— О, Брус! — въздъхна Сиг и изтича да целуне брат си.

— Достатъчно — каза той и стана. — Ще видя къде се бави мама. Вероятно трябва да й помогна с грима.

— Е, почакай малко — спря го Пол Кушинг и отвори синия плик, който бе донесъл. — И аз имам нещо за вас. — Даде на Брус и госпожа Кац по един пакет. — Не знаех, че ще си тук — каза на Бърнард със съжаление. — Все пак, успях да накарам борда на „Уедъръл“ да приеме предложението ти за новата главна квартира.

— Това е чудесен подарък, наистина — възкликна Бърнард.

Пол се обърна към Сиг, извади малка кутийка и й я подаде. Сиг му се усмихна. Беше толкова мил, толкова щедър!

— Това е за майка ти — обясни той и Сиг почувства как в гърдите й се надига разочарование. Сигурно беше годежен пръстен. Добре, а защо се чувстваше зле? Нали тъкмо това искаше?

Сиг подаде пакета на Брус.

— Защо не отидеш при нея? — попита Сиг и добави съвсем тихо: — И можеш да я накараш да побърза.

— Разбира се — кимна Брус. — Пол, отвори подаръка си, а аз ще доведа мама, за да получи своя.

Пол отвори пакета, който му бе дал Брус и извади отвътре шал със сребрист кант. Беше красив. Когато го сложи на врата си, хубавото му лице и бялата коса се откроиха още по-добре.

Докато му се възхищаваше, Сиг видя, че брат й излиза от спалнята и отива в кухнята. С периферното си зрение го зърна как излиза от кухнята и влиза в банята. После, миг по-късно, го видя да влиза в библиотеката. Сиг стана и отиде да види какво става. Срещна Брус в антрето.

— Какво има? — попита тя. — Какво правиш?

— Търся мама.

— Как така я търсиш? Тя е в стаята ми.

— Не, не е. Изобщо не е в апартамента.

— Това е невъзможно, Брус. Бях тук цял ден. Тя не е излизала.

— Е, тогава, многознайке, намери си я сама.

Сиг се обърна и тръгна към спалнята. Когато мина през всекидневната, госпожа Кац я попита:

— Да не си загубила нещо, скъпа?

Сиг не й отговори и продължи. Влезе в спалнята. Нищо. Провери в стаята с дрехите и влезе в банята. Нищо. Когато се обърна, за да излезе, видя лист, залепен на огледалото на тоалетката. Взе го — беше изписан с почерка на майка й.

„Мила Сигорни,

Шарън винаги ще живее в хаос, но Брус най-накрая се спря на нещо. Тод ще го цени. Двамата са подходящи един за друг. Безпокоя се за теб, обаче. Сиг, ти не знаеш кое е важно, нито пък къде да го откриеш. Не знам защо, но си мислеше, че носиш отговорност за мен, за баща ти, за брат ти и сестра ти. Може би смяташ, че си отговорна и за дупката в озоновия слой. Осъзнай се. Време е да престанеш да спасяваш семейството си, включително и мен, и да се погрижиш за себе си. Виж кои са истинските ти приятели. Всички ние ще се оправим. А ти?

Съветът ми е да бъдеш по-търпелива и да носиш по-къси поли.

Междувременно, заминавам с Монти. Не се ядосвай и не ме търси. Ще се оправим някак, обещавам. Обичам го, той също ме обича. Аз съм щастлива, Сиг. Желая ти същия късмет.“

Сиг се върна във всекидневната, отвори уста, за да каже нещо, после смачка бележката и се разплака.

— Какво се е случило? — попита Пол, който стана и тръгна към нея. — Сиг, какво има?

Тя го погледна.

— Майка ми е избягала с Монти, търсача на богатства. А тя няма нищо. — Сиг заподсмърча. Звуците бяха силни, смущаващи, но тя продължаваше да плаче, сякаш сърцето й се късаше. Пол я прегърна.

— Как така избягала? — попита Брус. Сиг му подаде смачканата бележка. Брус я прочете бързо. — Хайде, Силвия, сигурно е долу във фоайето и бъбри с портиера. Да я доведем.

Госпожа Кац стана неохотно, с чантата в ръка и тръгна с Брус.

Пол пусна Сиг и тя отиде в кухнята, за да избърше очите си и да се оправи. Може би майка й блъфираше?

