Катарина поклати глава.

– Понякога, милейди, човек има нужда да погледне другия само със сърцето си, не с очите.

Нора погледна към мястото, където седеше Юън. Другите мъже се шегуваха и смееха. Той седеше там със строго изражение на лицето и притеснен поглед.

Искаше ѝ се да може да го разсмее.

– Той винаги е толкова тъжен.

Катарина се съгласи.

– Знаеш ли, майка ми обича да казва следното: „Веселият човек може да бъде щастлив с всеки, но когато тъжният се разсмее, той цени това, което му носи светлина“.

Нора се замисли над думите ѝ. Имаше истина в тях. Никой не биваше да живее с вината, с която живееше Юън особено когато не бе виновен.

Киърън сам бе направил избора да отнеме живота си. Юън не бе сторил нищо повече от това, да повярва на една лъжа.

Нора нямаше истински интимни намерения към него. Без значение колко привлекателен беше или колко добре се целуваше. В края на деня, той не беше това, което тя искаше за съпруг. Но нямаше нищо против да му помогне, ако можеше.

Никой не заслужаваше да бъде захвърлен в пещера без семейство и приятели.

Имаше няколко дни с него. Може би малък отдих би му помогнал да проумее, че животът беше по-добър, когато някой участваше в него.

10 Син на Хермес, известен с огромните размери на гениталиите си – Б.р.

11 Адрианов вал (лат. Vallum Hadriani) е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което се намира на територията на съвременна Великобритания – в Северна Англия, край нейната граница с Шотландия – Б.р.


Глава 6

– Какво правиш? – попита Юън, когато Нора се приближи до него с леко дяволито израз на лицето. Изражението ѝ бе толкова неприсъщо, че накара косъмчетата по врата му да настръхнат.

Тя му подаде лютнята.

– Каза, че ще ме научиш да свиря. Бих желала още един урок.

Той пое инструмента от ръцете ѝ, докато тя сядаше до него.

Близо до него.

Опита се да пренебрегне веселия блясък в очите ѝ и начина, по който кичури от русата ѝ коса падаха край лицето ѝ, докато тя смъкваше воала си, за да го гледа.

Нора притежаваше голяма красота. Хубост, която го караше да изгаря за нея. Дори сега можеше да почувства невинната ѝ целувка, да си спомни усещането за топлия ѝ дъх върху лицето си. Начинът, по който изглеждаше, когато му бе казала, че се целува добре… Разпалваше кръвта му. Сърцето му биеше лудо и той се почувства странно замаян, сякаш самото ѝ присъствие го опияняваше. Караше го да се чувства омаян и щастлив. Никоя жена досега не бе предизвиквала такива усещания в него.

Дори Айзобел.

Тя бе възбуждала само тялото му. Тогава бе прекалено млад и неопитен, за да направи разлика между любов и похот. Това, което изпитваше към Нора, беше нещо съвсем различно. Всъщност наистина харесваше девойчето. Допадаше му да прекарва времето си с нея, да слуша гениалните ѝ идеи и безспирните ѝ истории. Успокояваше го на някакво дълбоко вътрешно ниво.

Той хвана лявата ѝ ръка и намести пръстите ѝ в позиция, докато ѝ показваше първите три ноти от любимата балада на майка си.

– Отдава ти се да преподаваш – каза Бейвъл от другата страна на огъня.

– Да, така е – съгласи се Нора.

Несвикнал с похвали, Юън прочисти гърлото си и ѝ показа друг такт.

– Учителят е толкова добър, колкото ученика.

Тя му се усмихна.

Омагьосан, той не можеше да свали очите си от нея. Кожата ѝ бе гладка и перфектна. Очите ѝ ясни и ярки. Устните ѝ – червени и пищни, създадени за дълги горещи целувки, които биха подлудили всеки мъж от желание.

А тя определено му причиняваше точно това. Чувстваше се дързък и донякъде свободен. Желаеше я напук на смислените доводи. Присъствието ѝ го отвеждаше отвъд здравия разум. Изпращаше го директно в измерението на фантазията, където всичко бе възможно. Там нямаше минало, което да го измъчва. Или бъдеще, от което да се бои. Бяха само двамата и нищо друго не беше от значение.

Трябваше да се махне от нея, и то бързо, преди волята му съвсем да рухне. Отдръпвайки се, така че вече да не е близо до нея и опасността, която тя представляваше, Юън кимна, отчитайки напредака ѝ.

– Продължавай да упражняваш тези ноти и ще те науча на още по-късно.

Докато тя свиреше, Бейвъл се отдалечи, за да вземе собствената си лютня.

