– Да… не… може би?

Катарина поклати глава.

– Милейди, какво повече може да искаш от един мъж? Той е красив и е загрижен за теб. Гледа те така, сякаш животът му зависи от твоето щастие. Какво ли не бих дала, за да имам мъж, който да ме обича така, както той обича теб.

Изпълнена с несигурност Нора прехапа устна.

– Да, права си. Ако трябва да се омъжа, а аз трябва, не се сещам за друг, който бих предпочела пред Юън.

– Тогава защо се измъчваш?

– Ами, ако не ме иска? Той предпочита тихата си самота, а аз със сигурност не съм тиха.

Катарина завърза тънък прозрачносин воал около кръста на Нора.

– Чудя се дали толкова много му харесва, или просто е свикнал.

Нора изсумтя.

– Какво имаш предвид?

– Питам се дали го е избрал, защото му харесва, или е бил принуден от други.

Катарина отстъпи и огледа Нора преценяващо.

– Може би – съгласи се Нора. – И аз съм му казвала това, но никога не е говорил много дали е вярно, или не. – Тя замълча, когато Катарина се приближи, за да оправи косата ѝ. – Защо ми помагаш, Кат? Трябва да си смутена от това, което правим, а не да участваш.

Катарина се усмихна.

– Животът е кратък, Нора. Както майка ми преди мен, вярвам, че трябва да сграбчиш това, което искаш, докато си достатъчно млада, за да му се насладиш. Всичко, което имаме да ни утеши на старини, са щастливите спомени и аз искам да имам доста такива. Как може това да е нередно?

Нора въздъхна при мисълта за плътния и звънтящ смях на Юън.

– Той има хубав смях, нали?

– Да, и също толкова хубава усмивка.

Сърцето на Нора трепна, когато си спомни нежната усмивка на Юън. Начинът, по който лицето му изглеждаше, когато омекнеше.

Той бе разкошен мъж.

– О, Катарина, надявам се да си права. Никога не съм очаквала да го харесам особено след начина, по който го срещнах, когато беше пиян в пещерата си. Мислех си, че е голям, лош звяр. Но той е много повече от това.

Катарина постави панделки в косата ѝ.

– Какво те накара да го потърсиш?

– Прислужницата ми го предложи. Тя каза, че само МакАлистър ще има възможността да ме заведе в Англия. Че те притежават връзките, които ще им позволят да ме заведат при леля ми без баща ми да се меси.

– Сигурно си била уплашена.

– Малко – призна си тя. – Това, че прислужницата ми убеди един от хората на баща ми да дойде с нас, ми помогна. Първоначално той се дърпаше, след което се съгласи. Каза, че ако трябва да дойде, по-добре да ме държи под око, отколкото да пострадам. Ако някой някога научи, че е знаел за бягството ми и бях пострадала, докато бягах, щяха да държат отговорен него.

– Вярно е без съмнение.

Нора се взря в пода, докато в съзнанието си отново повтаряше всичко, което ѝ се беше случило, откакто беше започнала приключението да избяга от Шотландия.

В Юън тя бе открила чудо. Мъж, който я изслушваше. Който докосваше сърцето и душата ѝ. Почти всички, които познаваше ѝ се подиграваха, като пренебрегваха въпросите ѝ. Всеки път, когато кажеше нещо и очите им бързо се ококорваха. Никога не бе виждала този поглед у Юън. Той винаги изглеждаше заинтересован от нея и от това, което тя имаше да каже. Но дали щеше някога да ѝ позволи да остане с него? Ако това, което Сорша ѝ беше казала, бе вярно, той щеше да прекара остатъка от живота си сам, опитвайки се да изкупи вината си пред призрака на брат си.

– Кат? Смяташ ли, че е възможно да накарам Юън да… – тя замълча, неспособна да довърши въпроса си.

Мисълта, че може да го загуби, беше прекалено болезнена.

– Да какво?

– Нищо. Беше доста глупаво.

Катарина отстъпи назад и я огледа.

– Прекрасна си. Истинско видение.

Подаде ѝ джобно огледалце. Нора се огледа. Косата ѝ бе отметната наляво, за да пада свободно около лицето ѝ. Катарина беше сложила каял15 на очите и къна на устните ѝ.

Изглеждаше странно и ефирно.

– Мислиш ли, че на Юън ще му допадне?

– Има само един начин да разберем.

Юън лежеше тихо на едно прекалено малко легло, а звукът от гласа на Нора му липсваше. Беше странно, че сега намираше тихите нощи за потискащи, когато винаги бе откривал утеха в тях.

