– Добре съм, татко. Наистина.

Той я дръпна от седлото в прегръдката си и я задържа така. Нора остана без думи. Беше толкова нетипично за баща ѝ да показва такива емоции. Винаги се бе държал така с нея, сякаш е някое нежно цвете, което ще се смачка от допира му.

И тя се чувстваше точно така в момента.

Светлосините очи на майка ѝ бяха изпълнени със сълзи, а устните ѝ трепереха.

– Добре дошла у дома, съкровище – каза тя, измествайки баща ѝ и прегръщайки я.

След това, за нейно още по-голямо удивление, баща ѝ се обърна към Раян, който беше слязъл от коня и се беше дотътрил до тях.

Той го изгледа злобно и за минута тя си помисли, че е ядосан. След това лицето му омекна.

– Радвам се да те видя, момче, напълно съм сгрешил за теб.

Тогава, за нейно пълно изумление, той прегърна Раян като отдавна изгубен син и го потупа по гърба. МакАрън се задави, сякаш не можеше да издържи силата на баща ѝ. Въпреки това баща ѝ го потупа.

– Лисандър ми обясни как са те ранили почти смъртоносно заради моята Нора. Благодаря ти.

Нора погледна към Юън, чието лице беше безизразно. Поне така беше за всички останали, но не и за нея. Виждаше колко са стегнати устните му, виждаше празнотата в очите му. Без да обели и дума, той слезе от фургона и се насочи към донжонът17. Майка му се обърна към него, но той я пренебрегна и продължи да върви. Братята му го последваха и никой от тях не говореше, докато тя беше затрупвана с въпроси от родителите си, а Лисандър, Пейгън и Бейвъл посрещнаха Катарина и Виктор.

Юън имаше нужда от питие. Голямо питие.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че ще е нужно нещо повече от океан от ейл, за да удави болката, която изпитваше.

– Какво се случи, Юън? – попита Локлан зад него.

– Нищо – той се спря до килера и извади оттам стомна с ейл заедно с бокал.

Изруга, щом видя, че всеки член на семейството му беше зад него. Лицето на майка му беше напрегнато и изпълнено с тревога, докато братята му изглеждаха готови да се бият с него. Снахите му се извиниха и запътиха към стълбите.

Благодарен за тяхната доброта, Юън си наля да пие.

– Нищо? – повтори Брейдън. – Александър Канмуур е тук вече от два дни, настоявайки да разбере какво си направил с дъщеря му. Заплашваше ни с война и че ще осакати всеки срещнат, ако не се появи невредима и въпреки това ти казваш, че нищо не се е случило?

Юън пресуши бокала, наля си още и изгледа злобно Брейдън, преди да пресуши втората чаша.

– Не искам да чувам за баща, който мами дъщеря си и след това я принуждава да избяга при мен. Ако Александър толкова се е притеснявал за благополучието ѝ, е трябвало да я държи вкъщи, където ѝ е мястото.

– Какво искаш да кажеш? – попита Локлан скептично.

Юън посочи ядосано с бокала към вратата.

– Вярно е. Попитай циганската мома, Катарина. Канмуур е искал да обедини нашите семейства, като е решил да измами мен и нея – Юън се засмя жлъчно. – Но измамата е за негова сметка, понеже я е обещал на Раян, който не иска да я освободи от годежа. Затова виждате ли защо всичко е проклета загуба на време.

– Юън! – сопна се майка му – Внимавай какво говориш!

Той стисна зъби и преглътна неприятния отговор, с който желаеше да отвърне. Колкото и да беше ядосан, той нямаше да нарани майка си със своите гадости. Юън понечи да си налее още ейл, но Локлан го спря, като покри бокала с ръка. Леърдът изгледа твърдо Син, Брейдън и майка си.

– Ще ни оставите ли сами?

Те се оттеглиха с неохота.

Локлан му отне бокала.

Юън изръмжа, но както обикновено, брат му не му обърна внимание и изблъска ръката му настрани, когато поиска да си вземе обратно бокала.

– Искам още малко да останеш трезвен, за да можеш да ми обясниш. Баща ѝ е отвън, готов да разкъса клана и да стовари кралете на Шотландия и на Англия върху главите ни, ако не постъпиш правилно с дъщеря му. Сега ми кажи защо е пътувала сама с теб?

Юън изгледа по-големият си брат злобно. Нямаше нужда от тази лекция и мразеше да си играят с него. Планът на Александър не беше добър и сега всичко, което искаше, бе време, за да забрави участието си в този провал.

– Казах ти всичко.

– Нищо не си ми казал.

– Юън?

Той затвори очи и стисна зъби, когато чу Нора да изрича името му. Заболя го.

