– Внимавай! – сопна се Раян, отблъсквайки я. – Почти ме убиха и се съмнявам, че някога стомахът ми ще бъде отново същият.

Нора не му обърна внимание и пренебрегна грубата му забележка.

– Просто се радвам, че не са те убили.

– Както и аз – съгласи се Раян. – Въпреки че, ако трябва да съм честен, се чувствам така, все едно съм умрял и съм бил изпратен в ада, където дяволът ме измъчва с постоянна болка.

Катарина мина покрай Раян и взе едно гърне с мехлем от фургона. Занесе го при Юън.

Ядосан и ранен, той намаза мехлема върху кървящите си и разранени китки, които ужасно го боляха и пулсираха.

Изглеждаше така, сякаш Нора напълно го е забравила, докато разговаряше с Раян за нараняванията му.

И защо да го помнеше?

Раян беше нейният годеник.

Раян щеше да ѝ стане съпруг.

Начинът, по който се държеше показваше, че точно това иска. Нямаше друго нещо като това да си на крачка от смъртта, за да накараш една жена да осъзнае кого наистина обича…

Нора спря да се суети около Раян за момент. Погледна назад, за да види Юън с Катарина.

Погледът на Юън беше измъчен. Сега в очите имаше болка, която преди това не бе там.

Тя остави Раян, за да го провери.

– Добре ли си?

– Добре съм.

Тя погледна надолу към наранените му китки, които сега бяха покрити с бял мехлем.

– Много ли те болят?

Той поклати глава, след което подаде мехлема обратно на Кат. Нора се пресегна към комплекта за шиене на Катарина.

– Легни тук и аз ще…

– По-добре да тръгваме – каза Юън, прекъсвайки я с дълбок и заядлив тон. – Подай ми меча си, Виктор. Аз ще заема мястото отпред, понеже добре познавам околността.

Виктор кимна и освободи меча от кръста си, след което му го подаде.

– Юън – каза Нора с предупредителен тон. – Ранен си.

Тонът му беше рязък и студен.

– Ще оживея.

Какво му ставаше?

Със сигурност Юън не смяташе…

Не. Със сигурност притежаваше по-здрав разум от това. Не можеше да ревнува от Раян Жабата.

Положително беше осъзнал, че единствената причина, поради която бе отишла при Раян, бе, понеже изпитваше облекчение, че не е умрял заради нея.

Нора се насочи към предната част на фургона.

– Трябва да си отзад, Нора – каза остро Юън. – По този начин ще се придвижим по-бързо.

– Как така?

– Просто отиди отзад – грубият му тон я обиди.

Не го бе виждала такъв от първия ден, в който бяха заедно.

Къде беше нейният нежен мечок? С наранени чувства, тя направи това, което ѝ бе казал.

Добре. Ако искаше да избухва и да се мръщи, така да бъде. Скоро щяха да спрат, за да се нахранят. Тогава сигурно щеше да е по-уравновесен и тя щеше да го прегледа и да почисти раната му.

Ако искаше да се държи като бебе дотогава, така да бъде.

Виктор остана да язди с Юън, докато тя, Катарина и Раян се возеха отзад.

Веднага щом се настаниха вътре, Юън изцъка с език на конете и ги подкара.

– Как открихте Раян? – Нора попита Катарина след като се настаниха удобно на пода на фургона.

– Излезе ранен от таверната и бръщолевеше някой да му помогне да те настигне.

Нора не можеше да си представи какъв спектакъл е представлявал Раян. Този мъж мразеше да прави сцени за каквото и да било и все пак бе направил такава за нея. Това вероятно бе най-милото нещо, което Раян някога е правил за някого. Тя можеше и да не го харесва, но сегашната му постъпка по един или друг начин, смекчи някои от най-ужасните неща, които ѝ бе причинявал през годините.

– Благодаря ти, Раян.

Той ѝ кимна.

– Само съжалявам, че не съм по-вещ в това, да те защитавам. Повярвай ми.

– Но поне опита.

Раян остана мълчалив, докато Нора и Катарина разговаряха за това какво трябва да направят, за да избегнат МакКейд и всяка друга тема.

МакАрън лежеше във фургона, оплаквайки се всеки път, щом си поемеше въздух, за това колко го боли и как никой от тях не разбираше изтощителното страдание, което раздираше стомаха му.

Нора не каза нищо. Вместо това тя си мислеше за мъжа, който управляваше фургона. Мъжът, чийто хълбок не беше зашит и чиито китки бяха наранени. Мъжът, който не каза нищо за болката. Душевна или физическа.