Облегна се на плота и се опита да се овладее. В този момент дойде Пол и застана пред нея.

— Добре ли си? — попита я той. Беше много близо. Сиг долови аромата на мек сапун и нещо друго, също толкова приятно.

— Ще се оправя — отвърна тя, но отново се обля в сълзи и почти машинално направи крачка напред и зарови глава в рамото му. Този път Пол я прегърна по-силно и я притисна към себе си.

— Аз съм виновен за всичко — каза той. — Казах ти, че чух някои лоши приказки за Дънлийд. Трябваше да го проуча по-добре. Бих могъл да…

— Знаел си какво е наумил?

— Не. Разбира се, че не. Знам обаче, че тя се чувстваше зле, след като той си отиде. Тъкмо затова исках да я разсея.

Сиг вдигна глава от рамото му и го погледна. Пол се наведе и започна да я целува и, за момент, електричеството, което преля от неговите устни в нейните, замъгли сетивата й, заличи мислите й. Отдавна не я бяха целували така — или може би никога. Устните на Пол бяха изненадващо меки, но въпреки това я целуваше твърдо, като с лявата си ръка държеше брадичката й. Без да мисли, Сиг вдигна ръка и улови дланта му в своята.

След това си даде сметка какво прави. Целуваше отхвърления кандидат на майка си и й харесваше! Отдръпна се и отблъсна Пол — рязко.

— Какво правиш!? — попита го тя.

— Очевидно е, струва ми се — сви рамене той. Улови ръката й. — И искам да го направя пак. Мисля, че мога да подобря първата версия.

— Но…

Пол извади носна кърпа и започна внимателно и нежно да бърше сълзите й.

— Сиг, ти си много красива. И много умна. Освен това обаче си глупаво момиче.

— Не съм момиче.

— За мен си. Не забравяй, че съм по-възрастен. Много по-възрастен. — Усмихна й се, но около очите му имаше някаква тъга. — Надявам се да не е прекалено. Трябва да прецениш ти. — Избърса очите й и поклати глава. — Това не влизаше в плановете ми. Никак. Все едно, за мен ти си едно много добро момиче и жена. — Замълча. — За щастие аз обичам глупавите момичета. И истинските жени.

Протегна ръка към рамото й, но въпреки топлината, която я обля при докосването му, тя се отдръпна.

— Майка ми — изграчи Сиг. — Ти ухажваш майка ми.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — попита Пол и се усмихна пак. — Майка ти никога не е проявявала интерес към мен. Разказа ми всичко за Монти, както и колко го харесва. Аз, на свой ред, се интересувах единствено от теб.

— Какво? — Сиг чу едновременно изявлението и миналото време. Едното я изпълни със странен копнеж, а другото — с болка. — Интересуваше се? Преди?

Пол протегна ръце и леко я притегли към гърдите си. Този път Сиг не се възпротиви.

— Виждаш ли какво глупаво момиче си? — попита я утешително. — Помниш ли цветята, които изпратих в „Пиер“? Бяха за теб. Когато не им обърна внимание, реших, че съм прекалено стар, за да се надявам.

— Интересувал си се от мен? — попита Сиг още веднъж, защото не смееше да повярва. — Имам предвид… и сега?

— Да, интересувах се от теб. Интересувам се и сега. Винаги ще се интересувам от теб. Всички, освен теб, го разбраха. И така, сега основният въпрос е, можеш ли ти да проявиш интерес към дъртак като мен?

Сиг пак се изчерви. Знаеше ли Пол за операция „Търсене на дъртак“? Погледна я. Очите му бяха много сериозни и много сини, косата му бе бяла като сняг. Мекият велур на сакото му — беше много мек — докосваше скулата й приятно. Тя се сгуши в рамото му и остана така, докато той не вдигна лицето й. Целуна я пак, този път дълго, бавно.

Напълно стъписана, Сиг откри, че не само й харесва, а и че самата тя го целува. Дълбоко. Най-накрая, за нейно съжаление, Пол се отдръпна.

— Сигорни, идвах тук заради теб. Откакто се запознахме. Онази вечер бях в „Пиер“ с Уенди, но се надявах да те срещна. Не че не харесвам майка ги. Честно. Харесвам я. Тя много прилича на теб. Умна, пряма, никакви глупости, истинско предизвикателство… но това тук е по-силно от мен, Сиг.

