Отделиха няколко минути, за да се приведат в приличен вид. Юън хвана Нора за ръката и я поведе към града. Спря се само за да попита дали има кръчма и бяха насочени към най-голямата сграда в селото. Циганите бяха зловещо тихи, докато вървяха зад тях.

Вратата на кръчмата беше отворена и няколко мъже седяха на масите и пиеха от бокали.

– Мога ли да ви помогна, добри хора? – попита една възрастна жена, когато се приближи, за да ги приветства.

Имаше едра фигура и тъмна, кестенява коса, която бе равномерно прошарена.

Юън наклони глава.

– Бихме искали храна и легла за през нощта, ако имате свободни.

Жената ги заведе до маса, близо до огнището.

– Тук май не са много дружелюбни, нали? – попита Нора, след като седна до стената.

– Това е малко село, милейди, и повечето хора са подозрителни към непознати. Страхуват се, че или ще откраднем децата им, или ще ги прокълнем с шарка – намигна ѝ Катарина.

Нора се намръщи.

– Не мога да си представя защо.

– Нито аз – добави Юън. – Особено след като ни упоиха и отвлякоха.

Тя го сръчка с лакът. Бузите на Виктор почервеняха. Катарина и Нора се засмяха.

– Но признайте си – каза Катарина, – отвличането е най-хубавото нещо, което ви се е случвало.

Юън погледна към Нора. В това може би имаше някаква истина. Но не искаше да си го признае, особено на глас.

След като храната им бе сервирана, вратата се отвори отново. Юън видя как мъж, може би няколко години по-възрастен от него влезе. Знаеше, че има нещо познато у него, но не разбра какво е, докато човекът не подмина масата им. Беше по-големият брат на Айзобел.

Сърцето му спря да бие. Не беше виждал Греъм МакКейд от преди деня, в който Киърън беше отвел Айзобел от дома на баща ѝ.

За годините си, мъжът изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе брадясало и изпито. Кестенявата му коса падаше свободно около раменете му, а той самият беше слаб и върлинест.

Беше очевидно, че МаКейд бяха изпаднали в трудни времена.

– Греъм – поздрави го прислужницата. – Отдавна не си идвал насам. Към дома ли си се отправил?

– Да, но не знам защо си правя труда. Ако имах малко здрав разум, щях да съм се запътил към Франция и да забравя, че изобщо съм зървал Шотландия – той се поколеба за момент, сякаш бе осъзнал, че е казал прекалено много, след което добави колебливо. – Имаш ли свободна стая за вечерта.

– Съжалявам, любов, преди няколко минути дадох последната.

Той изруга и се обърна надясно, изправяйки се точно пред мястото, където вечеряха.

Мъжът не помръдна, присвиви очи и разпозна Юън.

– Ти – изръмжа той. – Фай, не очаквах, че пускаш боклуци в кръчмата си.

Жената замръзна и ги погледна подозрително.

Юън се изправи. Не беше човек, който би позволил да го обиждат и нямаше намерение да се превръща в такъв.

– По-добре се успокой, Греъм МакКейд. Не съм в настроение.

Греъм погледна към Нора с презрение.

– От кой от братята си я открадна, а? Всички знаят, че Юън МакАлистър не може да има една жена, освен ако не я е отнел от някой друг.

Юън чу как Нора си пое рязко дъх. Изрева гневно, като заобиколи масата, за да го нападне.

Нора гледаше смаяно как двамата мъже се бият.

– Копеле – изръмжа Греъм, докато се удряха един друг. – Ти ми съсипа живота.

Юън не каза нищо, като нанесе на другия мъж удар, който го запрати право на земята. Вдигна го за ризата и го изблъска към вратата.

– Напусни, Греъм. В противен случай може да те убия.

МакКейд се засмя, разкривайки окървавените си зъби.

– Защо не го направиш? Какво значи моят живот за теб? Като нищо може да умра, след като семейството ти съсипа моето. – Греъм изплю кръв на земята и изръмжа към него. – Айзобел никога не би напуснала дома си, ако не бяхте ти и брат ти. Ти си този, който уби Киърън. Не се опитвай да обвиняваш невинно девойче за твоите дела. Тя беше добро момиче преди ти да я съсипеш.

Юън се наведе и хвана мъжа през кръста. Затича се към стената, като притисна Греъм към нея.

Преди да осъзнае, че се движи, Нора се изправи и прекоси стаята.

– Юън! – сопна му се тя. – Пусни го.

– Не и докато не го убия.

Лисандър и Пейгън се появиха до нея, за да я отдалечат от тях. Нора издърпа Юън назад, докато мъжете съпроводиха Греъм до вратата.

