— Няма да е задълго — каза заплашително Сиг. — Хайде. Да я заведем при теб и да я инструктираме.

— При мен? Защо при мен? — почти изпищя Брус. — По-близо сме до твоя квартал — каза той на Сиг.

— Да, но в твоята квартира няма място за нея. Освен това там е Тод. Ще я развълнува веднага.

Въпреки тълпата, Филис забеляза куфарите си веднага и се втурна към тях. За възрастта си все още беше доста бърза. След няколко минути излязоха с багажа на студа и зачакаха да дойде Тод с микробуса си, за да ги вземе. Филис потрепери, въпреки че беше със зимното си палто. Сиг тропна с крак ядосано и нетърпеливо. Трябваше да инструктират майка си колкото може по-бързо, да я накарат да приеме идеята, да я заведат в апартамента на хотел „Пиер“, който Сиг вече бе резервирала. Преговорите нямаше да са леки.

— Не можем ли да направим нещо друго? — попита Брус.

— Не.

— Защо?

— Защо ли? Защото аз го казвам, ето защо — обясни Сиг на Брус.

Филис се засмя.

— Говориш точно като мен — каза тя на дъщеря си.

— Не е вярно — сопна се Сиг.

— Вярно е — потвърдиха Брус и Шарън с кимване. Точно тогава, слава богу, се появи микробусът на Тод. Минаха цели петнайсет безценни минути, докато натоварят асортимента от боклуци в раздрънканото превозно средство, с което Брус разнасяше картичките си.

— Имаме ли нужда от още нещо? — попита Тод весело, когато най-накрая всички се качиха.

— От малко валиум и от бейзболна бухалка — отвърна Сиг през зъби.

Седем

— Забравете. И през ум не ми минава — каза Филис на децата си. Седяха в малкия тухлен апартамент на Брус, наблъскани в предната стая. Над главите им се издигаха кутии с поздравителни картички, които заплашваха всеки момент да се срутят, както и целият бизнес на Брус. Филис не обръщаше внимание нито на безпорядъка, нито на аргументите на децата си.

— Мамо, не разбираш. Не че не искаме да си тук или да живееш при нас — излъга Сиг. — Просто си загубила представа за реалностите в Ню Йорк, това е. Тук не е така безопасно, както някога. Не е и евтино.

— А откога да живееш в хотел стана евтино? — попита Филис.

— Не е евтино, но е безопасно. Ню Йорк се промени много — обади се Брус. Гореше от нетърпение майка му да си отиде от и без това претъпкания му апартамент.

— Не се безпокойте за мен — каза Филис. — Мога да се грижа за себе си. Винаги съм се справяла. Не смятам да се превърна в тежест за никого от вас. — Замълча. Беше й трудно да си признава грешките пред когото и да било, още по-малко пред децата си. — Слушайте — продължи след малко, — не съм дошла на гости. И не съм дошла заради себе си. Дойдох заради вас. Знам, че с баща ви бяхме твърде заети с работа и не ви отделихме нужното внимание. Ако бях… — Сви рамене. — Е, нещата можеше да са различни.

— Мамо, ти…

Филис вдигна ръка.

— Не можех да понасям онези жени от родителско учителската асоциация. Не можех да се занимавам с извънучилищната ви дейност. Не ви помагах с домашните. Сега искам да компенсирам тези пропуски. Дошла съм за по-дълго време — заяви смело, така, както само тя умееше.

— За колко време? — попита Сиг. Майка й бе пристигнала в Манхатън преди два часа, а тя имаше чувството, че е минал месец.

— За постоянно.

Шарън проскимтя, а Сиг си помисли, че брат й стене.

— Сериозно ли смяташ да останеш тук постоянно? — попита Сиг.

— Е, поне докато оправите живота си. Аз съм ви майка. При вас съм, за да ви помогна. Няма да отседна в никакъв скъп хотел. — Потупа чантата си. — Не е нужно да се безпокоите за каквото и да било. Спестила съм нещичко, имам социална осигуровка и малка пенсия. Ще се справя.

Сиг се плесна по челото. Макар и да бе увещавала майка си многократно, тя не се бе съгласила да вложи пари в акции или облигации.

— Социалната ти осигуровка е шестстотин шейсет и три долара на месец — каза Сиг. — Пенсията на татко е… колко? Триста? Четиристотин?

