Усещането за допира на пръстите ѝ беше прекрасно, когато тя внимателно бръкна в кожения ботуш, търсейки камата, която бе скрита в специално създаден калъф. Докосването ѝ беше като коприна по кожата му и изпрати тръпки по тялото му.

Както и други неща.

– Извади я внимателно – каза ѝ той предпазливо. – Нямам желание да бъда осакатен.

Тя го изпълни, а бавните ѝ и прилежни движения само го накараха да се възбуди още повече, когато желанието вече го изгаряше. Едва се сдържаше да не изстене от чувството. Би дал всичко, за да усети меките ѝ деликатни ръце по гърба си, докато я държеше под себе си.

Нора прехапа устни, което накара тялото му да се напрегне от желание. След като извади камата, тя сряза въжето, с което ръцете му бяха вързани.

Юън въздъхна, успокоявайки се малко и се насили да не се докосне, за да успокои неудобството от ерекцията си. Начинът, по който се развиваха нещата, го караше да се чувства като Приап10 и ако не намереше начин да отпусне тялото си, бе сигурен, че ще рискува здравето си заради неизразходена страст. Взе камата от ръката ѝ и освободи краката си, след което я върна в ботуша си.

– Колко време бях в безсъзнание?

– Трудно е да се каже, но, предполагам, от няколко часа. През цялото време се движим с непроменено темпо.

– Някакво предложение, защо ни заловиха?

Тя се помръдна, чувствайки се неловко.

Стомахът му се стегна.

– Какво си направила, Нора?

– Нищо – отвърна тя непокорно. – Не мога да съм нещо по-различно, както и ти.

– Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхна и се втренчи в ръцете си, докато си играеше с тях в скута си.

– Мисля, че са ме разпознали. Казаха, че са минали през Аквитания и Англия. Вероятно са се срещнали с Елеонор и…

Нервите му не издържаха.

– Ще престанеш ли с глупостите за Елеонор? Имам нужда да си нормална за момент.

Тя се вцепени и го изгледа ядосано.

– Моля? Какво те кара да си мислиш, че ще излъжа за такова нещо?

– Защото брат ми е съветник на крал Хенри и ако племенницата му бе тук, в Шотландия, Син щеше да го е споменал.

Тя го изгледа още по-надменно отпреди и го прониза с изпълнен с недоверие поглед.

– Е, ако брат ти е толкова близък с Хенри, тогава защо не е чувал за мен?

Той бе смаян от логиката ѝ.

– Моля?

– Може би брат ти не е толкова близък с краля, колкото те кара да вярваш. Освен това, на кой шотландец около себе си би се доверил Хенри? Той не харесва никой, роден на север от Адриановия вал11.

Това бе глупаво. Защо тя отказваше да приеме реалността? Имаше нужда да не се държи като луда, за да могат да избягат.

– Това са пълни глупости – отвърна той в защита на брат си. – Лично съм виждал как Хенри прегръща Син.

Нора издаде неприличен звук.

– Не ти вярвам – каза му, като очите ѝ се присвиха до тесни кехлибарени точки. – Добре познавам чичо си. Той не прегръща никого. Дори собствените си синове.

Юън прокара ръце през лицето си. Тази жена нямаше здрав разум. По някаква причина твърдо вярваше, че е близка с Елеонор. Ако спореше с нея нямаше да стигне до никъде. И това го оставяше с един неотложен въпрос.

Защо наистина бяха отвлечени? Какво се надяваха да извлекат циганите от това? Локлан по скоро би умрял, отколкото да даде пари за живота му. Брат му би очаквал той сам да се измъкне от тази бъркотия и той щеше да го направи.

Нямаше друго основание да го отвличат. Може би, в края на краищата, Нора бе причината. Баща ѝ сигурно бе някоя важна личност и би платил кралски откуп, за да върне дъщеря си. Всеки добър баща би го направил и въпреки че девойката бълнуваше на моменти, бе симпатична.

– Къде смяташ, че ни водят? – попита тя.

– Нямам представа. Казаха ли ти нещо?

– Споменаха, че ще ни заведат в замъка на Локлан. Но не мисля, че са се насочили натам.

– Наистина ли?

Тя се вцепени от сарказма му.

– Може да не ми се подиграваш.

Юън отпусна главата си на стената на фургона и затвори очи. Как се беше забъркал в тази каша? Искаше само да удави болката с малко ейл. Трябваше да е у дома в леглото си, забравил за света. Вместо това, бе хванат в капана на раздрънкан фургон с жена, която не разбираше каква добродетел е тишината.

