за сметка на гордостта й, какво е финансовото й състояние. Пое дълбоко дъх. — Трябва да знаете, че след последния борсов крах нещата са… тъмносиви. Осемдесетте години минаха. При мен идват все по-малко инвеститори. Слава богу, не съм престанала да печеля пари за тях, но броят им непрекъснато намалява, а това означава, че получавам все по-малко комисионни.

— Да, да, знаем тези неща — каза Брус небрежно.

— Изслушай ме, невеж всезнайко! — просъска Сиг със стиснати зъби. — Не беше нужно да пръскаш осем хиляди долара, за да облечеш мама. Тя дори не го оцени по достойнство. Не мога да плащам за всичко това още дълго. До Коледа ще трябва да я извадя от онзи апартамент. Къде ще отиде тогава, а? При теб ли, а, Брус? — Попита го гадно. Той се стресна. Шарън се изкиска от притеснението му.

— Или пък при теб? — Сиг се обърна към Шарън, която видимо помръкна и извърна лице. — Набелязахме съвършената цел. Бърнард Кринц. Похарчих по триста долара на човек, само за да седнем до него на този тъп бал. Мислех си, че бихме могли да попаднем на някакъв спасителен вариант… Шарън, все едно, проучи Пол Кушинг… но майка ни сама да намери вариант, при това толкова неподходящ… това вече е прекалено. Този човек е скапаняк, но поне е хетеросексуален. Не беше толкова неподходящ, Шарън, по дяволите!

Брус въздъхна.

— Шарън, не знаеше ли, че Бърни е обратен? Не беше ли написано в „Кой кой е?“, не го ли откри по Интернет или нещо такова?

— Реших, че след като веднъж е бил женен, нищо не пречи да се ожени пак — отвърна Шарън войнствено.

— Но не за мама. Не за нашата майка — въздъхна Сиг горчиво. — Тя дори не направи опит да ни помогне. Ние направихме прическата й, купихме й тоалета. Дори обувките. А тя разкара Бърнард моментално.

— Бърни — поправи я Брус.

Сиг хвърли на брат си убийствен поглед.

— Разкара го още в самото начало. Озъби се и на Пол Кушинг. След това, дори и да бяхме намерили друг кандидат, нямаше да постигнем нищо, защото тя изразходва времето — и парите ми — в танци с някакъв идиот с костюм отпреди войната през 1812 година. — Млъкна и разтри слепоочията си. — Слагам край на тази история — добави след малко. — Безсмислено е.

— Пол Кушинг? — обади се Шарън. — Това не беше ли президентът на „Уедъръл“?

— Все едно е, дори да беше президент на Чехословакия — каза Брус. — Тя го обвини в блудство с малолетна. Типичните й брътвежи. Той не хареса мама. — Въздъхна. — Би могъл да се присъедини към клуба на ненавиждащите я. Това е една голяма, многобройна организация.

— О, не знам, Брус. Стори ми се, че събуди интереса му — възрази Сиг.

— Не можеш ли да слезеш на земята? — попита я Брус.

— А ти не можеш ли да се опиташ да помогнеш, да си практичен и полезен? Нещата, които трябва да съм аз! — озъби му се Сиг.

— Вопли на мъченица ли чувам? — попита Брус и започна да припява под нос: — Казвам се Сиг, мъченица велика, и животът ми е смрад, майка ми ме изтезава, а аз съм като в ад. Все пари аз давам, все пари, пари, пари, а никой не ме обича, ох, колко ме боли!

Сиг го изгледа кръвнишки над гетинаксовата маса и той остави двете солници, които бе взел, за да отмерва ритъма. За пълна изненада на Брус и Шари, очите на сестра им се напълниха със сълзи, които преляха от миглите и потекоха по внимателно напудрените й скули. След миг тя се разрида.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Няма възможност мама да остане дълго в „Пиер“, а не може да отиде и на хотел. — Подсмръкна и опита да се овладее. — Няма да е честно спрямо квартала. Не мога да си позволя да й наема апартамент. Никой от нас не я иска при себе си. Планът се провали! — Пак се разрида.

В миг Брус и Шарън застанаха до нея. Шарън й подаде книжна кърпичка. Брус я потупа по ръката.

— Просто не мога повече — продължи да плаче Сиг. — До шия съм затънала в дългове. Комисионните ми са почти на нула. Не смея да използвам платинената си кредитна карта, защото няма да мога да платя вноската в края на месеца. Трябва да продам апартамента си и да заложа изумрудения си пръстен. — Взе книжната кърпичка от Шарън, сложи я на носа си и хлъцна.

Шарън и Брус се спогледаха в един от редките моменти на съпричастност.

— Разорена си, а? Така ли? — прошепна Брус. Цял живот я слушаха да се жалва за пари.

— Знаем какви усилия полагаш — каза Шарън утешително. — Оценяваме ги. Съжалявам за Бърнард.

— Данните ни бяха от дните, когато обратните не излизаха от тоалетните — добави Брус. — Сега е признал. Вече не се крие.

— Мама би могла да се постарае поне малко. Поне малко! — избухна Сиг гневно и избърса очите и разваления си грим. — Поне би могла да опита с Бърнард, за бога. Не беше нужно да се прави на всеобщ враг!

— Би могла, не би могла… важното е, че не го направи — отбеляза Брус.

— И отгоре на всичко, цяла вечер да си приказва с някакъв си мизерен шеф на благотворителна организация! Някакъв си нещастник с костюм като на Лесли Хауард през трийсет и девета година!

— Как му беше името? — попита Шарън. — Монти какъв?

— Боже, не помня. Напомняше водещ на телевизионна игра или фризьор — каза Брус.

Сиг избърса очите си окончателно и като че ли се овладя.