– Успокой се – каза тя, срещайки пламтящия му поглед.

На вратата Греъм се обърна и изкрещя прощалните си думи.

– Ти така и не отговори на въпроса ми, Мак­Алистър. От кого я открадна?

Юън пристъпи напред, но Нора го спря.

– Какво правиш?

Тя видя болката, изписана на лицето му, мъката. Пресегна се, за да докосне раната на устната му, но той избегна ръката ѝ.

– Не ме докосвай.

Обърна се и я остави да се взира след него. Нора го последва. Почти беше стигнал до фургона.

– Юън МакАлистър – каза тя остро. – Спри където си.

– Махни се, Нора. Не съм в настроение.

– Защо? Заради това, което каза онзи глупак?

Той стисна зъби и извърна поглед.

Тя се пресегна и хвана лицето му в ръце, след което го накара да я погледне.

– От никого не си ме откраднал.

– Мислиш ли, че Раян ще се чувства по същия начин? Не ми принадлежиш, Нора. Нямам право над теб.

– Прав си. Не принадлежа на теб. Не принадлежа на никой мъж на тази земя. Аз съм личност, а не собственост на баща ми, Раян или който и да е. На кого ще се отдам си е моя работа, не тяхна.

Той се опита да се отдръпне, но тя го държеше.

– Погледни ме. – Той го направи. – Ти си добър човек, Юън. Мъж с добро сърце. Ако Айзобел не е могла да види това, тогава тя е още по-голяма глупачка от брат си. Но аз те виждам. Познавам те.

Докато я гледаше, очите му се изпълниха с агония. Пое ръката ѝ в своята и я притисна към устните си. Юън вдиша сладкия ѝ аромат. Желаеше тази жена с всяка част на сърцето си. Но в края на краищата, знаеше, че Греъм е прав.

Беше я откраднал от друг.

От това, което беше разбрал, Раян можеше да се окаже като Роби МакДъглас, копнеещ по нея. Готов да рискува живот и крайник, за да си я върне.

И кой би го обвинил? Нора беше прекрасна. Не заслужаваше жена като нея. Той не заслужаваше нищо.

– Върни се вътре, Нора. Моля те.

За негово облекчение тя кимна и се подчини.

Юън отстъпи назад, опитвайки се да диша дълбоко, за да облекчи болката в гърдите си.

Трябваше да я остави и въпреки това, всичко, което искаше, бе да я задържи.

Защо никога не успя да намери жена за себе си? Жена, която не беше обещана на някой друг?

Пейгън се присъедини към него.

– Приятелят ти реши, с малко помощ от моя страна, веднага да напусне селото. Добре ли си?

– Благодаря. Да, добре съм.

Пейгън погледна в посоката, където Нора беше изчезнала.

– Тя е добра жена. Ти си голям късметлия да имаш някой, който е склонен да те оцени такъв какъвто си.

Юън кимна в знак на съгласие.

– Такава е.

– Ще се ожениш ли за нея?

Той поклати глава.

– Тя не е за мен.

Пейгън му се присмя.

– Тогава за кого е, Юън? Не мога да си представя някой друг мъж да показва такова търпение с нея, както теб. Аз например бих полудял, ако трябва да понасям езика ѝ продължително време.

Юън му изръмжа.

В отговор на реакцията му Пейгън се ухили.

– Ето това очаквах от теб. Няма да търпиш някой да я обижда. Звучи ми като любов.

Юън се намръщи.

– Нищо не знаеш.

– Вярно е. Не знам нищо за стрелата на Купидон и нямам желание да научавам. Но ако някога бъда поразен от неговите машинации, не мисля, че бих пуснал тази, която ме интересува и да я гледам в прегръдката на друг. Единственото, което знам, е как да се бия за това, което искам.

– Някога налагало ли ти се е?

Той стана мрачно сериозен, очите му ледени и в този момент Юън беше щастлив, че не се е изправял пред този мъж в битка.

Имаше нещо смъртоносно и зловещо в Пейгън.

– Всеки ден.

В ума на Юън проблесна гледката как Айзобел тича към своя любим. Двамата се бяха прегърнали и целунали. Той ги бе наблюдавал смаяно, докато гневът му не го бе подтикнал да нападне. Нощ подир нощ той бе лежал буден, с желанието да беше пребил онзи рицар в този ден. Да беше продължил да се бие, докато мъжът не го беше убил. Но той бе твърде съкрушен, за да диша.