– Къде смяташ, че ще ни заведат? – попита Нора. – Мислиш ли, че имат готова килия за нас? Сигурно в замъка на някой благородник. Но кой би посмял да задържи един МакАлистър в своето леговище? Чудя се дали ще отрежат твоето, или моето ухо за доказателство, че ни държат? Баща ми често разказва историята за дядо ми, чийто ръце били отрязани като доказателство за неговото залавяне от врага, който го държал за откуп.

Тя вдигна ръката си и я огледа на приглушената светлина.

– Не ми се иска да изгубя ръката си. Сигурна съм, че изпитваш същото. Мъжът има нужда от ръката си. Чудно ми е какво друго могат да вземат…

– Може би ще отрежат езика ти като доказателство.

Нора се намръщи срещу него.

– Езикът ми? Как това ще докаже нещо? Не се съмнявам, че моят език си прилича с който и да е друг.

– Да, но самият факт, че са го отрязали, ще му докаже, че наистина държат теб, а не някой друг.

Тя го изгледа гневно, но това поне му донесе малко отдих. За съжаление, не мина много време, преди да започне отново да му задава всякакви въпроси – затова накъде се бяха насочили и какво ги очакваше.

Докато минутите се точеха бавно, Юън започна да се надява, че все пак ще му отрежат ушите. Искаше да слуша хората от другата страна на фургона за улики, но всичко, което чуваше, бяха безкрайните предположения на Нора. Тя беше права. Вдигаше шум като за цяло семейство. И въпреки че това трябваше да го ядоса, той откри, че разговаряше доста с нея. Бе изобретателна и интелигентна девойка, чието въображение нямаше граници, когато минаваше през различни варианти за това какво можеше да им се случи.

– Знаеш ли – каза тя, докато играеше с воала си. – Говорят, че има дракони по възвишенията. Може би ще ни заведат там, за да нахранят някои от тях. Никога не съм вярвала в дракони, но веднъж в дома ни дойде един търговец и той имаше рана от ухапване. – Тя разпери ръцете си значително. – И беше на ръката му. Каза, че когато бил млад мъж е бил ухапан от дракон.

– Колко беше голяма, когато ти разказа тази история?

– На дванадесет.

– Може би я е измислил, за да те забавлява.

– Възможно е, но изглеждаше много искрен. Мислиш ли, че там има дракони? Бих искала да срещна един, ако има…

Юън поклати глава, когато тя продължи своите истории. Дамата обичаше да говори точно толкова, колкото той презираше да го прави. Най-накрая, щом фургонът спря, брътвежът на Нора също престана. Тя наклони глава, за да слуша.

Юън чу приглушените гласове отвън.

– Мислиш ли, че вече е буден?

Не бе сигурен, кой от мъжете го каза.

– Би трябвало – отвърна Катарина. – Дадох му малко от корена, а ако вземем предвид ръста му, действието му трябва да е отминало преди известно време.

– Горкият човек – каза друг. – Представи си да бъдеш заключен отзад с тази бъбривка. Няма съмнение, че ще иска да вземе главите ни затова.

Нора зяпна възмутено.

– Мисля, че трябва да го държим в безсъзнание – гласът със сигурност беше на Лисандър. – Той ще ни е повече от ядосан и нямам намерение да вкуся гнева му.

– Това би обезсмислило идеята, нали така? – попита Катарина – Не, ще трябва да го вдигнем по някое време.

Юън се намръщи. Какво имаха предвид?

– Тогава да отворим и да проверим дали се е събудил – каза отново първият мъж.

След това, в задната част на фургона, се отвори малък отвор и две черни очи погледнаха вътре.

Беше Бейвъл.

– Освободил се е – каза той. – Дамата сигурно го е отвързала.

– Струва ми се, каза, че си го завързал добре – отвърна Катарина сприхаво.

– Така беше.

Бейвъл бе отместен настрани и сините очи на Катарина погледнаха вътре.

– Дай ми въжетата си – настоя тя.

– Защо? – попита Юън.

– Ако искаш да излезеш оттам, за да се погрижиш за нуждите си, по-добре да правиш каквото ти се каже.

– Просто ги пусни, Кат – обади се Виктор.

Тя отказа.

– Не и докато не видя онези въжета. Искам да знам как се е освободил от тях.

Юън дръпна Нора назад, когато тя понечи да възрази.

– Няма нужда да виждаш въжетата, девойче. Пусни ни.

– Ха!

Юън стисна зъби. Какво му ставаше на този ден, че бе наказан с жени, които не си знаят мястото?

