— Страхотно. Превърнала си госпожа Кац в дойката от „Ромео и Жулиета“. Сега тя ли ви е посредник? — Сиг застана между двамата и погледна Монти храбро. — Стой настрана от майка ми. Не искам да те виждам и да чувам за теб повече. Не искам да разговаряш с мен, майка ми или госпожа Кац. Ти си използвач, търсач на чужди богатства, отровен скорпион и нещо по-лошо от трите, взети заедно. Ако имаш някакви въпроси във връзка с личността си, можеш да ми ги зададеш на служебния телефон.

Около тях се събра тълпа. Пол Кушинг стоеше встрани, както и безполезният Филип, но на Сиг й бе все едно. Тя улови майка си за ръката и я поведе към асансьора.

Вътре, докато се спуснат от шейсет и шестия етаж, високоговорителят свиреше „Малкият барабанчик“.



Госпожа Кац си призна. Не беше трудно да се изтръгне истината от нея. Монти се бе обаждал тайно дни наред и госпожа Кац, която смяташе всичко това за много романтично, бе предавала посланията му на Филис.

— Какво си мислеше, че правиш, мамо? — попита Сиг, вън от кожата си.

— Как можа!? — изфуча Шарън на майка си.

Брус само я гледаше гневно. Нямаше нужда от думи.

Филис се надигна.

— Добре, виждам накъде биете с тези въпроси и ще постъпя както искате.

— Браво — изгугукаха децата й едновременно.

Сиг се обади на Пол Кушинг и му се извини надълго и нашироко за провала на вечерта. Стори й се напълно доволен от всичко, което му каза. В сряда заведе нея, майка й и Уенди на разходка с файтон в парка. Вечеря със Сиг, Филис и госпожа Кац в четвъртък. В петък четиримата отидоха на театър, а Пол успя да намери билет и за госпожа Кац. Нещата вървяха толкова добре, че прекараха събота вечерта с Шарън, Барни, Джеси и Травис. Наеха лимузина и се повозиха по Пето авеню, така че децата да могат да видят коледната украса на магазините. Уенди хареса Джеси и чувството изглежда бе взаимно. Нещата се развиваха бързо и Сиг имаше чувството, че планът й започва да се осъществява. Защо тогава се чувстваше толкова нещастна? Усещането беше странно, почти като насън, сякаш всичко, което я вълнуваше, се изплъзваше между пръстите й.

Двайсет

Сиг се измъкна от червените панталони и реши да си сложи черна пола и черен чорапогащник. Едва когато се облече, си спомни, че Пол бе харесал червената рокля, с която бе в началото на седмицата в „Залата на дъгата“. Е, добре. Не тя трябваше да му се хареса. Не искаше да изглежда прекалено нагласена, така че си сложи ботуши, вместо обувки. Отвори вратите на красивия, правен по поръчка шкаф и не избра високите до коленете ботуши, а ниските, които стигаха само до глезените й — черни, с обърнат горен край. Всъщност, имаше четири чифта черни ботуши, три чифта кафяви, шест чифта кафяви обувки, единайсет чифта черни и, разбира се, още доста, които не бяха в основните цветове. Боже, помисли си Сиг, докато гледаше всичко това. Нямаше нито един чифт, който да струва под 200 долара. Колко пари съм пропиляла през годините!

Въздъхна. Дори и със заема на госпожа Кац вече нямаше да има купуване на обувки, нямаше да има специални шкафове по поръчка. Затръшна вратите и се огледа в тройното огледало, макар и въобще да не проумяваше защо. Просто тази вечер майка й щеше да отиде на поредната среща, а тя трябваше да сервира коледни сладки, преди да я изпрати до вратата.

Погледна още веднъж полата си през рамо. Не беше ли малко изпъната отзад? След празниците трябваше да удвои тренировките във фитнес салона — поне докато изтечеше членството й. Нямаше да има повече занимания в „Дейвид Бартън“, най-добрият салон, с най-добрите индивидуални треньори в града. Сиг въздъхна отново и отиде във всекидневната.

Госпожа Кац бе залепнала за малкото канапенце за двама. Сиг се дразнеше, защото напоследък Силвия винаги избираше това място, което би било много подходящо и удобно за Филис и Пол. Вместо това двамата трябваше да сядат на голямото канапе и дори един срещу друг. Госпожа Кац бе толкова извън нещата. Сиг веднага почувства вина, че мисли по този начин, особено след щедростта на госпожа Кац. Тази жена обаче наистина беше супер лепенка в човешки образ и Сиг буквално трябваше да й каже да освободи стаята, така че когато се върнат, Пол и Филис да могат да останат насаме, когато той доведе мама у дома. Макар че той не се задържаше дълго.