— Кое? — Имаше чувството, че се разтапя, че сънува.

— Това, че искам да те обичам. Първия път, когато те видях на онази маса, на благотворителния бал, се възхитих от откритостта на лицето ти. Стори ми се умна, весела, смела. Изражението ти казваше: „Ей, ако успееш да ме грабнеш, значи си истински мъж“. Рядко виждам подобни неща. Умението ти да се забавляваш, да се радваш. — Стана сериозен. — Понесох големи загуби, Сиг. Животът не е почтен, нито пък продължава достатъчно дълго. Аз съм тук заради радостта, Сиг. Не всеки е способен да се радва. Майка ти е способна. Ти също.

— Радост? — попита Сиг, но лицето й бе станало спокойно. Похвалата му сякаш я бе променила. Нещо се бе случило, нещо повече от целувката.

— Луд съм по майка ти, Сиг, ще ти помогна да я откриеш. Но обичам теб, независимо колко е дълга полата ти. — Сиг установи, че не може да диша. — Аз съм старомоден. Стар и старомоден. Всичките ми части обаче все още функционират. Не ми остава много време, така че съм нетърпелив. И не спя с жени безразборно. Е, не си длъжна да вземеш решение веднага, но все пак… мислиш ли, че би могла да се омъжиш за мен, Сиг?

Наистина я обзе радост.

— Не знам… — отговори тя. — Искам да кажа… — Замълча. — Да, струва ми се… Но най-напред трябва да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш. Да убия дракон? Да убия Монти Дънлийд? Да организирам преврат?

— Не, нищо такова. Най-напред искам да ме целунеш пак, няколко пъти.

Пол пусна опустошителната си усмивка.

— С удоволствие. Ако го направя както трябва, ще е удоволствие и за теб. Нещо друго?

Сиг престана да се усмихва.

— Помогни ми да намеря майка ми. Това ще е подаръкът ми за Коледа.

Двайсет и едно

Филис се протегна и отвори очи. Едно от неудобствата на напредналата възраст бе, че човек спи леко. Сега обаче и в това бе открила някакво преимущество — всеки път, когато тя или Монти се събудеха посред нощ, другият също се събуждаше и двамата можеха да се прегръщат и да променят положението си едновременно. Филис се усмихна. Нощта беше чудесна. Не беше първа младост, но все пак се гордееше със себе си.

Монти не беше красива гледка и коремът му висеше почти колкото гърдите й, но пък беше много романтичен. Още откакто се срещнаха на летището бе уловил ръката й и оттогава не я бе пускал. През целия полет до Кайманските острови и после в таксито до хотела я държеше.

— Няма да рискувам да те загубя пак — бе й казал. — Не мога да намеря втора като теб.

Филис не бе възразила.



Кайманските острови, макар и тропически и разположени на Гълфстрийм, в никакъв случай не бяха Флорида. Нямаше нищо общо помежду им. Филис веднага си помисли, че това е място, което би могла да хареса. Плажовете представляваха огромни, загладени от вятъра бели пясъчни площи и десетки поклащащи се палми. Тук нямаше крайбрежни алеи за разходка и макар че имаше немалко възрастни хора, имаше и множество млади — всички те изглеждаха някак си по-живи и активни от парада, който се точеше по крайбрежната алея във Флорида сутрин. Младите и старите играеха заедно тенис на осветените с електричество кортове, караха велосипеди, играеха голф. Децата биха харесали това място.

Когато стигнаха до хотела — великолепна бяла сграда, чиито балкони бяха украсени с цветя — Филис се впечатли. Това тук не беше Дания, Флорида. И нямаше френски канадци.

— Харесва ли ти? — бе я попитал Монти.

— Много е хубаво — отвърна тя. — Стая ли имаме или апартамент?

Искаше да го подразни. Сега, след като бе живяла известно време в „Пиер“, знаеше каква е разликата между двете. Макар че Монти й бе разказал доста неща за финансовото си положение по време на полета — за непочтените средства, с които конкурентите му са го извадили от бизнеса и са го дискредитирали, за това, че не е толкова богат, колкото е бил някога, но и не е толкова беден, колкото си е помислила в началото — беше й все едно. Искаше да види не колко има, а как харчи.

— Можеш да вземеш, която стая си пожелаеш — вдигна рамене Монти. — Хотелът е мой.

Филис се засмя. След това разбра, че този път той не се шегува.