– Този, който каза, че ще ми плати – обясни той.

– Защо? – Юън попита Раян. – И какво искаш от моята жена?

– Твоята жена? – Раян повтори невярващо, а лицето му се беше зачервило от хватката на Юън. – Не е твоя, МакАлистър. Моя е. Аз съм Раян МакАрън и тя ми е обещана.

Нора видя как цветът и ядът се изпариха от лицето на Юън. Изведнъж погледът му изглеждаше замаян, сякаш някой го беше ударил. Измъченият му взор се отмести от Раян към Нора.

– Сгодена ли си? – попита я той, търсейки потвърждение.

Нора не можеше да му отговори. Думите бяха заседнали в гърлото ѝ.

– Да – каза той сподавено. – Сега ме пусни.

Юън беше достатъчно шокиран, за да изпълни молбата. Той свали доста по-ниския мъж на земята, след което го изгледа намръщено.

– Ти си платил да ме отвлекат? Защо?

Раян издърпа дрехите си, оправяйки ги.

– Защото не исках да си около Нора. Чух, че е избягала при теб и исках да се уверя, че няма да си там, за да ѝ помогнеш. Всички в Шотландия знаят, че ако желаеш някоя жена да напусне страната, трябва да я пратиш при Юън МакАлистър особено ако е обещана на друг.

При тези думи Юън го удари.

Раян падна на земята, където остана да лежи, хленчейки като дете.

– Удари ме!

– Късметлия си, че не те убих заради това.

Раян изчисти кръвта от носа си, след което погледна към Нора.

– Тя е моя, МакАлистър. Няма да ти позволя да я имаш.

– Не ти принадлежа, Раян – сопна се Нора. – Никога няма да се омъжа за теб.

Думите ѝ натъжиха Юън.

Мъжът я обичаше до такава степен, че беше готов да плати на някого да го отвлече само за да го задържи далеч от нея. Можеше да не харесва логиката или действията на мъжа, но той със сигурност не можеше да вини глупака за мотивацията му.

Раян я обичаше толкова силно, че бе способен да предизвика гнева на МакАлистър, за да я има. Точно както Роби МакДъглас беше обичал Айзобел.

Точно като Киърън…

Нора видя лицето на Юън и знаеше какво си мисли. Можеше да види болката му. Ако си мислеше, че Раян я обича, никога нямаше да ѝ позволи да остане с него.

Щеше да го загуби завинаги.

– Раян – каза Нора отчаяно. – Признай на Юън истината. Кажи му защо не можеш да ме понасяш. Кажи му какво наистина мислиш за мен.

Раян изглеждаше поразен, когато се изправи на крака. Той я изгледа, сякаш тя бе някое рядко съкровище. Ако не знаеше по-добре, дори тя щеше да си помисли, че той говори искрено. Но за разлика от Юън, Нора познаваше сърцето на тази коварна змия.

– Как можа да кажеш това, Нора? – попита я Раян, изглеждаше наранен и притисна сърцето си. – Родителите ни са планирали този брак откакто сме били деца. Обичам те. Винаги съм те обичал. Не искам друга годеница.

Юън присви очи, сякаш го бяха ударили. Когато срещна погледа ѝ, очите му бяха тъжни.

– Ти ме излъга, Нора.

В нея се зароди паника. Трябваше да накара Юън да види истината. Не можеше да му позволи да си мисли, че го беше излъгала, когато не беше така.

Проклет да беше Раян и лъжите му.

– Не, не съм – тя се обърна към МакАрън и го изгледа заплашително. – Кажи му истината, Раян или сама ще те пребия.

– Истина е – отвърна той искрено. – Искам да бъдеш моя годеница. Нека Всемогъщия да ме убие, ако лъжа.

Юън си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да отблъсне горчивата мъка, която чувстваше. Нещо в него се беше смачкало от думите на Раян.

Значи той наистина я обичаше.

Проклета да си, Съдба, за това, че се повтаряш.

Беше точно както преди.

Само че този път, Юън щеше да се увери, че тази жена ще отиде там, където принадлежеше. Нора щеше да се прибере у дома с Раян и той щеше да се върне обратно при…

Неспособен да довърши мисълта си, Юън се обърна и напусна странноприемницата. Безмълвната тълпа се отдръпна, правейки му път да мине.

Бейвъл, Лисандър, Пейгън и Виктор се спогледаха неловко, преди да го последват.

Нора понечи да тръгне след Юън, но гневът ѝ към Раян беше прекалено голям.

Първо щеше да си уреди сметките.

Тълпата, която ги беше обградила, бавно се върна към работата си, обсъждайки случилото се.