— Триста и осемдесет, но без данъци.

Брус закри очите си с длани. Шарън извърна лице. Единствено Сиг, както винаги, трябваше да продължи неуморно.

— Страхотно. Значи разполагаш с по-малко от хиляда на месец и искаш да живееш в Ню Йорк, който е най-скъпия град в света.

— Не, Сиг, мисля, че Хонконг и Токио сега са малко по-скъпи — поправи я Шарън.

— Да, Шарън, но мама не възнамерява да живее в Хонконг или Токио — каза Сиг през зъби.

— Мечтая си за това — изсумтя Брус под нос.

— Чух те, Брус — сопна се майка му. — Сюзън, хиляда долара все още са много пари. Освен това имам и някакви спестявания — повтори тя.

Сиг поклати глава горчиво. Ако навремето майка й се бе съгласила да вложи малко пари в акции, сега щеше да има два пъти по-голям доход. Само че не.

— Майко, просто не разбираш. Знаеш ли колко е наемът на малко ателие тук? На много малко ателие?

— Не съм чак толкова изостанала, Сюзън. Ако трябва, готова съм да плащам дори четиристотин и петдесет.

Брус се изсмя.

— Мамо, в центъра местата за паркиране вървят по четиристотин — каза той.

— Не говори нелепости — изсумтя Филис и остави чашата с чай. Тод им го бе сервирал и дискретно се бе оттеглил в другата стая. — Може да съм стара, но не съм идиотка. — Поклати глава. — Четиристотин за място за паркиране? Мислиш, че падам от небето ли?

— Не. Ти идваш от планетата на възрастните граждани. Вярваш, че ако влезеш в ресторанта по-рано, ще ти направят отстъпка и че някой е готов да намали билета ти за кино. Сега обаче ти се налага да заживееш в наистина непознато място… сред хората на планетата Земя.

— По-лошо е от това… сред нюйоркчани от Манхатън — каза Сиг и подаде на майка си сгънат вестник. — В Манхатън няма отстъпки за възрастни хора. Не можеш да ходиш на кино за по-малко пари, освен през деня, когато билетите струват четири и петдесет.

— Четири и петдесет? — възкликна Филис. — Във Флорида плащаме по три долара. А колко струва редовният билет?

— Осем и петдесет.

— Може би ще ми кажеш, че обиколният билет за метрото струва долар.

Брус погледна към тавана.

— Пътуването между две спирки струва един и петдесет, мамо. И това е, ако не те ограбят.

— Освен това нямаме специални наеми за възрастни. Чети и плачи — каза Сиг и посочи вестника. — Отбелязах някои от най-евтините апартаменти.

Докато Филис прелистваше вестника, се възцари тишина. След малко тя вдигна поглед към децата си.

— В такъв случай ще живея в Куинс. Манхатън беше първи вариант. Куинс е хубав квартал и с метрото се стига съвсем бързо. — Замълча.

Сиг, подготвена, подаде на майка си друг вестник с подчертани обяви.

— Куинс — каза тя доволно.

Филис още веднъж си даде сметка, че никога не й е било лесно да обича дъщеря си. Прегледа обявите една след друга, после захвърли вестника.

— Добре. В такъв случай ще си намеря някаква работа.

Безмълвно, Сиг й подаде още един вестник, но в този нямаше подчертани обяви.

— Висшисти с отлични дипломи изкарват колкото за хляб като миячи на чинии по закусвалните, мамо — обясни Сиг. — Хлапета с магистърски титли работят колкото да си купят по едни маратонки. Точно каква работа имаш предвид?

Потресена, макар и твърде храбра, за да го признае, Филис стана, оправи полата си и се опита да си придаде безразличен вид.

— Слушай, ще измисля нещо. Просто ми помогнете да занеса нещата си в хотел „Челси“, а после ще видим. Все някаква възможност ще се прояви.

— Проявяват се снимките, мамо. Възможностите си осигуряваш сам.

— Така или иначе, не можеш да отседнеш в „Челси“ — отбеляза Брус. — Първо, не можеш да си го позволиш, а второ, за една възрастна дама не е безопасно.

— Аз не съм възрастна дама — пролая Филис. — Може да съм възрастна жена, възрастна госпожа, възрастна бабичка и каквото искаш, но не съм възрастна дама и, по дяволите, не забравяй това.

— Грешка на езика — извини се Брус и посегна към цигарите си.

