Пейгън я погледна за кратко, докато тя продължаваше да стои и да наблюдава мъжете и едва тогава Катарина осъзна, че той също бе толкова развеселен от заговора на останалите, колкото и тя. Краят на устата му се изви в кисела усмивка, за да сподели с нея собствения си укор относно тяхната дискусия.

Виктор, който бе най-близкото нещо до баща, държеше голяма, стара и дрипава чанта в лявата си ръка. Беше торба, която тя бе поправила по-рано днес. Сивата му коса стърчеше нагоре, сякаш си бе играл с нея, докато се опитва да докаже мнението си.

– Казвам да го нападнем в гръб. – Виктор погледна надясно и подаде чантата на мъжа до него. – Бейвъл, вземи този чувал. Ще го нахлузим на главата му и ще го удряме по нея, докато умре.

Бейвъл кимна в съгласие. Висок колкото нея, той бе музикантът в клана им. На двадесет и половина години, той беше само три години по-голям от нея, с черна коса и искрящи черни очи. Беше красив мъж, който винаги бе възприемала като брат.

– Мога да използвам чука си и ще го натоварим във фургона за минути – добави Лисандър.

Висок и страховит войн, той бе изпратен да бди над нея и да помага, ако се наложи.

– Или всички заедно може да го убиете – включи се Кат в дискусията им.

Тя погледна всеки един от мъжете. В уморените сиви очи на Виктор имаше някакъв нетипичен блясък, докато зелените очи на Лисандър искряха от нетърпение. Бейвъл извърна поглед засрамен. Пейгън се засмя гърлено, което накара останалите да се намръщят. Лисандър понечи да изрита обутите крака на Пейгън, но преди да го докосне, мъжът ги дръпна бързо, сякаш очакваше „приятелската” атака. Беше необяснимо как Пейгън успяваше да се движи толкова бързо и колко добре познаваше мислите и намеренията на останалите, понякога дори преди те самите да са наясно.

– Какво знаеш ти, жено? – попита Лисандър раздразнено, насочвайки вниманието си към нея. – Прекъсваш работата на мъжете.

– О, да – каза тя, като се засмя горчиво. – Убийството, в повечето случаи е мъжка работа, но ако си спомняш ни беше платено да отвлечем Юън МакАлистър, не да го убиваме. Замислял ли си се какво ще се случи, ако се върнем с трупа му?

Пейгън кимна едва доловимо, сякаш бе впечатлен от речта ѝ. Без да каже и дума, той погледна останалите, за да види как ще отвърнат.

– Имаш ли по-добър план? – попита Виктор.

За разлика от останалите съзаклятници, той уважаваше способността ѝ да разсъждава.

Кат кимна.

– Предлагам да го упоим.

– Подъл женски трик – изплю се Лисандър. – Предлагам да сме доблестни, като мъже.

Тя се изкашля.

– Ако го направите, ще го убиете. Мъж като него няма да тръгне кротко с вас. Ако го нападнете и той ще ви нападне.

Лисандър издаде неприличен звук, насочен към нея.

– Хайде, да приключваме вече. Кат, ти ще подготвиш фургона за него.

– Пейгън? – попита тя, обръщайки се към мъжа, който изглеждаше развеселен от спора. – Ти какво мислиш?

Гласът му бе дрезгав и плътен, като гръмотевица, която отекваше заедно с чуждия му акцент.

– Предлагам да не се намесваш в манипулациите на останалите, освен ако не си поканена. И за по малко са били прерязвани гърла.

– Ще се присъединиш ли тогава? – попита Лисандър.

Пейгън поклати глава.

– Не тая злоба към този мъж и нямам желание да се бия с него. Оставям вие тримата да се оправите с това.

Лисандър кимна рязко.

Катерина вдигна ръце, отказвайки се да продължи спора.

– Когато Юън МакАлистър умре и братята му пожелаят живота ви, искам да си спомните чий беше гласът на разума.

Щом Виктор понечи да тръгне с останалите, Лисандър го накара да остане.

– Издаваш прекалено много шум, Виктор. Ще е по-добре ако оставиш това на мен и Бейвъл.

По-възрастният мъж се съгласи с неохота.

Той се затътри обратно към огъня, където Кат стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше малоумните мъже, които си тръгваха.

– Те са глупаци – каза тя под носа си.

– Хайде, Кат, не се ядосвай, защото не са те послушали.

– Не съм ядосана. Напълно съм спокойна. Виж.

При тези ѝ думи той се засмя, след което заедно с Пейгън ѝ помогнаха да почисти остатъците от вечерята им. Катарина изми чашите и чиниите, докато Виктор хранеше конете с остатъците. Пейгън седна обратно до фургона и остана там безучастен и тих. След известно време, Бейвъл и Лисандър се върнаха с празни ръце. И двамата бяха доста пребледнели.