Тишината ехтеше в ушите му и сърцето му натежа, когато си представи какво би казала Нора, ако беше с него. Той взе лютнята в ръце и се усмихна при спомена как тя се бе упражнявала с нея. Толкова ѝ харесваше това безполезно парче дърво.

Искаше му се да ѝ беше купил такава, която да бъде достойна за привързаността, която показваше към него.

Хубава лютня, направена от качествено палисандрово дърво и полирана до блясък със златни прагчета и красиви дърворезби.

Безразличен заради липсата ѝ, Юън засвири тихо. По-рано беше опитал да ѝ я върне, но Катарина го беше прогонила от стаята им, казвайки му, че не трябва да ги безпокои.

Донякъде жегнат, той си бе тръгнал и оттогава тя му липсваше.

Как беше възможно това? Целият си живот бе живял без нея, тогава защо сега намираше един час лишен от присъствието ѝ толкова трудно поносим? Продължи да си играе със струните, докато мислите му се рееха, а тялото му бе изпълнено с копнеж.

На вратата се почука.

– Влез.

Очакваше да види някой от мъжете, но Нора беше тази, която отвори вратата.

Сърцето му спря. Беше облечена в блестяща светла рокля, която очертаваше нежните ѝ извивки. Материята беше толкова тънка, че когато вървеше, се повдигаше нагоре, за да открие босите ѝ крака и глезени.

Светлорусата ѝ коса изглеждаше величествена вдигната високо. Сякаш всеки момент щеше да се спусне около раменете ѝ. Дъхът му секна, докато я наблюдаваше със зяпнала уста. Изглеждаше като някое приказно създание, което бе дошло да го улови, и в момента не можеше да се сети за нищо по-добро, от това, да бъде отвлечен от нея.

– Ще ми посвириш ли? – попита го тя.

Юън успя да затвори устата си и изпълни молбата ѝ.

За негов ужас и наслада, тя започна да танцува на музиката. И не беше просто танц. Извиваше бедрата си и движеше ръцете си като сарацинска куртизантка.

Движеше се с невероятно плавна грация из стаята. Полите на роклята ѝ се разстилаха, разкривайки краката ѝ до съвършенство. Сърцето му забиваше лудо при всяко нейно движение, при всеки неѝн жест. В тялото му избухна огън, докато я гледаше. Желаеше я по начин, който го изгаряше отвътре.

– Къде се научи да правиш това? – гласът му прозвуча чужд, дори в собствените му уши.

Тя се спря за момент, свеждайки глава.

– Кат ме научи. Не ти ли харесва?

Той кимна, докато се мъчеше да си поеме въздух.

– Да, девойче. Харесва ми, и то много.

Тя му се усмихна и затанцува отново, като започна да сваля части от роклята…

Гърлото на Юън пресъхна.

Тя повдигна края на полата си и пропълзя на колене на леглото му, за да си отдъхне. О, изглеждаше толкова дива и палава. Сякаш беше въплъщение на мечтите му.

Не беше истинска, а създадена от Фей, за да го измъчва.

Нора свали още една част от роклята си и я уви около врата му, след което я използва, за да го придърпа достатъчно близо, за да го целуне. Юън изстена, когато я вкуси, а всяка част от него изгаряше за жената пред него. Нямаше друга като нея на земята.

Той захвърли лютнята настрани и я дръпна силно в прегръдката си. Опиянен от приятния ѝ цветен аромат, зарови глава между гърдите ѝ, за да може да целуне меката ѝ като крем кожа.

Тя издърпа ризата му, докато накрая той не я свали.

Нора изстена, докато прокарваше дланите си по раменете и надолу по ръцете му, където стисна мускулите му.

– Харесва ми как изглеждаш.

И той се чувстваше по същия начин.

Тя постави ръце на бицепсите му.

– Сега движи ръцете си.

Той го направи, а тя прехапа устна, сякаш изпитваше болка, породена от чисто сексуално блаженство.

– Не правя нищо, Нора.

– Знам, но начинът, по който усещам мускулите ти… – прошепна му тя.

Той поклати глава, удивен от нея. Нора прокара ръце през косата му, докато хапеше устните му. Харесваше му начинът, по който тази жена го целуваше; по който го гледаше, сякаш за нея е единственият мъж на света.

Тя го бутна обратно на леглото и го яхна през кръста.

– Кажи ми как да те задоволя.

– Ти го правиш, дори само когато си с мен.

Тя се усмихна.

– Наистина ли?

Той кимна утвърдително.

Усмивката ѝ се разшири, докато се отъркваше във възбудените му слабини. Усещането къде се намираше тя, го накара да изстене и той си представи колко по-добре би се чувствал, ако свалеше панталона си.

– Няма ли нещо друго, което мога да направя?

