Нора знаеше, че трябва да се отдалечи от него и въпреки това не можеше да се застави да го стори. Беше толкова успокояващо да е в прегръдката му. Ако си беше у дома или около някой друг, не би посмяла да направи подобно нещо. И все пак, се чувстваше на мястото си, гледайки него и начина, по който слънчевата светлина осветяваше черната му коса. Никой мъж не можеше да е по-красив.

– Дори когато говоря прекалено много? – не можа да се сдържи и добави тя.

Той я погледна, преди да извърне поглед.

– Мисля, че трябва да продължим пътуването си. Бих искал да стигнем замъка, преди да се е мръкнало.

Нора се изправи с неохота.

Юън ѝ помогна да се качи обратно на кобилата, след което ѝ подаде лютнята. Възседна собствения си кон. Нора яздеше зад него, докато държеше музикалния инструмент внимателно, сякаш бе невинно бебе. Последното, което искаше е да се повреди по някакъв начин.

– Колко време мислиш, че ще ми отнеме да се науча да свиря? – попита тя.

– Предполагам, зависи от това колко се упражняваш.

– Трябва ли да се упражнявам всеки ден? Колко да се упражнявам? Колко време ти отне, преди да задобрееш? Каза, че сам си се научил – как успя без някой, който да ти покаже?

Юън примижа, когато тя го заля с въпроси, но дълбоко в себе си бе спокоен. Истината бе, че се беше притеснил, когато по-рано бе толкова тиха. Сега отново си бе същата приказливка. Яздиха в продължение на няколко часа, преди да стигнат ливадата, където той по принцип спираше, за да може конят му да си почине, когато пътуваше сам по този път.

Юън я поведе напред сред малка група хора, които хапваха, когато по-възрастен мъж им помаха.

– Здравейте, милорд. Имате ли нещо против вие и милейди да споделите обедното ястие с нас? Имаме достатъчно за всички.

Юън ги огледа. Мъжът бе възрастен, придружаваха го трима по-млади и една жена. С изключение на русия, който ги гледаше злонамерено, изглеждаха безобидни. Или търговци, или цигани, ако можеше да прецени по покрития фургон и дрехите. Косата на жената бе лъскавочерна, а очите ѝ скосени като на котка. По-възрастният мъж също бе с тъмна кожа, но косата му бе побеляла. Той погледна към русия мъж, който му кимна и се усмихна и сега изглеждаше развеселен, а не заплашителен. Не, не виждаше проблем да отпочинат с тях.

– Какво ще кажеш, Нора?

Тя му се усмихна широко.

– Смятам, че ще е приятно да споделим храна с някого, който не ръмжи, когато го питам нещо.

Той ѝ се намръщи.

– Или да ме гледа така – добави тя.

Юън прие поканата. Помогна на Нора да слезе от коня и обърна внимание как тя продължаваше да стиска лютнята, сякаш бе неимоверно ценна. Едва се сдържа да не се усмихне. Как бе възможно някой да изпитва такова задоволство от такъв евтин подарък?

Най-младият от мъжете се приближи, за да им помогне с конете. Кожата му бе почти толкова тъмна като на сарацин, а черната му коса бе къдрава и гъста. Беше облечен със зелена риза и червен шал, завързан на кръста му.

– Името ми е Бейвъл – каза той, протягайки ръка.

Шотландецът кимна и стисна протегнатата длан.

– Юън МакАлистър.

Бейвъл посочи по-възрастния мъж, който им бе помахал.

– Това е чичо ни Виктор, и моите братовчеди Лисандър и Катарина. Русият мъж е друг пътник, който се присъедини към нас и се подвизава под името Пейгън.

Юън кимна на всеки един по ред, докато Катарина бързо се сприятели с Нора.

– Какво ви води в земите на МакАлистър? – Юън попита Бейвъл, когато мъжът се приближи, за да погали кобилата на Нора.

– Просто преминаваме.

– Търговци ли сте?

– Артисти. Има панаир в Ароусбоу, към който сме се насочили.

Юън се умълча, докато хранеше и поеше коня си. Лекият смях и приказките на Нора долитаха до ушите му, докато тя и останалите говореха.

– Цял живот ли сте пътували? – тя попита Катарина.

– Да, от момента, в който съм се родила.

– Къде сте били?

– Навсякъде.

Нора отпи глътка вино, преди да продължи своя разпит.

– Били ли сте някога в Аквитания?

– Родена съм на юг оттам.

– Не, сериозно?

– Наистина.

Лицето на Нора стана замечтано и меко, което накара тялото на Юън да реагира мигновено. Щеше да се радва да докара това изражение на лицето ѝ след една нощ прекарана в задоволяване на горящите му от желание слабини.

