Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

Съобщението по електронната поща продължаваше, но за Сиг това не беше нужно. Невероятно. Филис бе успяла, някак си, да се запознае и да се сприятели с богат дъртак сама. Сви рамене. Иди, че разбери.

Тази понеделнишка сутрин Сиг се чувстваше зле, както повечето понеделнишки сутрини през последните няколко месеца. Пазарът беше нервен — тя също. Един от дилърите й бе изял главата и тя забеляза, че ограниченият достъп до позициите му е вдигнат случайно (и незаконно). За да се поправи грешката, тя и някой от служителите трябваше да пропилеят цяла сутрин, без никаква печалба. Сега, тук, на екрана на терминала пред очите й се появи първата истинска коледна честитка. Взе телефона и набра номера на Брус.

— Хюстън? — каза му тя, когато той вдигна слушалката. — Готови сме за старт.

— Да не би пак да си гледала Том Ханкс, сестрице моя? Той вече е щастливо женен. Забрави „Аполо 13“. — Изпъшка. — Не трябваше да се доверявам на Шарън. Знаеш ли колко време ми отне, докато оправя мама за тъпия бал в събота вечер? После се оказа, че Бърнард иска да изпробва роклята й. Знаеш ли, че смахнатият стар педал ми се обади точно три пъти от снощи?

— Зарежи Бърнард. Имаме по-страстна птичка.

— Знам, че е страстен, само че страстта му е към мен. Не си падам по възрастни мъже.

— Брус, имам предвид Монтеги Дънлийд. Той е по-богат от Господа и излиза с мама.

— Шегуваш се. Е, така или иначе, ще е безполезно. Тя ще провали всичко.

— Ще опитам да я придружавам.

— Какво!?

— Ще излизам с нея, с някого. Така ще я контролирам… е, поне доколкото е възможно.

— Ха! Желая ти късмет. Защо не опиташ да контролираш някое цунами?

— Какво, по дяволите, е цунами?

— Голяма японска приливна вълна, Сиг. Удивително! Ти не знаеш всичко! — Замълча за миг. — Добре. Ще отида в хотела рано. Можеш да опиташ с контрола, но мисля, че е безполезно. Все едно. Радвам се, че на мен се пада лесната задача. Знаеш… когато трябва да накараш свинята да…

— Брус! Тя ти е майка!

— Казах го с най-добри чувства. — Хрумна му нещо. — Както и да е. С кого смяташ да отидеш? Не си имала среща откакто Боб Доул е бил в пубертета.

Сиг реши да заобиколи забележката и я остави без коментар.

— Ще бъда с Филип — отговори тя. Беше скъсала с него, когато й заяви, че връзката им няма бъдеще. Да поиска среща с него би било удар по гордостта й, но й трябваше придружител, а нямаше никой друг.

— Да влезе убития.

— Брус, млъкни и ела в „Пиер“ в три.

Беше осем без петнайсет и апартаментът в „Пиер“ приличаше на връхлетян от цунами — огромното легло беше осеяно с ненужни неща от гардероба като опустошен от стихията бряг. Банята напомняше картина на импресионист — гримове с различни цветове се преливаха един в друг по цялата тоалетна масичка и по пода. Сиг, облечена в строга тъмносиня тясна рокля, се опитваше едновременно да пооправи всекидневната и да слуша караницата на майка си и брат си в банята.

— Няма да си сложа пак тези проклети перли, ала Барбара Буш! — викаше Филис. — Ще заприличам на Нейтън Лейн от „Клетка за птици“.

— Щом няма да приличаш на Джин Хекман, всичко е наред — уверяваше я Брус.

Сиг се опитваше да изчисти около госпожа Кац, която в това време седеше съвършено безучастно. За какво ли си мислеше старата птица? Колко смяташе да остане тук? „Това трябва да е Сюзън, а това трябва да е Брус — бе казала тя, гледайки Тод, който бе по-женственият от двамата. — А това, разбира се, е Шарън.“ „Да, дебелата“, бе отвърнала Шарън.

Сиг плащаше огромна сума, а стаята бе заприличала на бърлога на тийнейджъри. Изрита един плик от „Бергдорф“ под леглото с неподозирана злоба. Следобедът представляваше тричасови непрекъснати спорове. Най-напред Филис искаше да отиде така, както е. След това се бе съгласила да се облече, но не искаше и да чуе за каквото и да било присъствие на Сиг. Най-накрая Сиг бе успяла да й се наложи, но пък тогава Филис реши да не позволява на Брус да оправи лицето и косата й.

