– Само когато видя двама души, които си принадлежат.

Нора се изсмя.

– Мястото ми не е при Юън МакАлистър. Повярвай ми.

– Както кажеш – но тонът на Катарина ясно издаваше съмнението ѝ.

Нора я остави да се присъедини към останалите. Бейвъл, Виктор, Пейгън и Лисандър се бяха оттеглили, за да си легнат. Само Юън беше останал. Седеше сам край огъня, загледан разсеяно в пламъците, докато пиеше от голям бокал. Не изглеждаше пиян, но бе обгърнат от облак от тъга.

Тя погледна към лютнята в краката му.

– Добре ли сте, милорд?

Той изсумтя. Нора помаха с ръка пред лицето му. Първоначално не ѝ обърна никакво внимание, докато накрая примигна и я погледна.

– Смяташ ли скоро да си лягаш?

– Не знам – отвърна тя тихо. – Може би след малко.

Седна до него, желаейки да прогони тъгата, която бе видяла. Искаше да изпълни нощта с малко веселие.

– Гледал ли си някога към небето като дете?

Той се намръщи.

– Не особено.

Нора отпусна ръцете си назад и погледна нагоре към яркото небе, където милиони звезди блещукаха над тях.

– Майка ми казва, че всяка звезда в небето има своя история – тя посочи една звезда южно от Малката мечка. – Веднъж ми разказа, че онази звезда там някога е била древногръцки войник на име Абрид. Той бил благороден Спартански командир, чиято жена починала. Сломен, той погледнал към небесата и настоял да отмъсти на виновника. Кралицата на небесата – Нора посочи група от звезди малко настрани, която приличаше на дама – му казала, че в смъртта няма удовлетворение. Само болката ще те застигне. И затова той я попитал кога болката щяла да утихне. Кралицата му отговорила, че това никога няма да се случи. Болката е това, което ни показва колко обичаме някого. Ако обичаме някого истински, тогава винаги ще носим в сърцето си болката от неговата загуба.

Той я погледна сериозно.

– Защо ми разказваш това?

Тя отвърна на погледа му, с надежда, че той ще прозре отвъд вината.

– Защото, ако си обичал Киърън толкова много, че още те боли след смъртта му, тогава той трябва да е знаел как се чувстваш, преди да почине.

– Да, и той умря, защото го предадох.

– Не – възрази тя. – Умрял е, защото не е бил способен да живее с болката, която носиш.

В челюстта му се появи тик, преди той да се извърне от нея.

– Това не ме успокоява.

Тя постави ръка върху неговата и усети как бицепсът му се стяга. Горкият Юън. Щеше ли някога да открие начин да си прости, за нещо, за което не е имал вина?

Искаше ѝ се да може да остави вината си и да преоткрие щастието.

– Кралицата погледнала към Абрид – продължи Нора, – и го попитала кого иска да убие, заради смъртта на жена си.

– Убий мен – отвърнал той. – Защото моето желание за син ѝ струва живота. Ако се бях примирил само с нея, сега тя щеше да е до мен.

Кралицата поклатила глава опечалено и му казала.

– Всички трябва да умрем. Нищо не може да промени това. Но начинът, по който живеем, докато сме на този свят, е от най-голямо значение. Няма да те убия – продължила тя, – защото смъртта ти няма да оправи нещата. Можеш да направиш това само като продължиш да живееш.

– Животът не оправя нещата – отвърна Юън, толкова тихо, че гласът му излезе почти като шепот.

– Може би. Но мислиш ли, че брат ти би искал да умреш?

– Ако беше жив, не се съмнявам, че щеше да ме убие.

При тези думи, Нора се усмихна тъжно, без да му повярва и за секунда.

– Да те пребие може би, но не и да те убие. Смятам, че ако Киърън имаше силата да продължи да живее, той щеше да намери някой достоен за обичта му и сега двамата щяхте да се смеете на глупавото му увлечение по Айзобел.

В очите му, придобили тъмносин цвят, проблесна ярост.

– Нямаш право да говориш за брат ми. Не го познаваше и не разбираш…

– Напълно разбирам, Юън.

Тя се пресегна и докосна лицето му, обръщайки го за брадичката, докато я погледне. Искаше ѝ се да види истината. Отчаяно.

– Знам какво е да обичаш някой с цялото си сърце и след това да ти се налага да се усмихваш, когато той се жени за някоя друга. Наясно съм колко много боли. Спомням си желанието си да умра, когато ми се случи и всеки път, щом се замисля, че ако се бях омъжила за него, нямаше да съм изправена пред живот с Раян, ми се иска да изкрещя от чувство на неудовлетвореност.