— Монтеги Дънлийд — каза тя. — Вълшебният принц на мама. Можеха да танцуват до сутринта. Слушайте, при тези резултати, повече не мога да финансирам операция „Търсене на дъртак“. Все пак, Шарън, провери този тип. Също и Пол Кушинг. — Сиг погледна по-малката си сестра и сви рамене. — Брус, ти отърва Бърнард донякъде. Обади му се под някакъв предлог. Както и да е. Мама не иска това, което искаме ние, но ще опитаме още веднъж. След това, кълна се в Бога, ще си измия ръцете от нея.

Филис отвори очи, осъзна, че не знае къде се намира, и се наложи да се опомни. Малкото пъти, когато се бе събуждала, загубила ориентация, се бе страхувала. Тази сутрин обаче — защото беше сутрин — не изпитваше и най-малка тревога.

Къде бе попаднала? Струваше й се странно да мисли за нещо повече, обаче се чувстваше фантастично. Леглото беше огромно, а чаршафите така гладки… Протегна ръце над главата си и направи опит да си припомни какво е сънувала и къде е била. Имаше някакви танци, после един стар рок, който Брус и приятелите му често пееха — нещо, че е под кея, долу до морето… Всичко бе така приятно…

След това се събуди напълно. Това не беше сън. Цяла вечер бе танцувала с Монти — мъжът, с когото се бе запознала на самолета. За разлика от Айра, Монти беше много добър танцьор. Филис затвори очи за миг. Бедрата я боляха — без капка съмнение — но й бе все едно. Стъпалата също. Може би онова на лявата пета беше плюска? Но тя се усмихна. Е? Сложила си бе лепенка и бе изпила два аспирина. Струваше си. Все още не беше под кея.

Погледът й се плъзна по необятната равнина на леглото. Спомни си — апартамента в „Пиер“, благотворителния бал… цялата суматоха. Придърпа завивката, за да покрие рамото си. Какъв размер беше това легло, в края на краищата? Беше по-голямо от всички, които бе виждала. По-голямо от „Калифорнийски крал“? Може би лежеше в „Принц Пиер“. „Принц Пиер“ по-голямо ли е от „Калифорнийски крал“? Кой знае? До нея имаше място още за цяла армия. Претърколи се, без да обръща внимание на болката в дясното бедро. Погледна часовника на нощното шкафче. Още бе рано. Във Флорида сега щеше да е започнала разходката си със Силвия. Усмихна се. Днес обаче щеше да стане, да тръгне по Пето авеню и да разгледа коледните украси на витрините преди всеки друг. Щеше да се облече топло и да си сложи новите кафяви кожени ръкавици, които бе успяла да си купи от „Бергдорф“. Преди това обаче, като че ли беше по-добре да се завие през глава и да поспи още малко…

Когато чу да се звъни, Филис седна. Кой би могъл да е? Камериерката никога не идваше толкова рано. Децата й сто процента още спяха. Вече бе успяла да научи, че Ню Йорк се буди късно през почивните дни. Филис спусна боязливо краката си на пода и тръгна към вратата на апартамента. Преди да стигне, се позвъни още веднъж. После се почука. Без дори да погледне през шпионката, Филис отвори гневно вратата.

— Какво!? Какво!? — попита тя и тогава, когато отвори достатъчно, видя огромен букет цветя, по-висок от всички, които бе виждала, зад който стоеше Силвия Кац — в коридора на „Пиер“, с изпомачкан зелен полиестерен костюм за бягане. Ципът на горнището бе отворен наполовина и отдолу се виждаше половината от надписа „Аз обичам Ню Йорк“ върху фланелката на Силвия.

— Стана ли вече? — попита Силвия.

— Не мисля — каза й Филис. — Мисля, че сънувам кошмар.

— Много мило. Няма „здравей“, няма нищо. Само „кошмар“ — отбеляза Силвия невъзмутимо и мина покрай Филис. Носеше черната си лачена чанта и пазарска торба. Остави цветята в коридора, а пазарската торба — върху масичката, настани се в едно тапицирано с коприна кресло и стисна чантата в скута си. — Ето така — каза тя.

Филис внесе цветята и се обърна към приятелката си:

— Кога пристигна? Как попадна тук толкова рано?

— Взех последния самолет снощи. Кацнах в единайсет и четирийсет и пет, но не исках да те безпокоя.

— А къде отиде?

— Не отидох, а стоях. На летището.

— В хотела на „Ла Гуардия“? — Филис беше ужасена. Силвия не харчеше пари току-така.

— Не. Какъв хотел? На летището. На един стол.

— Прекарала си нощта на стол? На летището?

Силвия Кац сви рамене. Филис си спомни, с известни угризения на съвестта, за огромното си, удобно легло.

— Трябваше да се обадиш.

— Обадих се. Беше излязла, така че останах на летището. Не беше лошо.

— А какво правиш тук?

— Трябваше да се махна — отговори Силвия.

— Да се махнеш? От какво да се махнеш?

— Не можах да понеса напрежението.

— Какво напрежение? Кой те е безпокоил?

— Айра. Мъжът ти. Знаеш го какъв е понякога. Винаги, когато го посещавах, го чувах да казва само: „Силвия, Ню Йорк е самотен и опасен град“.

— Айра не може да говори. Мъртъв е.

Силвия махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не ме заплашва нищо и не съм самотна, в точния смисъл.

Силвия стана от креслото, сякаш беше алуминиевият шезлонг в „Пайнхърст“. Отиде бавно до открехнатата врата на спалнята. Кимна.

— Не ми казвай, че си… знаеш.

— Разбира се, че не. Поне засега.

— А да не би да мислиш за това? Ха!