– Много бих искала да пътувам – отвърна Нора с плътен и разгорещен глас. – Късметлийка си да имаш чичо, който ти позволява да се присъединиш към него.

– Да, наистина е така.

След няколко минути Бейвъл се наведе напред към Юън.

– Изчерпват ли се някога въпросите на милейди?

– Не, не се изчерпват.

Бейвъл се отдръпна от него и промърмори.

– Нищо чудно, че пиеш.

Юън се вцепени при думите, които мъжът бе промърморил под носа си. Думи, които едва бе чул.

– Извинете?

Бейвъл прочисти гърлото си.

– Казах, че бих започнал да пия, ако трябваше да пътувам с такава жена.

Шотландецът се намръщи. Нима не бе чул правилно?

– Юън! – извика Нора. – Трябва да дойдеш и да опиташ тази яхния. Прекрасно ястие. Най-доброто, което съм вкусвала.

Катарина грееше от задоволство.

– Това е рецепта, която научих от майка си.

– Майка ти не пътува ли с вас? – попита Нора.

– Не, тя е в Анжу с баща ми.

Очите на Нора блестяха с разбиране.

– И те ти позволиха да дойдеш в Шотландия с чичо си? Сама?

Катарина вдигна рамене.

– Майка ми разбира нуждата ми от свобода.

Нора се отпусна на пети, сякаш мисълта бе нещо повече от това, което можеше да възприеме.

– Не мога да си представя такава майка. Моите родители ще полудеят, ако аз... – тя се поколеба, като погледна към Юън, който се присъедини към тях. – Сигурно полудяват в този момент.

Без да се замисли, Юън се пресегна и докосна ръката ѝ успокояващо.

– Ще изпратим вест веднага, щом пристигнем в замъка на Локлан.

– Бягате ли? – попита Катарина.

Юън едва не се задави при този въпрос.

– Не – Нора побърза да я увери. – Юън просто е достатъчно добър, да ми помогне да избегна отчайваща ситуация.

МакАлистър седна до Виктор, който му подаде чаша с ейл и след това купа от яхнията. Нора се настани от дясната му страна и продължи да се храни и да говори с Катарина.

– И какво ви води в Шотландия? – попита я тя.

– Чухме колко е красиво тук – отвърна Виктор. – И затова решихме да дойдем и сами да се уверим в това.

Нора преглътна хапката си.

– Смятате ли скоро да се приберете у дома?

– Може би.

Когато Юън приключи с яхнията си, главата му зазвънтя. Първоначално си помисли, че е получил главоболие от безспирното любопитство на Нора, но всичко около него се въртеше.

– Добре ли си? – попита Нора.

– Чувствам се странно.

Тя се намръщи, докато го наблюдаваше. Изглеждаше блед и се олюляваше. Когато се опита де се изправи, падна обратно на колене. Нора преглътна уплашено.

– Юън?

Лисандър и Бейвъл го хванаха точно преди да припадне.

При гледката на безстрашния ѝ пазител в безсъзнание, сърцето на Нора заби още по-силно.

Какво можеше да му се е случило?

– Юън? – повика го тя, като разтриваше брадясалата му буза. – Болен ли си?

Катарина пристъпи напред и я дръпна настрани от мъжете.

– Всичко ще се оправи, милейди. Виктор върши чудеса като лекува. Ще го качим във фургона и ще се погрижим за него.

– Но…

– Ще се погрижим за него – увери я Катарина. – Накъде се бяхте насочили вие двамата?

– Към замъка на МакАлистър.

– Е, това не е проблем – увери я тя. – Ние самите пътуваме натам. Ще ви позволим да се возите във фургона, където ти ще можеш да бдиш над мъжа си, а ние ще ви заведем там за нула време. Нали така, Виктор?

– Да. Ще ви заведем у дома, давам ви дума.

Добрината им накара Нора да се усмихне. Наистина беше хубаво, че имаха желание да помогнат.

И като се замислеше, беше добре, че бяха спрели. Какво щеше да прави, ако Юън се беше разболял и тя бе сама с него?

– Благодаря – каза на Катарина.

Лисандър и Пейгън вкараха Юън във фургона, докато Нора стоеше отвън с другата жена. Виктор се качи вътре, за да помогне с грижите за шотландеца и да провери какво може да направи. Нора изчака няколко минути, преди мъжете да се покажат навън и да се присъединят към нея.

Виктор я потупа нежно по рамото.

– Ще се оправи, след като си почине малко. Може да се возиш вътре с него, ако желаеш.