Нора се освободи от хватката му и подаде едно от въжетата на Катарина през отвора.

– Какво правиш? – попита я Юън през стиснати зъби.

– Измъквам ни от тук – изсъска му тя.

– Виж – каза Катарина победоносно. – Въжето е било отрязано. Имат кама вътре. Ако беше отворил вратата, сега някой от нас най-вероятно щеше да е мъртъв.

– Предайте камата! – изръмжа Лисандър.

Юън се изсмя при мисълта. Да предаде единственото си оръжие? Никога.

– Не.

– Тогава двамата може да си останете вътре. – отвърна Катарина.

– Има един малък проблем – каза Нора. – Наистина трябва да напусна фургона.

– Защо? – попита Виктор.

– Трябва да…ъм… просто трябва да напусна фургона. Много скоро.

Юън прокле, когато разбра мисълта ѝ. Типично за жена – да не може да контролира тялото си.

– Тогава по-добре да накараш мъжа си да предаде камата.

Катарина беше тази, която отговори.

Нора го погледна умолително.

– Не мога да им дам камата си. Ако го направя, няма с какво да се защитим.

– Юън, трябва да изляза от фургона. Не мога да чакам повече.

Процепът се отвори и през него бе пъхнато метално гърне.

– Не казвайте, че ни липсва милост – изтъкна Катарина.

– Не може да сте сериозни – отвърна Нора и погледна гърнето с отвращение. – Няма да го използвам, докато той е вътре с мен. Това е непристойно!

– Няма да гледам.

Нора остана ужасена от думите на Юън. Мъжът трябваше да е истински варварин, за да предложи тя да направи подобно нещо, докато се намираха в такова тясно помещение. А на всичко отгоре не бяха женени. Не бяха сгодени. Дори не бяха подходящи един за друг.

Той беше луд!

– Не! Няма да използвам това. Веднага предай камата, Юън МакАлистър, или се кълна, че ще говоря, докато не ти прокървят ушите.

При това той се намръщи. Можеше да види нерешителността в очите му.

– Юън, моля те – опита тя отново. – Наистина трябва да изляза навън.

Изръмжавайки тихо, той извади камата от ботуша си и я подаде с дръжката напред през процепа на циганите.

– Доволна ли си сега? – попита той грубо.

– Да. Развълнувах се – тя се обърна към Катарина. – Сега може ли да изляза?

Вратата се отвори бавно, за да разкрие Лисандър и Бейвъл, които държаха мечове, насочени към тях. Виктор и Пейгън стояха настрани. По-възрастният мъж изглеждаше нервен, докато Пейгън, сякаш се въздържаше да не се разсмее. Нора излезе от фургона, като внимателно наблюдаваше въоръжените мъже. Вниманието и на двамата беше насочено към Юън, който стоеше и ги преценяваше. Беше се свил като змия, готова да нападне, и двамата мъже го знаеха.

Нора прехапа долната си устна, докато премисляше какво би могла да направи. Притесняваше се защото знаеше какво трябва да стори. Беше единственият начин да попречи на Юън да ги нападне и да убие някои от тези глупаци. Препъвайки се срещу Лисандър, тя хвана китката му, която държеше меча и я извъртя рязко с ръката си. Мечът се освободи и тя използва тежестта си, за да го извади от равновесие. Вдигна полата си и я уви около лявата си ръка, след което се обърна, за да се изправи срещу Бейвъл, чието лице пребледня значително, докато преценяваше дали трябва да се бие с нея, или не.

Юън се приближи до нея за секунда.

– Дай ми меча.

При тази намеса, тя се вкамени.

– Знаеш, че съм достатъчно способна, за да се изправя срещу него. Леля ми ми изпрати учител, когато бях още дете, и по нейна заръка се обучавах с години, въпреки че баща ми се вбесяваше от това, че бе посмяла да изпрати учител без съгласието му.

– Мечът, Нора. Веднага.

Тя му се намръщи, докато му подаваше меча с дръжката към него. Нямаше смисъл да спори с Юън, когато трябваше да избяга. Това бе загуба на време, а разсейването само щеше да е причина за повторното им залавяне.

– Хвани го, Бейвъл – нареди Лисандър, когато се изправи на крака.

Двамата мъже влязоха в сблъсък с мечове.

Нора наблюдаваше със страхопочитание умението на Юън. За мечка бе доста пъргав. Движеше се като течност. С грация. Със сила. Бе доста красива гледка. Беше очевидно кой е по-добрият майстор на меча. Съмняваше се някой да може да покаже по-добро умение от това на Юън.