– Знам – отговори му тя.

– Можеш ли да ми кажеш защо?

– Може би защото иска да се събуди и да помоли да пощадя ушите му, докато се оправи.

Лицето на Локлан омекна.

– На моменти може да е малко арогантен.

– Не наистина. Всъщност е доста чаровен.

Изявлението ѝ накара Локлан да повдигне вежда.

– Така ли смяташ?

– Да. Той е много мил и нежен.

Локлан се задави.

– Юън? Нежен? Искаш да кажеш дявол. В най-добрия случай.

– Той не е със сигурност… често. Просто е чувствителен.

Думите ѝ го слисаха.

– Милейди, опасявам се, че вие сте се заблудила, ако мислите така. Няма нищо чувствително в него.

Казаното разпали гнева ѝ.

Как се осмеляваше да говори подобно нещо!

– Не познавате много добре брат си, нали, милорд?

Тя се протегна и докосна ръцете на Юън. Ръце, които я караха да ридае от удоволствие. Ръце, за които с радост би продала душата си, за да може да ги държи завинаги.

– Обичаш го – плътният глас на Локлан проехтя в тишината на стаята.

Беше констатация на факт.

Нора не си направи труда да излъже.

– Да, така е.

– Той знае ли?

– Никога не съм го крила.

Усети тежестта на погледа на Локлан върху себе си. Беше тежък. Плашещ.

Проницателен.

– Той обича ли те?

Тя въздъхна леко.

– Така смятам, но с Юън, човек никога не знае какви са намеренията му.

Локлан се наведе напред в стола си.

– Нора, погледни ме.

Тя се подчини.

Строгият поглед на МакАлистър дори не трепна. Беше напрегнат и тягостен.

– Той… ти… – Локлан, изглежда, се чувстваше доста некомфортно и тя знаеше какво я питаше.

Лицето ѝ се изчерви и тя извърна поглед, без да отговаря.

Локлан изруга.

– Баща ти ще иска да вземе главата му заради това.

– Баща ми никога няма да научи и ако кажеш и дума, Локлан МакАлистър, аз ще го отрека.

Той ѝ се усмихна.

– Ще защитиш брат ми?

– Винаги.

Усмивката се промъкна нагоре по лицето му чак до очите, като им придаде нежен, приятелски син нюанс вместо типичната студенина.

– Юън е късметлия, че те е намерил.

Неочакваният коментар я накара да се намръщи.

Локлан се извини и я остави сама с Юън.

Нора се вгледа в бледите му черти. Влажната му от пот коса се беше сплъстила и полепнала по кожата му. Остави бродерията си настрани и отиде да донесе кърпа, за да измие челото му.

– Иска ми се да се събудиш, Юън – каза тя същото, което винаги повтаряше, докато се грижеше за него сама. – Липсва ми да виждам кристалносините ти очи, да чувам страховития ти рев, когато си ми ядосан. И най-вече ти ми липсваш.

Очите му се отвориха, шокирайки я.

Гледката я накара да ахне.

За секунда си помисли, че все още е в капана на породената от треската лудост, но погледът му беше бистър и осезаем.

Той се намръщи и се опита да стане.

– Не – каза тя, като го принуди да легне. – Не трябва да се движиш.

Намръщването му се задълбочи. Огледа се из стаята, след което надникна под чаршафа. Озадачен, той я погледна.

– Защо си тук, в дома на брат ми, докато аз лежа гол в леглото му?

Тя се засмя, чувствайки облекчение, че се е събудил и е все още кисел както винаги.

Преди да може да отвърне, вратата се отвори и майка му и брат му Син влязоха. Веднага щом осъзнаха, че е буден и нащрек, те се спуснаха към него.

– Значи е жив – каза Син с облекчение, а тъмните му очи блестяха.

Айлийн пое ръката на Юън и я притисна до устните си.

– Слава на господ. Боях се, че ще загубя още един син.

Нора искаше да остане, но когато Брейдън, Маги и Каледония нахлуха в стаята с децата си, осъзна, че мястото ѝ не беше там.

Въпреки че ѝ се искаше да е другояче, тя не бе част от семейството на Юън. Те бяха.