Сега не можеше да се изправи срещу нея. Не и тук в тази зала, където веднъж се бе бил с Киърън, за да спечели Айзобел.

Вдигна стомната с ейл и се насочи към стълбите.

– Искам да остана сам.

Още не беше направил и крачка, когато Нора се спусна напред и застана на пътя му. Той почувства как действията ѝ накараха челюстта му да трепне.

– Дръпни се, Нора.

Но там тя стоеше непоколебима, с ръце на кръста.

– Или какво?

– Или аз ще те отстраня от пътя си.

Тя вирна брадичка предизвикателно като очевидно се приготви да се изправи срещу него.

– Не би посмял.

Уморен, ядосан, с разбито сърце и изпълнен с физическа и умствена агония, той не бе в настроение за предизвикателството ѝ. Оставяйки ейла настрани, той се изправи пред нея. Знаеше, че майка му, братята му и родителите ѝ го гледаха, но на него вече не му пукаше.

Всички можеха да вървят по дяволите.

И проклет да беше всеки, който застанеше между него и стълбите.

Нора ахна, когато Юън я метна през рамо и се отдалечи от стълбите.

– Какво правиш? – поиска да научи баща ѝ.

– Отстранявам препятствието от пътя си – Юън я остави на подплатения стол на Локлан до огнището.

За момент Нора остана да седи смаяна, не можейки да повярва, че го бе направил.

Не можеше да отрече, че я бе оставил внимателно, но все пак... Как смееше!

– Отново кървиш – ахна Нора, когато той се отдалечи от нея и се насочи обратно към ейла.

– Да, знам и всичко, което искам е да легна и да пия.

Тя се скова.

– Не можеш да пиеш, докато лежиш.

Той я погледна с див поглед през рамо, грабна стомната и се насочи към стълбите.

Този път Локлан се изпречи на пътя му.

Юън въздъхна възмутено.

– Нима ще трябва да ви преместя един по един?

– Защо кървиш?

– Греъм го намушка – обясни Нора, когато се присъедини при тях на стълбите. – Юън от дни отказва да позволи на който и да е да се погрижи за него.

– Нямам нужда да се суетиш около мен – излая Юън.

Той изтласка грубо Локлан настрани. Брат му го хвана и го дръпна далеч от стълбите. Юън замахна към него, но болката в ръката му беше толкова голяма, че го накара да се олюлее назад.

Следващото, което помнеше, бе, че Локлан беше сложил ръка на челото му.

– Изгаряш от треска.

Юън се мъчеше да диша. Просто искаше да легне и да забрави за изминалата седмица с Нора. Желаеше болката вътре в него да спре. Всичко, което изпитваше, беше агония. Горчива и свирепа, тя го раздираше отвътре.

Бе изгубил Нора.

Истината бе, че просто искаше да умре.

Изблъсквайки ръката на Локлан настрани, той направи крачка и усети как стаята започва да се върти под него.

Нора ахна, когато Юън се строполи на пода. Стомната леко докосна земята, когато той коленичи, а майка му се спусна към него.

Няколко секунди по-късно той припадна. Нора се присъедини към останалите до него само за да открие че е в безсъзнание.

– Юън! – извика Локлан и разтърси брат си опитвайки се да го събуди.

Той не реагира.

Нора вдигна ризата на Юън, за да погледне раната на хълбока му. Беше червена и подута от инфекцията.

– Упорит човек – скастри го тя. – Не можа да понесеш да ти помогна и сега виж какво направи. Кълна се, Юън МакАлистър, ако не умреш от глупостта си, аз ще те убия заради нея.

– Дръпни се от пътя, жено – каза грубо Син МакАлистър, като я избута настрани.

Той и Локлан занесоха Юън на горния етаж.

Без да се замисли, Нора ги последва, докато родителите ѝ останаха долу. Син и Локлан занесоха Юън в една стая на върха на стълбите и го поставиха да легне внимателно върху леглото.

Майка му се приближи притеснено.

– Защо раната не е била зашита?

Невинният ѝ въпрос накара гърлото на Нора да се стегне.

– Първата нощ нямах с какво да я зашия, а след това той отказваше да ми позволи дори да я видя, камо ли да се погрижа за нея.

Син разряза ризата на Юън, докато Локлан се обърна към нея.

– Трябва да си вървиш, девойче.

– Но… – Нора се спря, преди да им каже, че го е виждала гол. Не се и съмняваше, че Юън си беше навлякъл достатъчно проблеми и не искаше да влошава нещата. – Ще изчакам отвън.

Тя се оказа бързо изтикана извън стаята.

Родителите ѝ чакаха в коридора.

