Юън ги преведе през гората, все по-далеч от МакКейд.

– Не трябва ли да се върнем обратно към града? – попита тя.

Той поклати глава.

– Ще очакват да направим точно това. Без съмнение те също са се върнали и ни чакат. Предлагам да отидем още по на север, след което на запад, преди да се върнем обратно към замъка на Локлан.

Сама се изненадваше колко много му се доверяваше. Колко силно го обичаше.

Той забави коня, за да може да отвърже колана от ръцете ѝ и да я освободи. Нора се опита да се обърне, за да върне услугата, но въжетата бяха толкова стегнати, че не можа.

Тя внимателно докосна зачервените белези на китките му, някои от които вече кървяха.

– Сигурно много те боли.

– Ще оживея поне докато не намерим някакъв начин да ги отрежа.

– Онази кама не е ли в ботуша ти?

– Не, заех я на Лисандър по-рано тази сутрин и забравих да я взема.

Тя въздъхна.

– Жалко – изричайки думата тя се намръщи.

Юън изглеждаше блед и се потеше обилно, сякаш беше тичал дълго време. Решавайки, че това е в следствие на усилието, което бе приложил при стената и бягството им, тя се облегна на него и го остави да ги заведе на безопасно място.

Спряха чак когато се мръкна.

Юън я освободи от прегръдката си и ѝ помогна, доколкото можеше, да слезе от коня. Едва когато той я последва, тя забеляза ярко червеното петно на дрехите му. Приличаше на кръв. Много кръв.

Гледката накара сърцето ѝ да спре. Не можеше да е ранен. Ако беше, щеше да го е споменал.

Нали?

И въпреки това красивите му черти бяха бледи. Все още се потеше, и тя не можеше да не забележи, че движението му беше затруднено. Нямаше и следа от смъртоносната грация, която беше свикнала да вижда в своя гигант.

– Какво е това? – попита тя, като посочи петното.

– Нищо – той изведе коня на открито и го завърза, за да пасе.

Действията му накараха Нора да се намръщи и когато погледна през рамо и видя, че гърбът и профилът ѝ също са изцапани в червено, сърцето ѝ заби още по-бързо.

– Ранен ли си? – тя се спусна към него.

Той избърса потта от лицето си с ръка и поклати глава, сякаш да я прочисти.

– Греъм ме наръга, докато се биехме. Острието рикошира в реброто ми.

Нехайният му тон я накара да премигне невярващо. Как можеше да е толкова равнодушен относно прободна рана?

– Сядай, Юън МакАлистър!

Той вдигна вежда, сякаш беше изненадан, че му нарежда.

– Не мога да повярвам – промърмори тя. – Направи се на безпомощен, когато падна от дървото, но когато пострада сериозно, започваш да се правиш на благороден: „О, не боли. Всичко ще е наред.“ Как смееш! Сега сядай и ми позволи да погледна.

Той изръмжа насреща ѝ, след което изпълни нареждането ѝ.

– Не съм пеленаче, Нора, и няма нужда да ме третираш като такова. Понасял съм много по-лоши наранявания от това и все още съм тук.

Тя дори не благоволи да му отговори, защото, ако го направеше, ушите му щяха да кънтят от обидите ѝ, докато не дойдеше краят на света. Пое дълбоко въздух, борейки се с желанието да не пести думите си за него. Как можеше да постъпи така? Раната сигурно беше мъчителна. Тя го принуди да легне, за да може да повдигне ризата му и да погледне раната. Усети как цветът се оттегли от бузите ѝ като я видя. Греъм беше направил дълбок разрез. От раната, която не изглеждаше добре, все още течеше кръв.

– О, Юън – каза тя с въздишка. – Не мога да повярвам, че кръвта ти не е изтекла. Защо не ми каза, че си ранен?

Той вдигна вързаните си ръце към бузата ѝ, за да я докосне с пръсти. Настойчивостта в кристалносините му очи едновременно я разгорещяваше и я караше да трепери.

– Не можехме да спрем, Нора. Ако ти бях казал, че съм ранен, щеше да ме накараш да го направим, за да се погрижиш за мен, а не исках да те заловят отново.

От тези думи любовта ѝ се утрои. Заради нея той се бе мъчил безброй левги, без да обели дума или да се оплаче.

Тя хвана ръката му в своята и целуна пръстите му.

– Благодаря ти. А сега лежи спокойно и ми позволи да се погрижа за теб.

Той кимна, отдръпвайки ръцете си.