– Защо направи това? – настоя тя.

– Защото трябва да се оженя за теб.

– Защо? Ти не ме обичаш. Не можеш дори да ме понасяш. Всичко, което някога си правил е да ме мъмриш и да се подиграваш на всяка част от мен.

Раян извърна поглед настрани, сякаш му беше прекалено трудно да се изправи пред истината.

– Защото има нужда от зестрата ти. Ако не я получа, ще умра след по-малко от два месеца.

Шокът от думите му измести гнева ѝ. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе, но ако се вземеше под внимание странното му поведение в този момент, вече нищо, което той кажеше или направеше, не можеше да я изненада.

– Защо?

Раян въздъхна отегчено и се отдалечи от тълпата, която все още ги наблюдаваше.

Той сниши глас, за да може само тя да го чува.

– Помниш ли миналата пролет, когато отидох до континента?

– Да.

– Отидох, за да се опитам да си намеря друга годеница. Майка ми ме притискаше да поискам ръката ти от баща ти. Каза ми, че ми е време да се задомя и да те взема за съпруга. Бях ужасен от самата идея да прекарам живота си, обвързан с теб. Помислих си, че ако участвам в турнирите и си изградя репутация и натрупам състояние, ще мога да си избера годеница.

Нора поклати глава.

– О, Раян. Дори аз мога да те победя с меча.

Той я погледна разпалено.

– Не съм чак толкова некадърен, Нора. Просто не съм перфектен. Повярвай ми, нямам нужда да ми напомняш колко посредствен съм.

За малко да го съжали.

За малко.

Но след това, което беше причинил на Юън, тя не беше готова да му прости за действията му.

– Какво се случи? – попита го тя.

Потърквайки лицето си с ръка, той доби отегчен и уморен вид. Всъщност изглеждаше състарен.

– Всеки път, когато загубех, подписвах разписки за стойността на коня и бронята си. Продължавах да си мисля, че ако спечеля само един турнир, ще имам достатъчно да се разплатя с всички.

Той въздъхна многострадално. Очите му изглеждаха обладани от спомена и пълни с унижение. Сега наистина съжаляваше както него, така и глупавия му стремеж.

– Но продължавах да губя отново и отново. Когато сезонът свърши, всички започнаха да настояват да им се изплатя. Не знаех какво да правя, затова взех на заем от Страйдър от Блекмор достатъчно пари, за да мога да се прибера, да се оженя за теб и да изплатя дълговете си.

Нора не можеше да повярва на това, което чуваше.

– Страйдър от Блекмор? Ти луд ли си? Казват, че той е самият дявол.

– Да, но нямах избор. Странно, но той самият все още не ме е подгонил за парите, които му дължа. Но останалите ме преследват до дупка. Трябва да се оженя за теб, Нора. Няма друг начин.

Тя притисна слепоочието си с ръка, опитвайки се да спре болката, която се беше появила, докато размишляваше над всичко, на което Раян я бе подложил.

Страхът, който бе изпитала, докато стигне при Юън, притесненията и тормоза. Сега вече изобщо не се покайваше за действията си.

Можеше да го удуши!

– Не мога да повярвам – каза тя. – Дългът ти е единствената причина, поради която ти поиска ръката ми?

– Е, грижа ме е за теб, като за малка досадна сестра. И не изглеждаш зле, когато не говориш. За съжаление, ти почти никога не млъкваш, но…

– Раян! Знаех, че си подъл, но това… Как може да заемеш пари и след това да разчиташ на мен да съм ти банкер?

Той отново въздъхна.

– Знам, че това, което направих не е редно. Единственият начин, по който можех да остана в турнира, беше като кажа на всички, че съм сгоден за племенницата на крал Хенри – той я погледна с умоляващ и глуповат поглед. – Виждаш ли защо имам нужда от теб, Нора. Наистина ще умра без теб, защото, ако не успея да се изплатя на някои от мъжете, на които съм длъжник, те ще ме убият за назидание на другите.

– Нямаш нужда от мен, Раян – каза тя сприхаво. – Това от което имаш нужда е банкер.

– Племенницата на крал Хенри, а? Е, сега, това е прекрасно.

Нора се обърна към гласа, който ѝ прозвуча странно познат. Отне ѝ минута, за да познае брата на Айзобел, Греъм, когото бе срещнала предния ден. Но този път той не беше сам.

– Какво правите тук? – попита ги тя.

Греъм я дари с подигравателна усмивка, която беше толкова зловеща и студена, че можеше да накара зъбите ѝ да тракат.

– Оправяме някои неща.

– Моля? – попита тя.