Яздиха с часове без да спрат. Беше почти обяд, когато Юън най-накрая накара конете да спрат. Помогна на Нора да слезе и остави Виктор да се погрижи за Катарина.

Нора се опита да говори с него, но Юън отказа.

Без да промълви и дума или да я погледне той се върна при конете, за да се погрижи за тях.

Нора отиде при него бясна от държанието му.

– Защо се държиш така студено с мен?

– Не съм студен с теб.

– Нима? Тогава защо ме полазват тръпки всеки път, щом срещна погледа ти? Или по-правилно ще е, когато ти срещнеш моя поглед, което изведнъж не се случва често.

Той погледна през рамото ѝ към мястото откъдето МакАрън ги наблюдаваше с повдигната вежда.

– Раян е ранен. Трябва да се погрижиш за него.

Изведнъж тя разбра.

– Ревнуваш ли?

– Не ревнувам, Нора. Повярвай ми.

– Тогава какво ти е?

– Ядосан съм.

Юън стисна зъби, като не можеше да повярва, че се е изпуснал.

– Какво те е ядосало?

Съдба. Участ.

Всичко, което му пречеше да я обяви за своя.

Всичко, което правеше Раян по-подходящ от него самия.

– Просто ме остави на мира.

Тя посегна да го докосне.

За момент Юън копнееше толкова много за това докосване, че не можа да помръдне.

Изчака, отчаян, изпълнен с нужда.

Но също така нямаше право на това.

Отдалечи се от нея.

– Юън, моля те, говори с мен. Не ме отблъсквай.

Въпреки че сърцето му се късаше, Юън пренебрегна молбата ѝ. Трябваше.

Ако не го направеше….

Мина грубо покрай Раян и отиде да се погрижи за личните си нужди в гората.

Нора гледаше как Юън си тръгва и усети дълбока нужда да го последва и да го набие с клон, докато не се съвземеше и разговаряше с нея.

– Той те обича.

Гласът на Раян я накара да примигне.

– Какво каза?

– Обича те, нали така?

– Какво те кара да си мислиш това?

Раян въздъхна.

– Изражението на лицето му, когато те погледне и омразата в очите му, когато мина покрай мен току-що. Очаквах, че ще ме удари.

Нора се загледа в гората, където Юън беше изчезнал. Искаше ѝ се да може да погледне в душата му за миг и да разбере как се чувства.

– Не знам какво изпитва. Но съм наясно, че е инатлив и досаден мъж.

– Инатлив и досаден мъж, в когото ти също си влюбена.

Тя се намръщи на Раян.

– Не си прави труда да лъжеш, Нора – каза той мило. – Познавам те през целият си живот. Нещо в теб грейва, когато той е наоколо.

Нора отхвърли идеята.

– Няма такова нещо.

– Напротив, има. Цялата сияеш – челюстта на Раян трепна. – Никога не сияеш около мен, освен ако не си се изчервила, защото си ми ядосана.

– Тогава ще отмениш ли годежа ни?

Лицето на Раян стана сериозно и когато срещна погледа ѝ, решителният, непоколебим израз в очите му я жегна право в сърцето.

– Не мога, Нора. Прекалено много съм задлъжнял. Тези мъже ще ме убият, ако не им платя дължимото. Съжалявам.

Тя извърна поглед, а сърцето ѝ се разкъса.

– И аз, Раян. И аз съжалявам.

Отне им три дни да стигнат до крепостта на Локлан. Юън не ѝ говореше дори когато Нора правеше всичко възможно, за да завърже разговор с него.

Отказваше дори да я погледне.

Държеше се така, сякаш тя не съществува и всеки път, когато откажеше да се обърне към нея или дори да я погледне, сърцето я заболяваше още повече. Какво ли щеше да ѝ коства да го вразуми?

– Не – беше отвърнала Катарина, когато Нора бе споделила чувствата си с циганката. – Държи се така, сякаш да те вижда е повече от това, което може да понесе. Знае, че Раян претендира за теб и това го разкъсва отвътре.

Нора се надяваше това да не е истина.

Но ако беше права, тя щеше да направи живота на Раян невъзможен. Всеки път, когато се приближеше до нея, тя не спираше да говори. Свиреше на лютня, докато накрая той не я умоляваше или заплашваше, за да спре. Правеше всичко, което се сетеше, за да го извади извън нерви.

В повечето случай само няколко минути след като я приближеше, тя го прогонваше.

– Освободи ме от годежа – Нора не спираше да го моли.

Отговорът му беше непоклатим.

– Не мога.

И това продължи, докато накрая не ѝ идваше да закрещи.