– Е? – попита Виктор с нотки на страх и надежда в гласа си.

– Виждал ли си колко е едър? – ахна Бейвъл. – По-висок е дори от Пейгън.

Кат погледна към мъжа, който бе поне с глава по-висок от всеки друг, когото познаваше. Дори Лисандър беше пребледнял и Кат не знаеше за друго нещо, което да е успяло да обезсърчи бившия войн. Преживял Кръстоносните походи, Лисандър имаше железни нерви.

Досега.

– Убеден съм, че не искам да удрям този мъж – съгласи се Лисандър. – Със сигурност само ще го разяри.

Пейгън се засмя.

– Колко може да е едър? – попита Виктор.

Лисандър протегна ръка над главата си и се изправи на пръсти.

– Той е като великан. Никой не спомена нищо за отвличане на великан.

Бейвъл кимна оживено.

– Ще ни трябва по-голям фургон, в който да го държим.

Кат размени развеселен поглед с Пейгън, който продължи да ги наблюдава мълчаливо.

Виктор почеса сивата си брада, докато размишляваше над думите им.

– Казаха ми, че пиел много. Не беше ли пиян?

Лисандър вдигна рамене.

– Само знам, че имаше брадва и го видях да отрязва дърво два пъти по-голямо от мен с три удара. Нямах намерение да заставам между него и брадвата, за да проверя дали е бил пиян, или не. И ако може да направи това, докато е пиян… Смятам, че е наистина опасен.

Внезапно и тримата мъже погледнаха към Пейгън, който вдигна вежда, в отговор на вниманието им.

– Няма да ме намесвате в тази лудост. Ако го искате, ще трябва сами да го заловите.

В унисон погледите им се обърнаха към Катарина.

– О – отвърна подигравателно тя. – Защо ме гледате така?

Лисандър прочисти гърлото си. Погледна към останалите, след това към нея.

– Каква е твоята идея, жено?

– Значи сега ме търсите за предложения, така ли? Какво ви кара да мислите, че обикновена, глупава жена като мен ще има някаква идея как да се свърши мъжката работа? Защо ли имам чувството, че ще припадна само при мисълта да се опитам да измисля нещо.

Лисандър стисна устни.

– Моля те – каза Бейвъл, като отиде при нея. – Нямаш представа какво видяхме преди малко. Ако имаш други идеи, аз съм готов да ги чуя – той погледна Лисандър през рамо. – И ако той те обиди отново, ще му разцепя главата.

Нора се събуди рано, дори по-рано от пивоваря и жена му. Колкото се може по-тихо, тя напусна къщата, за да се освежи. Едва се бе развиделило, като светлината сега започваше да си проправя път през селото. Това бе една от любимите ѝ части от деня. Почти винаги се събуждаше преди всички останали и ценеше моментите, в които бе сама на света.

Но когато наближи малкия поток, който течеше зад къщата, осъзна, че не беше сама. Юън я бе изпреварил, както като бе станал по-рано, така и до мястото. Когато го видя, облян от бледата утринна светлина, тя се вцепени. Черната му коса беше зализана назад от изваяното му лице, беше до кръста във водата и държеше нож до гърлото си, докато се бръснеше. Погледът й се наслади на гледката на загорялата му плът, на начина, по който вълните се плискаха срещу голата му, бронзова кожа, галейки и дразнейки я до перфектен блясък.

Тя проследи линията на мускулите му с очи, наблюдавайки как тялото му се напряга и изпъва с всяко движение. Да, Юън Макалистър беше най-добре изглеждащият мъж, когото някога бе виждала.

Винаги защитена у дома, Нора никога не бе изпитвала такова желание към някой мъж, но сега го почувства. Усещаше го с всяка част на тялото си.

Сърцето ѝ биеше лудо, дробовете ѝ се свиваха, затруднявайки дишането ѝ; краката ѝ бяха на път да се подкосят. Какво толкова я привличаше в този невъзпитан грубиянин? Той не беше от типа мъже, които ще я ухажват с поезия. Нито пък бе от типа мъже, които ще стоят с нея часове наред, докато тя слушаше песните на бард.

Напротив, бе като баща ѝ, винаги нетърпелив около музикант. Не можеше да преброи пътите, в които баща ѝ бе принуждавал майка ѝ да се качат в стаята им, вместо да седне и да изслуша приказката на барда. Баща ѝ винаги бързаше да повика майка ѝ, но никога не бе доволен да седне и да послуша останалите.

Майка ѝ, бог да я благослови, винаги бе търпелива и грижовна, както би трябвало да е всяка съпруга. Всеки път, когато баща ѝ искаше да се оттегли за вечерта, майка ѝ тръгваше с него дори когато вършеше нещо друго в момента.