Преди да може да мръдне, Греъм извади кама.

– Ела мирно с нас, момиче, и няма да те нараним. Опитай се да се бориш и нещата ще станат много по-зле заради предизвикателството.

14voila – ето (фр.ез.) – Б.р.

15 Каял – мек молив за очи – Б.пр.

16 тента – платнен навес, палатка – Б.пр.


Глава 10

Юън стоеше в конюшнята, четкаше коня си, докато умът му се въртеше около признанието на деня. Не знаеше защо е тук, но не успяваше да измисли какво друго да прави със себе си освен, че конят му имаше нужда от сресване.

Може би.

Не.

Всъщност имаше нужда да се съсредоточи върху нещо друго освен изгарящата болка в сърцето му.

Раян обичаше Нора.

Но и той също.

Обичаше я повече от всичко. Нямаше нищо, което да не направи за нея. Нищо, което не би ѝ дал.

Освен това да се ожени за нея.

Безнадеждността, която чувстваше в сърцето си, накара стомахът му да се свие още повече.

Защо винаги изпадаше в положението да се влюбва в жени, които не можеше да има? Какъв беше шансът бащата на Нора да застане на негова страна и да развали годежа ѝ с Раян, след като МакАрън я обичаше? Особено когато двете семейства се познаваха. Когато Нора и Раян бяха израснали заедно.

Беше невъзможно.

Баща ѝ не би ѝ позволил да се омъжи за мъж с толкова малко перспективи. Той не беше леърд като Локлан, или Син, или Брейдън, които носеха титлата лорд.

Беше обикновен земевладелец, със сравнително благоприличен доход.

Земевладелец, който живееше в пещера.

Можеш да я вземеш.

Да, можеше, но с каква цел? Поредната вражда между семейства за клана му. Още смърт. Още скръб.

Как изобщо щяха да имат щастлив брак, въз основа на това?

Толкова много животи бяха заложени на карта. Неща, които бяха много по-важни от собственото му щастие, което изглеждаше незначително, сравнено с това, което можеше да се случи, отново.

Юън изруга когато болката отново го завладя.

Трябваше да остане в планината. Не биваше изобщо да ѝ помага.

Но сега, когато беше…

Юън не можеше да я избие от главата си. Нуждаеше се от нея повече от всичко или от всеки.

Самата мисъл, да живее без нея, беше достатъчна, за да подкоси краката му.

Как щеше да се върне към това, което беше преди, след като ведрата ѝ усмивка го бе освободила?

– Юън?

Той погледна през рамо, за да види приближаващата се Катарина. Момичето си играеше с края на дългата си плитка. Изглеждаше нерешителна, докато го приближаваше.

– Какво има? – изръмжа той. – Не виждаш ли, че предпочитам да съм сам?

Пренебрегвайки грубия му тон, тя се спря до главата на коня му. Погали го по носа, докато наблюдаваше стопанина му.

– Нора не те е излъгала.

Усети пристъп на гняв, когато болката накара стомаха му да се свие.

– Какво знаеш за това?

– Знам достатъчно, за да кажа, че тя предпочита да вземе теб за съпруг пред Раян.

Той стисна още по-силно четката, отказвайки да ѝ позволи да види колко го притесняваха думите ѝ.

– А аз ще ти кажа, че ти не си Нора и не знаеш нищо нито за нейните намерения, нито за моите.

– Знам какво виждам – отвърна тя внимателно.

Пресегна се и хвана ръката му, карайки го да спре да вчесва коня.

– Двамата си принадлежите.

Юън се вгледа в ръката ѝ върху неговата. Кожата ѝ беше бледа, като на Нора, ноктите ѝ бяха също толкова добре поддържани.

Но тази ръка не го караше да трепери.

Не изгаряше тялото му, не възбуждаше мъжествеността му.

Само Нора можеше да направи това.

А тя беше единствената жена, която не можеше да има.

Той сам можеше да се бори за нея. Искаше да се бори за нея. Но ако Раян откажеше да я пусне, щеше да се случи същото като с Роби МакДъглас.

Още една вражда между семействата.

Още неоправдана смърт…

– Тя принадлежи на Раян – каза той настойчиво, избутвайки ръката ѝ на страна. – Чу го какво каза. Иска я толкова силно, че рискува да си навлече гнева ми като ви нае, за да ме държи на разстояние от нея. – Юън се поколеба при мисълта за това. – Чакай… как е знаел да ви наеме? Как може да е разбрал за плановете на Нора и след като е научил за тях, защо Раян е дошъл при вас, а не при баща ѝ, за да я спре да избяга?