Обърна се и тихо се отправи към стълбите. Когато се озова на първия етаж, видя Локлан, който тъкмо напускаше голямата зала и се насочваше към стълбището зад нея.

Беше се намръщил от притеснение.

– Случило ли се е нещо? Не си напускала Юън, откакто се разболя.

– Буден е.

С лице, огряно от радост той се затича по стълбите.

Нора се усмихна зад него, след което отиде при майка си, която седеше в голямата зала до огнището.

– Как е той? – попита тя.

– Мисля, че в края на краищата ще живее. Изглежда доста добре. Къде е татко?

– Отвън е, с Раян.

Нора се чувстваше странно. Не беше сигурна какво да прави сега, когато Юън беше отново буден. Толкова беше концентрирана в това той да се оправи, че не беше обмисляла какво ѝ вещае неговото оздравяване.

Сега се замисли.

Щеше ли да я задържи, или да я принуди да се омъжи за Раян?

Сърцето ѝ се сви.

Познавайки го добре, тя не се и съмняваше какво щеше да избере.

Нека бог се смилеше над тях, когато го направеше.

– Къде отиде Нора? – попита Юън, след като огледа тълпата около леглото си.

– Преди малко беше долу – отговори Локлан.

Юън започна да се изправя, за да я потърси, но Син го спря.

– Болен си вече почти две седмици, малки братко. Последното, от което се нуждаеш е да станеш и да вървиш.

– Аз… – той замълча, докато си спомняше всичко, което се беше случило.

Раян… копелето, което не искаше да умре.

Юън се отпусна, когато реалността го застигна.

– През тези дни Нора беше благословия за нас – каза майка му. – Грижеше се за теб като ангел. Винаги бдителна и внимателна.

Юън се обърна към нея, за да види благодарната ѝ усмивка.

– Какво искаш да кажеш?

– Не те е оставяла – обясни Маги.

Юън си спомни начина, по който Нора се бе грижила за него, след като бе ранен. Начинът, по който бе избягала от Раян.

– Искаш ли да я доведа? – попита Брейдън.

Юън поклати глава.

– Предпочитам да донесеш нещо за ядене и след това да ме оставите на мира.

– Сигурно се чувства по-добре – каза Син. – Вече търси уединението си.

Семейството му му отправи добри пожелания и любов и го оставиха сам с Локлан.

Юън погледна брат си, след това към вратата.

– Защо си все още тук?

– Искам да се уверя, че няма да направиш нищо глупаво.

– Като?

– Да се затвориш в себе си, когато долу има красива жена, която те обича.

Юън изсумтя, докато вътрешно сърцето му се свиваше при мисълта да я изгуби.

– Какво знаеш ти?

– Нищо наистина. Никога не съм бил благословен с обичта на жена. Но ако бях, щях да се уверя, че ще я задържа.

Юън изсумтя. За един мъж беше по-лесно да дава съвет, отколкото да го послуша.

Да го посъветва не струваше нищо на Локлан, но ако Юън се вслушаше, резултатът можеше да е катастрофален.

– Да, но на каква цена?

– Какво искаш да кажеш?

– Тя е обещана на друг, Локлан. Мъж, който я обича и който няколко пъти е казал, че няма да я пусне. Кланът му ще започне вражда с нашия, ако му я отнема. Вече причиних една вражда и убих брат си заради такова нещо. Мислиш ли, че искам да убия друг мъж?

– Юън.

– Остави ме! – извика той.

Локлан се напрегна, след което се обърна и излезе.

Вече сам, по-младият брат се остави на мислите му да се отнесат към последните няколко дни с Нора. Към щастието, което бе донесла в мрачния му свят.

Сведе поглед към бродерията, която лежеше на леглото му. Вдигна я и се намръщи. Беше образът на трубадур, който свиреше на лютня с една дама.

Пръстите му трепереха, докато проследяваше картината.

Как можеше да я остави?

– Моля да ме извините, Локлан МакАлистър, но вие не сте моя леърд и господар!

Нора видя как Катарина се отправи към вратата, а Локлан я хвана за ръка.

– Ще ме чуеш ли?

По детински, Катарина закри ушите си с ръце и започна да си тананика. Силно.