Юън успокои дишането си, докато лежеше, взирайки се в жената, която означаваше толкова много за него.

Заради нея беше готов да мине през огньовете на ада.

Тя погали бузата му с ръка и го смъмри с притеснен поглед.

– Имаш треска.

– Знам – можеше да я усети.

Вече трепереше, но той винаги трепереше, когато Нора го докоснеше.

Тя разкъса дамската си риза и я използва, за да направи превръзка.

– Дръж това, докато донеса малко вода.

Той изпълни нареждането ѝ.

Тя се спусна към потока близо до коня и след няколко минути се върна с друга част на ризата, която беше разкъсала.

Притисна студения плат към раната му.

Юън си пое дълбоко въздух, когато ледената вода го ощипа и платът одраска неравните краища на раната му. Да наистина болеше. Не искаше нищо друго, освен да се свие на топка и да поспи малко, но не смееше.

МакКейд можеха да са се върнали обратно в селото или все още ги търсеха.

Беше риск, за който не бе споменал на Нора. Искаше тя да вярва, че са в безопасност. Истината ненужно щеше да я разтревожи, когато тя в действителност нямаше какво да направи. Той се нуждаеше от малко почивка, преди да продължат напред.

– Иска ми се да имаше с какво да зашия това – промърмори тя, – но ще трябва да се примирим само с превръзката.

– Да го превържем с какво?

Тя повдигна полите си, дарявайки го с прекрасна гледка към краката ѝ, и откъсна още от ризата си. Голяма част от нея.

– Ако продължаваш да правиш това, девойче, докато се върнем при останалите, ще си гола – мисълта го накара да се усмихне дяволито. – Не че имам нещо против, разбира се, но мисля, че може би ще те е срам.

Тя извъртя поглед към него.

– Точно като мъж. Лежиш тук, почти умрял и всичко, за което можеш да мислиш е как си свалям дрехите.

– Полуумрял, не умрял.

Тя поклати глава, докато превързваше ребрата му.

– Непоправим си.

– Не, милейди. Аз съм насърчителен.

Тя се изчерви.

– Това не е дума, милорд.

Юън трябваше да си признае, че обичаше да я дразни.

– Разбира се, че е. При това много хубава дума.

Тя се наведе към него и го целуна леко по устните.

Юън затвори очи и вдиша аромата ѝ, докато се наслаждаваше на мекотата на устните ѝ върху своите.

Да, дамата означаваше всичко за него.

Когато тя се отдръпна, той си пое рязко дъх.

– Ти си почивай тук, докато аз…

– Не – изрева той, изправяйки се въпреки болката, която го прониза. – Не е безопасно.

Тя го погледна раздразнено.

– Трябва да свърша някои неща, Юън и ако не ме оставиш сама да се погрижа за тях, в бъдеще няма да съм добра с теб. Ще бъда между онези дървета и няма да се бавя много.

Юън погледна към дърветата, които беше посочила, опитвайки се да види дали нещо се спотайваше там, за да я грабне. Не искаше да я изпуска от погледа си, но разбираше нуждата ѝ да остане сама.

– Добре. Но искам през цялото време да говориш, за да знам, че си добре.

Тя се засмя.

– Мисля, че това ще е първият път, в който някой ме е приканвал да говоря.

Той я целуна внимателно.

– Държа на езика ви, милейди – каза той, като го вкуси със своя. Простена, когато я усети. – Да – отвърна ѝ, отдръпвайки се. – Смятам, че съм обсебен от него.

Тя го дари с възхитителна усмивка.

– Означава ли това, че си променил мнението си да го отрежеш?

Той се засмя, като си спомни какво ѝ бе казал в деня, в който се бяха срещнали.

– Да, любима. Доста се привързах към него. Сега върви, преди да се е стъмнило повече.

Тя прехапа устна, след което направи каквото ѝ бе казал. Когато се отдалечи започна да говори за любимата си балада.

– Знаеш ли – каза тя с глас, носещ се откъм гората, – липсва ми лютнята. Жалко, че не беше с мен, когато Греъм се появи. Можех да я използвам, за да го халосам.

Юън се усмихна, докато тя продължи да говори.

Небеса, колко обичаше приказките ѝ.

– Между другото, Юън, наистина съжалявам за всичко това.

Той се замисли над всичко, което им се бе случило откакто се беше събудил, за да я намери да стои до леглото му.

– Недей – отвърна той високо, като се отпусна назад, за да си почине. – Като цяло, беше доста интересно, нали? А и ти каза, че винаги си готова за приключение.