— Той ме видя най-обикновена в самолета — настояваше Филис. — Харесва ме такава.

Най-накрая Брус сложи край на спора, като заплаши, че ще скочи през прозореца. Сиг грабна наръч вестници, отвори един шкаф и ги натика вътре ядосано. След това взе торбата, с която ходеше майка й — плетена жилетка — и заедно с няколко други подбрани отпадъци я скри зад спускащата се до пода завеса. С Филис нищо не можеше да мине нормално, лесно или безболезнено.

Дори и този късмет с Монтеги Дънлийд май щеше да отиде по дяволите. Трябваше да накарат майка си да изглежда финансово осигурена, привлекателна и поне минимално приятна. Невъзможна задача, даде си сметка Сиг. Брус не беше черноглед, беше реалист.

Огледа апартамента. Букетът за сто и шейсет долара беше главозамайващ. Сиг добави още малко вода и вдигна картичката: „Очаровахте ме. Бих искал да ви опозная по-добре. Пол Кушинг“. Майка й да очарова човек като Пол Кушинг? Сиг отвори очите си по-широко, мина покрай букета и оправи възглавниците върху канапето. След това извади списанията от чантата си. „Форбс“, „Форчън“ и така нататък. Разхвърли ги небрежно върху масичката и едната табуретка. След това извади последния брой на „Уолстрийт Джърнъл“, отвори го на страницата с борсовите индекси и го остави върху подлакътника на креслото.

Най-накрая всичко изглеждаше съвършено, включително и Филис. Тя влезе в стаята, облечена в сребристо бежов костюм с панталон и шал от „Хермес“, мушнат в яката. Сиг едва не потрепери, когато си помисли колко й е струвало това, но не можеше да не признае, че майка й изглежда небрежно-елегантна. Сега Брус приличаше на корабокрушенец от царството на мъртвите.

— Готова ли е, според теб? — попита той. Сиг кимна. — Слава богу — въздъхна Брус, върна се в спалнята и се просна върху леглото. — Елате, и ми прелейте кръв.

— Мамо, трябва да поговоря с теб — каза Сиг рязко. Заведе майка си в банята, която сега бе пълна с новите неща на Филис и някои от боклуците на госпожа Кац. — Достатъчно. Стига вече — заговори Сиг. — Тя не би трябвало да стои тук.

— Как така „не би трябвало“? Тя е тук. Няма къде другаде да отиде в Ню Йорк.

— Мамо, в Ню Йорк има предостатъчно хотели.

— На стаята ми тук й няма нищо.

Опита да сдържи желанието си да ритне майка си по кокалчето. Беше изнервена — нямаше съмнение в това. Часовникът отброяваше минутите и макар че нещата с Монти изглеждаха обещаващо, Сиг не можеше да финансира този кадрил още дълго. Присъствието на госпожа Кац — седнала, както винаги, на стола с права облегалка и стиснала чантата в скута си, сякаш се вози в автобус — не предизвикваше романтични представи. Майка й имаше нужда от бавачка, колкото тя самата имаше нужда от проверка на разплащателната си сметка. Пое дълбоко въздух.

— Стаята тук е за теб — обясни тя, както се обяснява на дете, значително по-малко от Джеси.

— О, леглото е огромно. Дори и да хърка, пак не бих усетила, че е там.

— Спи в едно легло с теб? — попита Сиг с глас, който издаваше ужаса й от всичко това. Цялата тази старческа женска плът, увисналите задници, разширените вени, изкривените от артрита ръце… Потрепери. Някой ден щеше да…

— Мамо, кажи й да си вземе отделна стая. Ако трябва да спиш с някого тук, поне нека да е мъж. Това е любовно гнездо, а не старчески дом.

— О, извинявай, мила моя. Само че фактът, че плащаш сметката, не ти дава право да командваш кой ще остане и кой ще си върви. Силвия може и да не е способна да предизвика пожар в мъжките сърца, но пък е единствената ми приятелка, която не се обижда от шегите ми. Винаги ме е включвала във всичко, дори и никой друг да не ме иска, ако не желая да си отида. Нямаш право…