Струваше й се странно и Сиг се безпокоеше, но Пол Кушинг сякаш избягваше всякакъв физически контакт с Филис. Някак си, макар и да не й се искаше да го признае, това я изпълваше и с облекчение — може би заради случката с Монти. Или я безпокоеше сексуалността на майка й? Или сексуалността на възрастните по принцип? А иначе Пол й се струваше толкова мил! Сиг се тревожеше, че това би могло да означава, че в края на краищата той няма сериозни намерения към Филис — както се надяваха с Шарън и Брус. Е, би трябвало да е благодарна. Поне с Пол нямаше да се безпокои, че може да влезе в спалнята и да го завари гол в леглото с майка й. Потрепери при мисълта.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита госпожа Кац. — Може би трябва да си сложиш жилетка.

— Добре съм — отвърна Сиг и хвърли поглед към Силвия Кац, която седеше, стиснала голямата чанта в скута си. Донякъде й завиждаше. Тя не четеше нищо. Не плетеше и не решаваше кръстословици. Дори не гледаше телевизия. Просто седеше. Просто съществуваше и това я задоволяваше напълно, макар и да не я правеше съвършена гостенка в чужд дом.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита Сиг с надежда.

— Възможно е. Бърнард ще намине.

— Бърнард? Бърнард Кринц? — попита Сиг.

— Да. Ще поговорим за инвестициите ми.

— Инвестиции? — учуди се Сиг. — Какво имаш предвид? Нали влагаш пари единствено в чантата си?

— О, не. Бърнард ми се обажда почти всеки ден. Разказва ми пазарните си позиции. Харесват ми неговите офции и дибиденти.

— Опции и дивиденти — поправи я Сиг.

Сега пък какво се готвеше? Нима и Кринц замисляше някаква измама? Не. Той беше почтен, световноизвестен архитект. Така или иначе, ако някой трябваше да инвестира парите на госпожа Кац, Сиг щеше да се удави в кисело мляко, но да не допусне някой друг да се заеме със задачата. Тъкмо се канеше да проучи въпроса по-добре, когато на вратата се позвъни. Провери грима си в огледалото в антрето и се забави само за миг, колкото да освежи устните си с червилото, което държеше в едно чекмедже там.

Отвори. Беше Пол Кушинг. По раменете на синьото му кашмирено палто, като допълнение към побелялата коса по слепоочията, имаше снежинки. Въпреки възрастта си, той все още беше много хубав мъж. Погледна я и отбеляза:

— О, черното също ти отива много. — Сякаш си спомняше комплимента от онази вечер в „Залата на дъгата“. Помогна му да си съблече палтото и в този момент я обзе почти непреодолимо желание да махне снега от косата му. Вдигна ръка, за да го направи, но я отдръпна навреме. Какво правя!?

— Лепкав ли е снегът? — успя да попита.

Той се обърна към нея и й се усмихна, кимна и погледна надолу, към краката й.

— Може би ти трябват по-практични ботуши от тези. — Усмихна й се малко на една страна, както правеше, когато искаше да подразни някого. — Макар че ти стоят много добре и би било жалко да ги махнеш.

Сиг погледна надолу и усети, че наистина се изчервява. Може би майка й пък беше права — може би наистина имаше нужда от баща, дори и на тази възраст, който да я забелязва и да я одобрява. Комплиментът на Пол я накара да се почувства като засрамено момиче, което кърши пръсти зад гърба си. Застави се спокойно да закачи палтото му на закачалката. След това забеляза, че носи неголям, светлосин плик — любимият й цвят, цветът на тавана в кухнята й, цветът на „Тифани“. Сърцето й затуптя по-бързо. Нима беше донесъл пръстен за мама? Готов ли бе да й направи предложение? Странно, но облекчението й бе примесено с още нещо. Какво беше то? Съжаление? Разочарование? Завист?

Боже, май наистина полудяваше. Сигурно заради празниците. Блудкавата музика, филмите на Капра по телевизията… Радваше се, че няма да се вижда с Филип, но трябваше да започне да се среща с някого, преди комплексът й на Електра да я овладее изцяло. Ако имаше как, би започнала отново сеансите с доктор Лефер — стария й психоаналитик.