Сега Шарън изпусна дълбока въздишка и си взе соленка с масло.

— Мислиш ли, че еклерите са хубави? — попита тя. Никой не бе хапнал нищо с кафето, макар че Тод бе донесъл сладки и соленки. Никой не й обърна внимание. Винаги я пренебрегваха, помисли си с омерзение.

— И без това не ти трябва да добавяш още плът по бедрата си. — Филис отпи глътка кафе и се облегна. Поклати глава. — Знаете ли, аз съм привърженичка на екологичното движение. Имам теория… двойките трябва да възпроизвеждат само себе си. Ако им се родят три деца, трябва да убият едното. — Замълча. — Защо тогава е всичко това? Надушвам някаква недостойна игра. Кой от вас се кани да ми изиграе номер?

Шарън изпъшка от изненада, от астмата си или от двете.

— Мамо, няма нищо, което…

— О, разбирам. Опитвате се да ме качите на самолета за Флорида, нали?

— Не, майко — каза Сиг с цялата увереност, която успя да събере. — Всъщност, искаме да те настаним в „Пиер“.



Фоайето на хотел „Пиер“ беше елегантно и стилно, както винаги, но коледната украса придаваше допълнителен празничен, дискретен блясък на тъмното дърво и излъскания метал. Тук нямаше изкуствени елхички и Филис забеляза този факт. Въпреки това, едва когато се качи в апартамент 1604 и се огледа, подсвирна пронизително.

— Смятате, че трябва да отседна тук!? — попита тя. — Дори Мария Антоанета би се засрамила. Прекалено голямо е. Прекалено префърцунено.

— Понякога в живота има нужда от малко украшения — отбеляза Сиг коварно.

— Да. Ако бях донесла короната си, щях да се чувствам у дома — отвърна Филис и огледа огромната всекидневна с камина, скъпите завеси, между които се виждаше Сентрал Парк, малкия абаносов роял и дебелия килим. Някаква ваза — Филис реши, че е китайска — беше поставена на малка странична масичка и беше пълна с лилии — повече, отколкото Филис бе виждала на последните три погребения, на които бе присъствала. Отвори една от вратите и се оказа в спалня, в която имаше легло с балдахин. Друга врата водеше към малко помещение с канапе и рафтове с книги.

— Мислиш, че всичко това ми е необходимо, за да ме заухажва мъж? — попита Филис. — Колко струва всичко това?

— Имам фирмена отстъпка — излъга Сиг. — Така или иначе, гледам на тези разходи като на преценена загуба. Понякога в супермаркетите продават някоя стока на загуба, за да те накарат да купиш други неща.

— Какви ги дрънкаш? — попита Филис. — Да не си се превърнала в сводница?

Досега разговорът се развива по най-лошия възможен начин, помисли си Сиг. Ако бяхме израелски командоси, досега заложниците щяха да са избити. Сиг бе започнала да долавя, че идеята за повторен брак се възприема от майка й, меко казано, с липса на въодушевление.

— Зарежи това — каза Филис. Беше ентусиазирана колкото крава на барбекю. — Притрябвал ми е мъж, колкото на рибата й трябва велосипед.

— Никога не съм разбирал какво означава това — отбеляза Брус.

— Ти не си жена — промърмори Сиг с горчивина и се замисли за Филип Норман.

Филис все още не се бе съгласила с идеята за ухажването, но все пак се опитваше да изслуша децата си. Това бе един от проблемите при подрастването им — не ги бе слушала.

— Стори ми се, че вече се съгласи да опиташ — каза Сиг отчаяно.

Филис въздъхна.

— Слушай, една жена има нужда от мъж заради секса или заради парите… От първото съм имала достатъчно, продължавам да имам второто, ерго, не ми трябва мъж — отвърна Филис.

Сиг не й обърна внимание.

— Да поговорим за плана ни да се омъжиш. Знаеш ли защо според нас ще е добре за теб? Независимо колко пари имаш, финансовото ти положение ще се облекчи. Не само твоето, но и нашето.

— Искам ли ви пари? Дори и цент? — попита Филис настойчиво.

— Не в това е въпросът. Трябва ти някаква сигурност. Имаш нужда и от компания. Имаш нужда от внимание, някой трябва да ти отделя време. Ние тримата сме прекалено заети. Би било чудесно, ако в живота ти се появи някой, който…