Нора прекоси малкото разстояние до стълбите на фургона. С любопитен поглед, насочен към Виктор, Бейвъл ѝ помогна да влезе вътре. Нора отиде до Юън, за да го провери, но замръзна, когато го видя. Бе завързан и със запушена уста.

Какво…?

По гърба ѝ полазиха тръпки. О, това не беше на добре. Нямаше нужда Юън да е овързан така. Тя се обърна назад и в същия момент Виктор затвори вратата на фургона зад нея. С притъпено зрение, отиде до вратата само за да установи, че е заключена отвън.

– Катарина? Виктор? – извика ги тя ядосано. – Какво означава това?

– Всичко ще се оправи, милейди – отвърна Катарина от другата страна на вратата. – Не се страхувай. Ще бъдете наши гости малко по-дълго от това, което сте планирали.

Нора чу как Лисандър се изсмя при думите на жената.

– Просто кажи на девойката, че е била отвлечена, Кат. Не е като да не го разбере и сама.

Нора остана с отворена уста при тези думи. Отвлечена? О, това се наричаше голяма беля, нали? Беше се озовала от казана право в огъня. И то само заради това, че Раян МакАрън бе дявол.

Фургонът се разклати, когато Виктор се качи на него. Чу как другите се качват на конете и завързват нейния и този на Юън за фургона.

Отвлечена. Думата звънтеше в главата ѝ, когато се обърна обратно към Юън. Раздразнителният ѝ спътник, щеше да е още по-сърдит, когато научеше за тази промяна, щом се събудеше. Вината беше изцяло нейна, тя бе сигурна в това. Нямаше съмнение, че групата я бяха разпознали като племенницата на кралицата на Англия и бяха решили да я използват, за да получат откуп.

А сега какво щеше да прави?

8 Pagan - езичник (англ.ез.) - Б.р.

9 Певец, музикант – Б.р.


Глава 5

Юън се събуди с толкова силна болка в главата, че за момент си помисли, че е бил ритнат от собствения си кон. Но когато се опита да помръдне и осъзна, че ръцете и краката му са вързани, заподозря, че бе нещо много по-лошо от това. Примигвайки, за да отвори очи, той откри Нора да стои до него. Лицето ѝ изглеждаше бледо на слабата светлина във фургона; тя се взираше във вратата, сякаш ѝ се искаше да може да я разбие само с мисълта си. Фургонът се наклони и той удари ребрата си в твърдия под. Стисна зъби от болка.

– Къде сме? – изръмжа той.

Въпросът му я стресна. Тя подскочи и се обърна към него, за да го погледне. Когато срещна разгорещения му поглед, на лицето ѝ бе изписано облекчение.

– Събуди се.

– Да. Защо съм завързан? Ти ли направи това? – попита той, макар да знаеше, че самата идея бе безумна.

И въпреки това, с нея всичко беше възможно.

Тя изглеждаше обидена от думите му.

– Бяха нашите приятели. Мисля, че те упоиха по време на обяда, след това те качиха тук и те овързаха.

– А ти какво правеше, докато ме връзваха?

– Помислих, че си болен.

Юън не пропусна начина, по който тя избегна да отговори на въпроса му.

– Не ти ли се стори странно, че имат нужда да завържат болен човек?

Тя се размърда сякаш развълнувано.

– Не знаех за това, докато не се качих самата аз във фургона и те видях да лежиш на пода.

– Тогава какво направи?

– Опитах се да избягам.

– После?

Тя хвана малко парче плат, което лежеше до него.

– Отпуших устата ти.

Не това искаше да чуе от нея. Със сигурност, бе направила нещо повече от това сляпо да се предаде.

– Колко мило от твоя страна. Не помисли ли да махнеш и останалото, с което са ме овързали?

– Да, но въжетата са прекалено стегнати. Ще имам нужда от кама, за да ги разхлабя.

Юън си пое дълбоко дъх и се опита да не ѝ се ядосва. Все пак навън имаше четирима мъже и ако се бе борила с тях, най-вероятно щеше да пострада. Така поне бе невредима и имаше възможност да помогне. Негова беше вината, че бе свалил гарда си и бе позволил да го опиянят. Нямаше смисъл да изкарва яда си на Нора.

– Погледни в десния ми ботуш.

Нора повдигна вежда при тези му думи.

– Имаш кама у себе си?

– Да. Винаги.

Тя се пресегна към коляното му и опипа крака му.

– От вътрешната страна на крака ми, Нора.

Тя се поколеба, сякаш страхувайки се да го докосне по толкова интимен начин. Със зачервено лице изпълни заръката му. Юън затаи дъх, когато студената ѝ ръка докосна вътрешната част на прасеца му.