В очите му гореше огън, сякаш думите ѝ го бяха наранили.

– В кого си била влюбена?

Нора се отдръпна леко, докато спомените ѝ я раздираха.

– Мишел дьо Троа.

Дори след толкова време, само споменаването на името му жегваше сърцето ѝ.

– Той пристигна в замъка на баща ми, преди три лета, беше най-невероятният мъж, който можеш да си представиш. Красив. Чаровен. Добре образован. Караше ме да се смея, докато не ме заболеше. Мислех, че и той изпитва същото към мен, докато не научих, че една от придворните дами на майка ми се среща с него. В края на краищата, трябваше да се усмихвам и да им пожелая всичко добро, докато вътрешно исках да откъсна косата на Джоан от главата ѝ.

Юън изучаваше лицето ѝ с поглед.

– Той знаеше ли какво изпитваш към него?

– Да. Както много добре знаеш, обичам да говоря за всичко и му признах чувствата си. След като се унизих, той ми призна за тях двамата.

– Поне е бил честен с теб.

– Да, но от това болката не намаля.

Юън погали ръката ѝ с пронизващ поглед.

– Обичаш ли го все още?

– Да, до известна степен. Смятам, че има част от мен, която винаги ще го обича. Но не мисля, че бракът ни щеше да е щастлив. Бях млада, а той ме бе омагьосал.

– А Раян?

Тя потръпна.

– Ще прекарам целия си живот в ридания.

– Съжалявам за това. Но откъде знаеш, че този мъж не те обича?

Нора се засмя горчиво.

– Как би могъл? Раян не ме познава, въпреки че израснахме като съседи и често си ходихме на гости. Единственото, което правеше, бе да пуска жаби по гърба ми и да ми дърпа плитките. Той е звяр. Абсолютен звяр. Не знае друго за мен, освен че съм наследница на баща ми и че зестрата ми се равнява на цялото му състояние. Само това го интересува. Може да съм заразено от шарка муле и той пак ще се радва да ме вземе.

– Съмнявам се.

– Съмнявай се колкото искаш. Това е истината и аз го знам.

Тя се наведе напред, докато носовете им почти се докоснаха.

– Разбираш ли, ти си по-силният мъж, Юън. Все още си тук. Прибрал си се у дома, когато друг на твоето място не би имал куража да се изправи пред семейството си, след като е избягал с Айзобел и в последствие тя го е изоставила. Тогава си смятал, че брат ти ще е там, за да ти се присмее или да те пребие, и въпреки това, като мъж, ти си се върнал, за да изтърпиш наказанието си.

Той си пое дълбоко въздух и извърна поглед.

– Оценявам какво се опитвате да направите, милейди. Но нищо няма да оправи нещата. Моите действия, а не нечий други, причиниха смъртта му.

Нора го потупа два пъти по рамото, за да наблегне на думите си.

– Замисли се за момент, Юън. Ако не беше избягал с Айзобел, смяташ ли, че тя би останала с Киърън и би се омъжила за него? Не, нямало е да го стори. Тя, така или иначе, е щяла да избяга, за да се срещне с любимия си и брат ти пак щеше да е мъртъв, защото тя си е била отишла.

По изражението на лицето му, Нора можеше да отсъди, че тази мисъл никога не му беше идвала наум.

– Но аз го предадох.

– Айзобел го е предала, а той е предал всички ви, като е отнел живота си. Това, което е сторил, е по негова вина, не твоя. Той е умрял, защото не е могъл да живее без Айзобел, която е щяла да замине за Англия, без значение кой я е придружавал. Ако не си бил ти, сигурна съм, че е щяла да намери друг мъж, когото да излъже и измами. Така или иначе, Киърън е щял да загине.

Юън седеше смълчан, докато размишляваше над думите ѝ. Знаеше, че е права, бе прекарал много нощи, в които лежеше буден, проклинащ и изпълнен с омраза към Киърън заради стореното. Ненавиждаше брат си, защото го бе оставил да изпитва тази болка и вина.

Но това не можеше да спре чувствата в сърцето му.

Там той виждаше брата, който познаваше. Момчето, което му помагаше да погоди някой номер на Брейдън и Локлан. Мъжът, който го бе учил как да залага и пие. Рядко намираше щастлив спомен от детството и младините си, в който Киърън да не присъстваше.