– Това е добро начало, любима – той се пресегна и развърза роклята ѝ, докато накрая гърдите ѝ не се разкриха пред жадния му поглед.

С разтуптяно сърце, Юън я придърпа близо до себе си.

Колко странно беше, че единственото място, където се чувстваше у дома, беше в прегръдката ѝ. Караше го да се усеща щастлив и желан.

Никой досега не му беше предлагал толкова много.

Ожени се за нея.

Искаше му се да може го направи. Но не знаеше коя е тя. Кое беше семейството ѝ.

Има ли значение?

Да, има. Политиката не беше нещо непознато в живота на семейството му, и каквото и решение да вземеше, щеше да се отрази и на тях.

Дори бягството му с Айзобел беше довело до ожесточение, причинило смъртта на безброй членове на клана МакАлистър. Враждата бе отнела живота на почти всичките братя на снаха му. Беше причинило години смърт и пропиляване на собственост. Пълно опустошение. Той не можеше просто да си избере момиче и да се ожени за нея. Всичко, което стореше, щеше да се отрази на клана му и на живота на братята му. И въпреки че знаеше това, той не можеше да се насили да стане от леглото и да я остави. Тя беше като някакво липсващо парче от него.

Важна част от него.

Нора се взря в лицето на Юън, когато той прекъсна целувката им, отдръпвайки се, за да я погледне. Ръцете му бяха подпрени от двете ѝ страни и той се взираше в нея, сякаш се опитваше да запомни лицето ѝ.

– Какво ви тревожи, милорд, че изглеждате така, сякаш е дошло Второто Пришествие?

– Кажи ми, коя си ти, Нора. Кое е семейството ти.

– Наистина ли е от такова значение? Не може ли да бъда просто селянка?

– Такава ли си?

– Ако кажа „да“, ще ме изгониш ли?

Той прокара показалец по извитата ѝ вежда и изучаваше лицето ѝ, сякаш се опитваше да разбере истината.

– Не – въздъхна той. – Няма.

– Тогава си представи, че съм селянка. Нека съм циганка като Катарина, необвързана със семейство.

– А когато баща ти те намери?

Гърлото ѝ се стегна при мисълта за гнева на баща ѝ, породен от отсъствието ѝ.

Искам да се омъжиш за Раян, Нора. От него ще излезе добър съпруг….

Не, щеше да бяга, докато умре.

Никога нямаше да се подчини на Раян. Не и по този начин. Отказваше да сподели тялото си с него, докато обичаше Юън.

Никой освен Юън нямаше да я докосне по този начин. Само той можеше да я изпълва….

Тя замръзна, осъзнавайки какво си бе помислила току-що.

Обичаше Юън МакАлистър.

Нора обичаше всичко в него. Дори суровото и гневно мръщене, което той често показваше. Не искаше никога да го напуска, и въпреки това не смееше да му го признае.

Той нямаше да се зарадва на новината. Затова поне беше сигурна.

– Не желая да говоря за това, Юън – прошепна тя. – Особено сега, когато съм с теб. Позволи ми да правим любов, милорд. Поне тази вечер остани с мен и се преструвай, че нямаме семейства. Престори се, че няма никакви задължения или страх, за който и да е от нас. Няма минало. Няма бъдеще. Има само сега. Само ти и аз, и нищо друго.

Думите ѝ накараха Юън да тръпне. Той потрепери от топлината на нежното ѝ женско тяло срещу твърдостта на неговото. Коремът ѝ беше мек като перце срещу ерекцията му. Ръцете ѝ бяха нежни върху раменете му. Той се взираше във вечно любопитните ѝ кехлибарени очи и се изгубваше в тях. Какво ли щеше да е, ако можеше да прекара остатъка от живота си, взирайки се в тези очи? Да я държи по този начин, когато остарееха? В този момент, можеше да си я представи как носи неговото дете. Да я види разгорещена и приветстваща го в леглото завинаги. Тази мисъл го ужасяваше и в същото време го вълнуваше.

Как изобщо можеше да си помисли да я задържи, след като бе дал клетва на Киърън? Спомни си деня на завръщането си и отново се видя на брега на езерото, където брат му се беше удавил. Вятърът беше жесток и студен, времето – мрачно и променливо. Той гледаше към вълните, с натежало сърце от новината, че брат му си бе отишъл; с душа, разядена от тъга и себеомраза.

Никога отново не ще изпитам радост от живота. Кълна ти се, Киърън. Ще създам своя дом тук край езерото, за да мога всеки ден да виждам мястото, където почиваш и да си спомням какво ти причиних. Ще прекарам остатъка от вечността, като изтърпявам наказанието си, за глупостта ми.