– Благодаря ти, Юън – бе му казала Айзобел, докато наблюдаваше пребитото му и окървавено тяло с леден поглед. – Ако не беше ти, аз все още щях да съм затворена във високопланинската част на Шотландия без всякаква надежда, че мога някога отново да видя Гилбърт.

След това и любимият ѝ му бе благодарил, без да подозира какво му бе обещала Айзобел, ако ѝ помогне; и двамата се смееха, докато хората на Гилбърт го съпровождаха навън. В края на краищата, той се утешаваше със знанието, че тази жена, толкова жестока и невярна, която бе използвала тялото си, за да подмами него и Киърън, никога нямаше да остане вярна на рицаря. Както тях и Гилбърт щеше да научи това. А тогава, господ да се смили над него.

Юън въздъхна. Животът винаги го объркваше. Нора не беше невярна. Той знаеше това. Никога не беше използвала тялото си, за да постигне своето. Но му се беше отдала. Искаше му се някой от братята му да беше тук, за да си поговорят. Не, желаеше Киърън да е тук, за да поговорят. Стомахът го сви, като си спомни последният път, когато бяха заедно.

– Тя не те обича.

– Обича ме, Киърън. Приеми го.

Бяха се били като лъвове, опитвайки се да се разкъсат, докато Брейдън не бе застанал между тях, за да ги разтърве.

– Вие сте братя! – бе им се сопнал той. – Нима ще позволите на жена да застане между вас?

Избърсвайки кръвта от лицето си, Юън се бе взрял ядосано в Киърън.

– Никога не си обичал някоя жена за повече от няколко седмици. Можеш да имаш, която пожелаеш. Но Айзобел ме обича. Не можеш ли да ни оставиш на мира?

– Как можеш да го искаш, след това, което направи? Тя беше моя годеница, а ти си я присвои зад гърба ми. Ти не си мъж, Юън – ти си лицемерен страхливец.

Бяха продължили да се бият, докато накрая Локлан не бе извел Киърън от стаята. Същата вечер, Айзобел беше дошла и му бе казала, че си тръгва.

– Ако ме обичаш, Юън, ела с мен и можем да бъдем заедно завинаги. Никога няма да можем да останем тук в Шотландия със семейството ти. Никога няма да ни простят за това, което направихме. Единственият ни шанс да сме щастливи е да отидем в Англия. Ела с мен.

Като глупак, той бе тръгнал. Беше грешка, за която щеше да плаща до края на вечността.

Нора седеше в кръчмата с натежало сърце. Какво щеше да е нужно, за да повдигне духа на Юън? Тя погледна към Катарина, която се беше върнала отвън с нови дрехи за вечерта.

– Кат? – Жената се спря и я погледна. – Познаваш ли мъжете?

Катарина се усмихна.

– Да, милейди. Знам доста за тях.

– Как ги омайваш?

– Всички мъже или само Юън?

Нора се изчерви.

– Само Юън.

С усмивка на лице, Катарина я повика с пръст да я последва.

– Нека споделя с теб тайна, която майка ми ми каза. Гарантирано е, че ще спечелиш всеки мъж, без значение дали е просяк, или крал. Довери ми се, Нора. Прави каквото ти кажа и ще можеш да командваш всеки мъж, който ти хареса. Лорд Юън ще бъде безсилен пред теб.


Глава 9

Нора прекара часове с Катарина, докато тя я учеше на безбройните си опияняващи номера, с които да омае Юън с екзотични танци. Как да извива бедрата си, повтаряйки бурните движения на Катарина. Чувстваше се странно сладострастна и женствена, докато учеше танца, и откри колко е трудно да повярва, че майката на Кат я бе научила на всичко това.

Всичко, което майката на Нора бе направила, бе да я научи да бъде предпазлива и благоприлична. Грациозната ѝ и скромна майка щеше да полудее, ако разбереше, че Нора упражняваше такова странно езическо поведение.

Но ако така спечелеше вниманието на Юън…

– Това наистина ли ще проработи?

– Довери ми се – увери я Катарина. – Мъжете лесно се поддават на желанията си. Всичко, което трябва да направиш е да се погрижиш за тях, и voila14, те ти принадлежат.

– Да – отвърна тя, като си помисли за Айзобел и мъката, която му беше причинила.

– Затова сега Юън изпитва такава болка. Може би не трябва да го правя – каза тя, докато Кат я обличаше в една от своите рокли с дълбоки деколтета. – Майка ми винаги е смятала, че е лошо да дразниш един мъж.

– Лошо е само ако нямаш намерение да го задържиш.

Нора прехапа устна.

– Ами, ако не съм сигурна дали го желая?

– Така ли е?

Тя се поколеба, замисляйки се по въпроса.