– Ти свири твоите три ноти, Нора – каза той, когато се върна на мястото си.

Докато тя продължаваше да свири, той композира мелодия, която да пасва с нейната.

Катарина се приближи, пляскайки ритмично с ръце на музиката им.

Юън се отпусна назад, за да слуша и гледа.

Кехлибарените очи на Нора бяха озарени от щастие, бузите ѝ се бяха зачервили. Без съмнение се наслаждаваше на малкото участие, което имаше в тази хармония. Яркият цвят изглеждаше добре на лицето ѝ и караше Юън да се чуди как би изглеждала, когато е разгорещена от страст.

Стискайки зъби, той извърна поглед, неспособен да мисли за това. Възпираше се да мечтае за лакомството, което бе сигурен, че ще бъде. Когато затвори очи, можеше да се закълне, че успява да вкуси сладко-соления вкус на кожата ѝ. Да я почувства топла и приветстваща го в ръцете му….

Какво ли би било да легне с нея?

Нора се усмихна на Бейвъл, докато свиреше. Никога досега през живота си не бе имала подобна вечер. Тя създаваше музика. Истинска музика! Юън беше срещу нея, с възбуждащото си присъствие, а Катарина танцуваше на музиката, която свиреха. Пейгън стоеше настрана, като не откъсваше очи от танца ѝ.

Лисандър извади барабан, който използваше, за да отмерва ритъма на движенията на Катарина. Нора бе впечатлена от екзотичния и див танц на жената, докато не погледна към Юън, който я наблюдаваше, сякаш тя го бе хипнотизирала. Напомни ѝ на гладен вълк, който дебне кокошка, която смяташе да изяде.

За първи път в живота си Нора усети пронизваща ревност. Как смееше Юън да гледа Катарина по такъв начин. Сякаш искаше да я целуне или да направи нещо повече от това. Той не биваше да я гледа. Нито пък трябваше да кара Нора да се чувства разгорещена и нервна когато седеше прекалено близо до нея. И все пак той правеше всичко това, че и повече.

Изпитвайки нужда да отклони вниманието му от Катарина, Нора му подаде лютнята си.

– Искаш ли да посвириш?

Той поклати глава.

– Не.

– О, хайде де! – възкликна Виктор. – Изсвири някоя песен, ако можеш.

– Не, сериозно – настоя Юън. – Никога не съм свирил пред публика.

– Бих искала да те чуя как свириш – каза Катарина с жарък и плътен глас.

Нора се намръщи в отговор на многозначителния тон.

– Добре тогава – отвърна Юън, като постави лютнята в скута си.

Сега Нора наистина се разстрои. Той отказа да свири, когато тя го помоли, но го направи за Катарина?

Лош човек!

Мъжете започнаха да свирят бърза мелодия: такава, която позволяваше на Катарина да танцува като Саломе12. Само, че жената не искаше главата на Юън Нора бе сигурна в това. Как можеше Катарина да се държи така след разговора им? Тази жена беше същински Юда. Висок, чернокос, красив Юда, който можеше да подмами Юън далеч от…

Мен.

Едносричната дума обитаваше съзнанието ѝ. Беше истина. Тя харесваше Юън. Повече, отколкто трябваше, и мисълта да бъде с Катарина, беше достатъчна, за да я накара да желае да нарани жената. Но той не ѝ принадлежеше. Не беше неин, за да му нарежда и нямаше право да му казва кой може или не може да гледа.

Кой може да желае…

Юън никога нямаше да бъде неин.

Той не беше това, което тя желаеше за съпруг.

Щеше да е същият като баща ѝ; да се оригва край масата, винаги щеше да е някъде, за да се упражнява с меча си. Щеше да събира приятелите си за весели вечери на хвалебствия и пиене, докато накрая разказваха и повтаряха едни и същи скучни истории отново и отново.

Беше прекарала живата си, гледайки как грациозната ѝ и изящна майка е преследвана от доста по-едрия ѝ баща, който рядко изпускаше горката жена от погледа си. Винаги отправяше шумни заръки относно времето на майка ѝ. Принуждаваше я да взема участие в не толкова изисканите му занимания, като да го гледа, докато се бие.

Не можеше да преброи колко пъти баща ѝ бе грабвал майка ѝ в ръцете си и я бе отнасял до спалнята им, въпреки че тя протестираше, казвайки му, че има задължения, които трябва да свърши.

А той чуваше ли я?

Не, никога.

Докато майка ѝ предпочиташе да говори тихо – баща ѝ говореше високо. Майка ѝ харесваше музика и поезия – баща ѝ обичаше хвърляне на кабер13 и лов на елени. Нора никога в живота си не бе виждала други толкова несъвместими хора. И въпреки че баща ѝ бе добър човек с грижовно сърце, той и майка ѝ нямаха нищо общо помежду си.