– Вярно – отвърна тя от другата страна на дърветата. – Но никога не съм искала това да се случи.

– Сигурен съм, че и баща ти не е искал.

– Баща ми?

– Да, Катарина ми каза, че им е платил да ни съберат.

За няколко минути настъпи пълна тишина.

– Нора? – попита той притеснено. – Още ли си там?

Тя пренебрегна въпроса му.

– Какво искаш да кажеш с това, че баща ми им е платил?

Юън ѝ обясни всичко, докато се опитваше да освободи ръцете си от въжетата със зъби.

– Значи баща ми е искал да те ожени? – попита тя, след като се върна при него.

Той погледна нагоре, за да види не особено доволното ѝ изражение.

– Очевидно.

Тя изглеждаше слисана, докато стоеше там с ръце на кръста.

– Аз съм глупачка.

– Защо говориш така?

– Трябваше да разбера, че нещо става. Баща ми казваше, че нямам друг избор, освен да се омъжа за Раян, след което прислужницата ми ми заяви, че единствената ми надежда е да отида в Англия: „Ще имате нужда от ескорт, милейди.“ каза Агнес. „Мисля, че няма да има по-добър мъж от Юън МакАлистър. Той ще ви заведе в Англия достатъчно бързо и няма да се налага да се притеснявате за него. Всички МакАлистър са добри мъже…“ – Тя прекъсна тирадата си, за да сбърчи устни. – О, толкова са лоши. Трябваше да се усетя, когато Агнес доведе слугата като придружител. Защо не го прозрях?

– Защото си била уплашена.

Нора въздъхна с отвращение. Чувстваше се наистина глупаво. Как беше възможно да остави баща си да я манипулира по този начин? Мъжът беше истински дявол, в това нямаше съмнение и когато се прибереше у дома, тя беше твърдо решена да го уведоми какво мислеше за машинациите му.

Докато безгласно упрекваше баща си, чу как стомахът на Юън изкъркори.

– Трябва да хапнем, нали?

Той въздъхна уморено.

– Не мисля, че съм в състояние да хвана друго освен настинка в сегашното си положение, и дори и да можех, не смея да запаля огън, докато ме превъзхождат числено, ранен съм и невъоръжен.

Тя го погали по ръката.

– Мога да събера зеленина и да направя салата за двама ни. Няма да е най-добрата, но ще ни поддържа силни.

Противно на възраженията ѝ, Юън се изправи, за да отиде с нея. Отказа да я изпусне от поглед, докато я следваше. Въпреки че това я смущаваше, малка част от нея се наслаждаваше на загрижеността му.

Можеше да не го бе казал, но на нея ѝ допадаше фактът, че я обича. Със сигурност не можеше да има друга причина, поради която да е толкова загрижен за благополучието ѝ?

След като събра зеленината, тя отиде до малкия поток за прясна вода, с която да я измие. Юън коленичи на брега и се наведе, изсумтявайки, за да пие. Заради начина, по който ръцете му бяха вързани, не можеше да направи нищо повече, освен да смуче вода от пръстите си.

– Ето – каза Нора, като остави зеленината настрани. – Нека ти помогна.

Тя събра шепи и му помогна да пие.

Той се усмихна с благодарност, след което наведе глава, за да я целуне по устата.

Чувствените му устни я накараха да въздъхне. След всичко, което се беше случило, тя намираше целувката му, необичайно окуражаваща.

– Мислиш ли, че още тази нощ ще ни открият? – попита Нора, след като се бе наситил както на устните ѝ, така и на водата.

Юън легна на земята, докато тя използва скута си като място където да накъса и смеси листата.

– Не – отвърна той. – Гората е прекалено гъста, а и вече е твърде тъмно. Ще трябва да спрат за през нощта. До зазоряване ще сме в безопасност.

Нора кимна, докато го хранеше със салатата и също хапна малко.

– Сигурно е много дразнещо, да не можеш да се освободиш – каза тя, след като преглътна голяма хапка.

– Трябва да призная, че не е една от любимите ми ситуации.

Нора хвана ръцете му със своите и остана удивена от силата на мъжа пред нея. Никога не беше срещала друг като него.

– Беше невероятен. Не мога да повярвам, че извади пръстена от стената.

– Има моменти, в които е полезно да си мечок.

– Да, има…

Очите ѝ се насълзиха, когато си помисли какво се бе случило през този ден.

– Горкият Раян. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ако беше по-едър…

– Шшш – прошепна Юън. – Не е твоя вината, че се е сбил с тях.