Но Нора искаше повече от това.

Не желаеше да е покорна съпруга, която винаги се подчинява на заповедите на съпруга си. Искаше да живее живота си по свои правила.

Когато затвори очи, видя своя перфектен мъж; образован, който четеше и създаваше песни и поезия с нея. А не такъв, който изчезваше да напада дървета с брадва всеки път, когато се ядосаше.

Но докато наблюдаваше голото тяло на Юън, трябваше да признае, че нападението на дърветата бе свършило прекрасни неща с тялото му. Беше го дарило със силни рамене, които пращяха от сила. Мощни, мускулести бедра, които бяха покрити с тъмни, къдрави косми и гърди, които искряха от мъжествена красота.

Изведнъж той се обърна и я видя да стои в средата на кръга от дървета. Нора замръзна, неспособна да се движи и да диша. Изглежда сякаш времето бе спряло, докато двамата се гледаха. Но това, което най-много я порази, беше колко красиво е лицето му, когато бе напълно обръснато. Елегантните му черти…

Ако не беше размерът му и мъжествеността му, можеше да го нарече хубав. Но нямаше нищо хубаво или женствено в мъжа пред нея. Той бе въплъщение на неподправена мъжественост.

– Имаш ли нужда от нещо, девойче? – попита той.

Дълбокият тон на гласа му я накара да изтръпне. Нора преглътна и се опита да отговори само за да открие, че не можеше.

– Нещо не е наред ли? – попита той, приближавайки се към нея.

Нора изпищя, при мисълта, той да излезе от водата. Ако бе толкова повлияна само от гърдите и гърба му, тя изтръпна при мисълта как би реагирала при вида му буден и напълно съблечен. Когато лежеше вчера, гол, в леглото си, не изглеждаше толкова… Голям!

– Добре съм – отвърна тя, като се обърна и затича обратно към къщата.

Юън се усмихна, докато я наблюдаваше да бърза. Значи, девойката го бе хванала, докато се къпе…

Усмихна се още по-широко, когато тялото му мигновено реагира при мисълта, че тя го бе гледала. Имаше дързък и решителен поглед. Такъв, който не я бе накарал да се изчерви или изкикоти. Тя го гледаше като жена, която знаеше какво иска. Мисълта накара тялото му да се възбуди. Превърна кръвта му в лава. Представи си какво би било да вкара жена като нея в леглото си…

Тази мисъл бързо бе последвана от друга. Никога нямаше да я опознае. Не и по този начин. Дори и без обещанието към Кийрън, съществуваше малкият проблем, че тя бе обещана на друг. Веднъж вече бе отнел жена, принадлежаща на друг. Нямаше да направи тази грешка отново. Айзобел бе уверила Киърън, че годеникът ѝ, Роби МакДъглас, не се интересува от нея точно както бе убедила Юън, че брат му не я обича. Накрая Роби и Киърън бяха готови да жертват живота си за тази, отровна като змия, кучка. Докато брат му бе предпочел да умре, Роби бе водил вражда между двете семейства, която почти бе унищожила клановете МакАлистър и МакДъглас. Никоя жена не бе толкова ценна.

Нора принадлежеше на Раян.

Без значение какво изпитваше Юън към нея, щеше да я почете, сякаш вече бе съпруга на онзи мъж, а желанията му да вървят по дяволите.

Нора прекара остатъка от деня, избягвайки Юън. Нещо, което се оказа изключително трудно, след като напуснаха къщата на пивоваря и отново бяха на път към замъка на Локлан.

– Изключително си тиха, девойче, и това ме кара да се притеснявам за здравето ти. Сигурна ли си, че си добре?

– Много добре – побърза да го увери тя.

Прекалено много пъти ѝ бе задавал този въпрос.

Последното нещо, което искаше да му каже, беше, че той е причината, поради която тя не се чувстваше наред. Кой да предполага, че липсата на брада, ще придаде такава явна промяна на лицето му? Той вече не изглеждаше толкова странно или диво. Сега имаше някаква елегантна грация в чертите му. Аура на силен хищник. Защо мъж с такова спиращо дъха лице, би искал да го скрие под брада? Със сигурност, трябваше да има закон, който да забранява това престъпление. А тези негови широки рамене…

Бяха упадъчни. Силни. Следваха движенията му, като я разгорещяваха и изпълваха с желание, докато си представяше как прокарва ръка по гладката му кожа, как докосва черната му, като абанос, коса отново. Цял ден се опитваше да прогони тези картини от съзнанието си: гледката на голото му тяло, разположено върху леглото; звукът от плътния му смях; вкусът му от снощната целувка, която бяха споделили. И най-вече, видът му тази сутрин в потока.