Та те почти не разговаряха един с друг. Баща ѝ нареждаше, а майка ѝ се съгласяваше.

Нора искаше повече от това от съпруга си. Мечтаеше за мъж, който можеше да говори с нея за наука. Такъв, който щеше да поддържа разговора и който нямаше да се дразни, защото тя задава много въпроси. Нямаше нищо лошо да задаваш въпроси. Но безкрайното ѝ любопитство, често караше баща ѝ да губи търпение и да я пъди от залата.

– Обичам те, Нора, но още една дума, девоче, и се кълна, че скромният ми ум, ще се свари, докато не остане нищо, както при стария Шеймъс. А сега отиди в стаята си и ме остави на мира, преди да съм те заключил там завинаги.

Нора трепваше при думите, които бе чувала безброй пъти. Бе сигурна, че Юън е същият като баща ѝ. Единствената разлика бе във външния вид. Баща ѝ бе нисък и рус, а не огромен и тъмен. Но вътрешно можеше да са един и същи човек.

И въпреки това, докато гледаше как Юън свири, тя установи нещо странно за него – очите му бяха по-ярки, отколкото преди. Ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, сякаш щеше да се усмихне. Харесваше музиката толкова, колкото баща ѝ я ненавиждаше. Това беше една от малкото допирни точки помежду им. Нещо което и двамата споделяха.

Ох, девойче, какво си мислиш? Ако се обвържеш с мъж като него, ще изчезнеш завинаги.

Бракът беше добър само за мъжа. Жената изгубваше себе си. Тя се превръщаше в дамата на негова светлост – вечно покорна. Винаги съобразяваща се с него. Нора щеше да се превърне в майка си. Тя не искаше това. Желаеше живота си, точно такъв като на леля ѝ Елеонор.

Кралицата не отговаряше пред никой мъж. Правеше каквото реши и живееше живота си пълноценно. Сама бе подчинила на волята си Хенри, краля на Англия,.

Леля ѝ Елеонор беше нейният идеал.

Да, Нора не искаше само да е кръстена на леля си, искаше да е като нея. Властна. Решителна. Жена, която контролира собствената си съдба.

Катарина се завъртя край огъня, след което подаде ръка на Нора.

– Искаш ли да танцуваш?

Нора се поколеба за момент.

– Ще ми покажеш ли как?

Катарина я изправи на крака, след което повдигна полите си, за да може да наблюдава краката ѝ. Нора я следваше внимателно, докато мъжете свиреха.

– Изглеждаш така, сякаш притежаваш френска кръв, малка Нора – каза Виктор, усмихвайки се на опитите ѝ да повтори движенията на Катарина.

Тя отвърна на усмивката му, доволна от похвалата му.

Но знаеше, че не може да се сравни с Катарина, която се движеше така, сякаш бе едно с музиката.

Кат я поведе в доста объркан танц. Нора погледна към Юън, след което преглътна. Той вече не наблюдаваше Катарина, а бе вперил поглед в нея.

С изгаряща жар. С глад. С нужда.

Представата, че я гледа по този начин я караше да изгаря. Не мислеше, че това е възможно. И въпреки това, той я гледаше.

А погледът…

Караше я да се чувства женствена и силна. За пръв път в живота си, тя разбираше страстта и желанието. Юън беше магнетичен и силен, а желанието му да я притежава, бе толкова гореща, че беше почти осезаема.

Без да знае защо, Нора бе спряла да се движи, когато Катарина я хвана за ръцете и я завъртя отново. И въпреки че танцуваше, погледът ѝ непрестано се връщаше към Юън и горещите му небесни очи, които я изгаряха.

След като приключиха с танца и музиката, Катарина и Нора почистиха бъркотията от вечерята. Мъжете събраха инструментите и направиха сламеник за всеки.

Катарина прибираше гърнето, когато срещна объркания поглед на Нора.

– За жена, която не се интересува от Юън, милейди, със сигурност, изглеждаш така, сякаш си готова да ме убиеш, само заради факта, че той обърна внимание на танца ми по-рано.

Лицето на Нора се изчерви, но тя не смяташе да позволи на никой да разбере колко силно желаеше Юън МакАлистър.

– Със сигурност не е така.

Катарина се засмя.

– Не можеш да скриеш истината от мен, Нора. Видях сърцето ти. Беше изписано в очите ти.

Тя сбърчи нос пред жената.

– Мисля, че просто ти харесва да се правиш на сватовница, нали?