Той уважаваше и обичаше Киърън. И се бе отблагодарил на брат си, като бе откраднал любимата му в прикритието на нощта.

Юън изръмжа от острата болка, която пронизваше стомаха и сърцето му. Неспособен да издържи тежестта ѝ, той се изправи и се насочи към гората, за да остане сам.

Искаше да избяга от нея. Желаеше просто да зарови миналото и да забрави всичко, което се бе случило.

Но нямаше как да избяга от него.

Без значение какво правеше Юън, то винаги бе там. Нараняващо. Болезнено. Настоятелно и мрачно. Обвиняваше го, че е сгрешил и му повтаряше колко е безполезен. Казваше му как бе наранил цялото си семейство.

Пиенето бе единственият начин да намали болката от това.

Сега му бе останало само пиенето.

– Юън?

– Остави ме сам, Нора – изръмжа той, без да спира. – Имам нужда да остана сам.

– Юън – повтори тя с настойчив глас.

Той се обърна, за да я погледне.

Тя стоеше пред него с пребледняло и притеснено лице на фона на лунната светлина.

– Мисля, че си добър човек и ако Киърън е бил наполовина мъж, колкото теб, тогава е жалко, че не е още сред нас. Айзобел е била голяма глупачка, щом не е успяла да види това.

Думите ѝ достигаха до него, по начин, по който нищо не бе успявало от доста време.

Нора се приближи към него бавно, като призрак сред среднощната мъгла.

– Не ме докосвай, Нора – каза той с въздишка, щом тя се протегна да погали лицето му.

– Защо?

– Ако ме докоснеш, ще те целуна и ако сега го направя, не съм сигурен, че ще имам силата да се отдръпна и да се задоволя само с вкуса на устните ти.

Нора потръпна от думите, които ѝ прошепна. Очите му не можеха да скрият истината. Той я желаеше. Част от нея жадуваше за докосването му, а друга бе ужасена от това. Бе уплашена от чувствата си към него.

Там нямаше лъжи. Нямаше скришно място.

Можеше да лъже Катарина, но не можеше да излъже себе си.

Нора никога не бе спала с мъж, и досега не бе изпитвала нещо повече от преминаващо любопитство за докосването на мъж. Но по някаква причина, с Юън бе повече от любопитна. Какво би било усещането да прегръща мъж като него? Мъж, който бе див, неопитомен? Мъж, който можеше да я накара да потрепери само с плътния си глас?

Щеше ли да бъде внимателен с нея, или щеше да я яхне като животно, чието желание бе да се задоволи?

Докосни го и провери…

Тя се колебаеше. Въздухът около тях бе изпълнен със страст, с желание и глад. И двамата копнееха да се случи. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се протегне и да го вземе.

Тя отстъпи назад.

Той издиша с облекчение и каза:

– Върни се в лагера, девойче. Ще те последвам след малко.

Нора го наблюдаваше, докато се надигаше и тръгваше.

С разбито от случилото се сърце и от факта, че беше страхливка, тя се върна в лагера, където Катарина я чакаше.

– Добре ли си? – попита я тя.

– Истината е, че не съм сигурна. – Нора погледна към посоката, където беше Юън. – Не мога да разбера какво е това, което ме привлича към него. Доста е озадачаващо.

– Няма тайна. Той със сигурност е честен, силен и красив.

– Била съм край много красиви мъже в живота си, но никой от тях…

Нора не можеше да се насили да изрече думите.

Катарина повдигна вежда.

– Никой от тях какво?

– Нищо – отвърна припряно. – Държа се глупаво.

Тя се извини, че ще се оттегли да поспи върху импровизирания сламеник, който Юън бе приготвил за нея край огъня.

Земята беше студена и неудобна, но тя направи всичко възможно да не обръща внимание на това, докато умът ѝ повтаряше всичко, което се бе случило между нея и Юън откакто се бяха срещнали.

Катарина си легна и Нора слушаше как тримата мъже, свързани с нея, хъркат силно. Имаше усещането, че Пейгън спи леко, ако изобщо спеше. Нещо в него изглеждаше бдително дори когато си почиваше.

С часове наблюдаваше звездите в небето, но Юън така и не се върна.

Юън бе загубил представа за времето, докато лежеше в малко сечище, гледайки нагоре към небето. Трябваше да се върне в лагера, но нямаше желание да е там, където щеше да е принуден да гледа нещо, което не можеше да има.

И въпреки това можеше да вкуси Нора. Ароматът ѝ се просмукваше в главата му и го оставяше с желание като на гладуващ просяк.