Сега, когато краят на пътуването им наближаваше, тя наблюдаваше Юън върху фургона, докато яздеше до него. Погледът му беше фокусиран право напред и все пак тя подозираше, че той знае точно къде се намира и какво правеше.

– Предполагам, ще се радваш да се отървеш от мен – каза му тя, докато той се опитваше да я игнорира. – Вече ще можеш да се върнеш обратно в пещерата си.

Той не отвърна нищо.

– Ще се радвам отново да имам легло – оплака се Раян, който яздеше зад нея. – Страхувам се, че стомахът ми е завинаги увреден. Това темпо почти ме уби.

Беше жалко, че Локлан живееше толкова близо.

Нора! Тя се скастри наум.

Колко жестоко!

Това беше така, но в същото време не можеше да изпитва по-мили чувства към мъжа, който беше на път да съсипе единствения ѝ шанс да бъде щастлива.

Беше изгубила един мъж заради друга жена.

Сега щеше да изгуби Юън заради честа му.

Мъжете и тяхната чест. Когато искаха, можеха да бъдат доста диви, ако се отнасяше до честта им. Кога ли щеше да дойде денят когато щяха да оставят любовта да ги ръководи, а не глупавият им кодекс на честта.

Тя въздъхна замечтано, докато го гледаше.

Моля те, Господи, помогни му да види, че имам нужда от него също толкова, колкото и той се нуждае от мен.

Влязоха мълчаливо през портите на замъка на Локлан само за да се озоват насред пълен хаос.

Родителите ѝ, Лисандър, Пейгън, Бейвъл и цялото семейство на Юън се бяха събрали в двора на замъка и никой от тях не изглеждаше много щастлив.

На Нора ѝ се искаше да обърне коня и сама да язди до Англия. Единственото, което я спря, беше, че затвориха портата зад нея.

По това колко напрегнато беше тялото на Юън тя съдеше, че и той изпитва същото желание, но, типично за него, той се отправи право към бурята.

На стълбите, пред портата на замъка, стоеше ниска, тъмнокоса жена, която толкова много приличаше на Юън, че Нора беше сигурна, че това е майка му. Беше обградена от двама тъмнокоси мъже и от ръстта им и близостта до нея, тя предположи, че това са двамата му братя.

Единият беше мрачен и смъртоносен, а погледът му беше зловещ. Ако съдеше по слуховете, можеше да предположи, че това е Син МакАлистър, който се беше оженил за предводителката на клана МакНийли. Красива червенокоса дама стоеше до него. Благородната ѝ стойка потвърждаваше позицията ѝ. Без съмнение, тя бе Каледония от клана МакНийли – далечна братовчедка на Нора, която никога не бе срещала.

Другият тъмнокос мъж беше толкова красив, че чак болеше да го гледаш. Той беше истинско съвършенство, а жената до него беше наобиколена от деца. Червената ѝ коса не беше толкова изящна като на Каледония, а на външен вид беше по-скоро обикновена.

Но когато тя побутна Брейдън, той я погледна, а любовта, изписана на лицето му показваше, че я смята за най-красивата жена на света.

От това я заболя сърцето. Неотдавна Юън също я гледаше по този начин.

Катарина изсвири тихо с уста.

– Кой е онзи мъж, който стои до Алекс?

Нора погледна към баща си и забеляза мъжа, който Катарина бе видяла. Беше висок, рус и неимоверно красив.

Плашещо красив.

– Това е брат ми Локлан – отвърна Юън вместо нея. – Син е отдясно на майка ми, която е на стълбите, а Брейдън е отляво. Съпругата на Брейдън, Маги, е дамата обградена от деца, а Каледония, съпругата на Син е до него.

Нора се зарадва, че бе успяла да ги разпознае.

– Имаш наистина красиви братя Юън – каза Катарина с глас, изпълнен със страхопочитание.

– Така казват.

Нора осъзна, че за първи път от дни Юън я гледа.

Той закара фургона до стълбите, след което спря и дръпна дървената спирачка.

Веднага щом тя спря коня си, баща ѝ и майка ѝ се спуснаха към нея. Въпреки че беше уплашена от това, което може да стане, тя се радваше да види отново родителите си.

– Добре ли си? – попита баща ѝ, когато ѝ помогна да слезе от коня.

Красивите му вежди бяха сбърчени от притеснение, докато я оглеждаше за наранявания.

Нора се наслади на гледката на баща си. Беше малко по-висок от нея и як. Гъстата му брада беше същото златисторусо като косата му, а кафявите му очи показваха едновременно облекчение и яд.