— Майка ми не е съвсем готова — каза тя. — Ела във всекидневната.

Пол се усмихна.

— Тук ли е дуенята?

— Госпожа Кац ли? — Сиг също се усмихна. — Боя се, че да.

Влязоха във всекидневната и Пол, за нейно разочарование, не седна на канапето, а на едно от креслата. Сиг се канеше да седне на канапето, когато на вратата се позвъни.

Този път бяха Брус и Тод, придружени от Бърнард Кринц.

— Весели празници — поздрави Брус. Тримата бяха покрити със сняг — времето се вкисваше. Както и Тод. Изглеждаше съвършено съсипан. Какво ставаше с Брус? Нима щеше да тръгне с дъртака само заради парите му? По гърба й пробягаха тръпки. Как би го понесъл Тод?

Така или иначе, настроението им беше празнично. На консервативния ревер на Бърнард бе закачена клонка от бръшлян, Тод беше с червено-зелен пуловер, а Брус носеше шала, който Сиг му бе подарила за Ханука и държеше в ръце няколко опаковани кутии.

— Весела Коледа — каза той и целуна Сиг по бузата, а тя усети студа от улицата, който все още го обвиваше.

— Брус, не трябваше.

— Трябваше и го направих — отвърна той. — Поръчките заваляха като порой. Това е най-хубавата ми Коледа на всички времена. В края на краищата, обратният Дядо Коледа дойде и при мен. След като ми платят, ще се оправя с всичките си дългове. А Бърнард ми отпусна заем, докато се закрепя.

Бърнард Кринц се усмихна. Погледна Сиг и брат й и каза:

— Черното отива и на двама ви.

Сиг опита да се усмихне на старата мазна жаба, не успя и въведе тримата във всекидневната. Бърнард отиде направо при госпожа Кац и седна до нея на канапенцето за двама, а Брус и Тод се ръкуваха с Пол Кушинг.

— Весела Коледа на всички и на всички приятна вечер! — пропя Брус и подаде единия от пакетите на Пол. След това връчи друг на госпожа Кац — най-големия, после на Тод и последния на Сиг. — В джоба си имам нещо за мама — добави той гордо и се стовари върху канапето, като разбърка внимателно подредените възглавнички на сестра си. Ухили се, видимо много доволен от себе си.

— Може ли да ги отворим сега? — попита госпожа Кац.

— Защо не? — отвърна Брус. — Евреите винаги отварят подаръците си за Коледа по-рано.

Госпожа Кац весело махна хартията, отвори лъскавия капак и надникна в кутията.

— О, мили Боже! — възкликна тя и извади красива кожена чанта.

— Стори ми се, че може да ти хареса — усмихна й се Брус. — По размери поне е каквато трябва. И най-вече, закопчалката й работи.

— О, мили Боже! — повтори госпожа Кац. — Онемях!

— Много хубаво — промърмори Брус. Междувременно пакета си отвори и Бърнард Кринц, като внимателно запази опаковката и панделката. Извади огромен албум.

— О, Брус, не трябваше — каза той.

— Трябваше и го направих — отвърна Брус и се обърна към Сиг и Пол: — Това са сградите, спечелили наградите на Международната асоциация на архитектите. Снимал ги е Тод. Три от сградите са на Бърнард.

Брус се усмихна на Пол.

— А ти? — попита го.

Пол погледна Сиг.

— Първо дамите.

Сиг взе малкото си пакетче и скъса хартията. Освен апартамента и работата, която й носеше някакви пари, не беше в състояние да измисли от какво друго има нужда, освен, може би…

Вдигна очи.

— Нямам представа какво е — каза на брат си. Отвори кутийката и видя изумрудения си пръстен, поставен върху подложка от бял памук. — О, Брус! — възкликна тя. — О, Брус! — Очите й се напълниха със сълзи. — Как го взе? Не трябваше да го правиш!

— Трябваше и го направих — заяви Брус за трети път, но сега не толкова весело. — Не ме разбирай погрешно. Не го купих на търга. Просто не позволих на „Сотби“ да го обяви. Наложи се да фалшифицирам подписа ти, но… все едно, за теб имам и чек, за сумата, която би ти донесла продажбата. Без комисионни. Поне така си мисля. Считай го за заем.