– Как е той? – попита баща ѝ.

Нора гризеше ноктите си от притеснение.

– Не знам. Не е говорил за раната, откакто се случи.

– С нищо не показа, че е ранен, когато пристигна – каза майка ѝ.

– Да – съгласи се Нора. – Умее да издържа на болка. – С тежко сърце тя погледна към баща си. – Как можа да ни причиниш това, татко? Как може да ме подведеш по този начин, за да избягам при него?

Той отвори уста, след което я затвори и въздъхна.

– Ти си прекрасна девойка, Нора. Исках достоен мъж за теб и си помислих, че ако мога да ви събера, Юън ще види, че ти ще бъдеш прекрасна съпруга.

– А Раян?

– Помислих, че когато избягаш с друг мъж Раян ще се откаже от предложението. Нямах представа, че наистина те обича толкова много.

При тези думи тя повтори дивото ръмжане на Юън. Ако чуеше тези думи още веднъж наистина сериозно щеше да нарани някой.

– Раян не ме обича!

– Не е вярно – каза майка ѝ. – Докато ти разговаряше отвън с баща си, той ми каза колко много се е страхувал за теб и че единствената причина, поради която е платил на циганите да отвлекат Юън, е била, за да те върне у дома преди да те е наранил. Тревожел се е за теб, Нора.

Нора понечи да им разкаже какъв лъжец беше Раян, но се въздържа. В края на краищата родителите ѝ го възприемаха като собствен син. Не смяташе да унищожи това както за тях, така и за Раян.

Все още не.

Но ако я принудеха да го направи, щеше да го провеси от най-високото дърво.

– Не искам да се омъжа за Раян.

Майка ѝ погледна към вратата.

– Нима предпочиташ Юън?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато кимна.

– Повече от всичко.

Баща ѝ се усмихна.

– Тогава аз ще се погрижа за това.

– Искаш да кажеш, ако той ме поиска.

Баща ѝ изглеждаше обиден от думите ѝ.

– И защо да не те иска?

Нора прехапа устна, когато си помисли за Раян на долния етаж. Юън никога нямаше да се съгласи на брак с нея, докато вярваше, че Мак­Арън я обича.

И тя го знаеше.

Въпросът беше: можеше ли някога да накара Раян да признае истината?

17 Донжон – това е главната кула на замък, служеща за последна защитна позиция, където обитателите на замъка могат да се оттеглят – Б.пр.


Глава 12

Нора прекара дни, стоейки до леглото на Юън. Той лежеше в делириум, тялото му бе погълнато от треската. Многократно го къпеха, опитваха се да се преборят с треската, но нямаше почти никакъв ефект.

Изглеждаше така, сякаш изобщо нямаше да се върне при тях. Всеки ден, който изминаваше без той да отвори очи, беше ден, в който Нора се отчайваше още повече.

Той трябваше да се събуди. Нямаше да понесе мисълта, ако го изгубеше заради това. Братята му се редуваха, като помагаха на нея и на майка си в това да се грижат за него, но докато дните се точеха, тя започна да се страхува, че Юън никога повече няма да се събуди.

Неспокойствието ѝ я караше да му говори още повече.

Придумваше го да яде и да пие. Умоляваше го да се събуди и да я погледне.

Да ѝ извика дори.

Би дала всичко да чуе някои от онези мечешки ревове.

Само когато бяха сами, се осмеляваше да му говори за любовта си. Да му казва колко се нуждае да се върне при нея.

– Той шепти името ти.

Тя вдигна глава от бродерията си само за да види, че Локлан я гледаше от мястото си до прозореца, понеже тя стоеше до Юън.

Локлан беше сменил Син едва преди пет минути и тя бе благодарна за това. Имаше нещо мрачно и зловещо около Син МакАлистър. Ако не беше любовта на скъпата му съпруга и малкото бебе, тя щеше да е ужасена от него, но откакто пристигнаха, беше видяла достатъчно от нежността му към тях, за да знае, че не бе толкова жесток, колкото изглеждаше.

Доста харесваше Брейдън. Винаги успяваше да я накара да се усмихне чаровно или да се засмее, докато двамата наблюдаваха Юън. Беше ѝ разказал безброй истории за шеги, които като малък е правил на Юън.

Но когато ставаше дума за Локлан…

Имаше нещо много строго и тъжно около този МакАлистър и това я караше да се чувства крайно неудобно. Виждаше го несериозен единствено когато Катарина го дразнеше, което се оказа навик, към който циганката веднага беше привикнала. Локлан беше млад, за да притежава такава сила и власт, и тя се чудеше дали намира тази тежест за подтискаща.