Локлан изглеждаше готов да я удуши.

– Сега за какво се карат? – попита тя майка си.

Майка ѝ сви рамене.

– Откакто се срещнаха, не правят нищо друго, освен да спорят. Горката Катарина не може да го понася.

Когато тя излезе бясна навън, а Локлан я последва, бащата на Нора и Раян влязоха. Последният изглеждаше напълно възстановен от раната си.

– Юън по-добре ли е?

Тя кимна. Все още не искаше да говори със страшилището.

– Нора – каза баща ѝ. – Раян и аз стигнахме до споразумение. Ако Юън отправи предложение за твоята ръка, Раян ще отстъпи.

Обхвана я неочаквана радост. Поне, докато не размисли добре.

– Ами ако Юън не го направи?

Раян повдигна вежди.

– Ти си моя, Нора. Да те притежавам и задържа, докато смъртта ни раздели.

Щом Раян изрече тези думи, тя видя Юън да влиза в залата. Той се спря и ги погледна мрачно.

Дори да живееше вечно, Нора никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато чу думите на Раян.

Искаше да прати по дяволите момента, в който се бе появил.

– Юън? – попита го тя. – Защо си станал?

Той не отвърна нищо. Просто се обърна обратно и започна да се качва по стълбите.

Нора се спусна към него.

Юън ѝ подаде бродерията, която бе оставила в стаята му.

– Помислих си, че ще ти трябва – отвърна той с празен глас и празни очи.

– Нека ти помогна да се върнеш в леглото.

Той сви устни към нея.

– Нямам нужда от ничия помощ. Върни се при годеника си.

– Юън – настоя тя. – Раян се е съгласил да ме освободи, ако ти ме искаш.

Той погледна към годеника ѝ.

– Вярно е – призна Раян, като се присъедини към тях. – Няма да застана между двама ви.

Юън искаше да се изсмее на тези безочливи думи. Съдбата наистина му се подиграваше.

Но вместо това долови шокирания стон на майка му, когато влезе в стаята и чу почти същите думи, които някога Киърън бе казал в тази зала.

Вземи я, Юън, ако предпочита такива като теб. Няма да заставам между двама ви. Но искам да знаеш, че ако тръгнеш с нея, никога няма да те нарека отново „братко“.

Чудеше се дали Раян е искрен, както Киърън, когато бе изрекъл тези думи. Или МакАрън щеше да се върне у дома, да събере хората си и да започне вражда, както бе обещал?

В ума си, Юън видя смъртта и разрухата, които бяха царували над земите на МакАлистър, докато воюваха с МакДъглас.

Трепвайки от болката, която донесе спомена и след това от сегашната реалност, той се обърна, за да се изправи пред жената, която наистина щеше винаги да обича.

– Тя ти принадлежи, Раян. Нямам нужда от съпруга.

Нора се почувства сякаш Юън я е зашлевил. Нищо досега не я бе наранявало толкова, колкото студеното му изявление.

– Сгрешила съм за теб, Юън МакАлистър – каза тя, а гласът ѝ потрепери, докато изричаше името му. – Ти си безсърдечен и груб.

С достойнство, което не чувстваше, тя вдигна брадичка и се върна при родителите си.

– Искам да си вървим.

– Сега? – попита баща ѝ.

– Да. Ще си тръгна с вас или сама, но няма да остана и секунда повече тук.

Юън се задуши, когато чу думите ѝ.

Тя го напускаше.

Ти ѝ каза да го направи.

Да, беше го сторил. Така беше по-добре.

Защо се чувстваше, сякаш коремът и сърцето му бяха разкъсани?

Бори се за нея, проклетнико, бори се!

Но той не можеше. Не можеше да позволи да разкъса клана си.

Родителите на Нора пожелаха бързо и засрамено довиждане на майка му, докато тя напусна залата, без да погледне към него.

Така да бъде.

Беше по-добре без нея.

И все пак мисълта, да се прибере у дома сам, смразяваше кръвта му.

Юън се качи нагоре по стълбите и се върна в леглото. Едва беше легнал, когато братята му нахлуха в стаята и обградиха леглото. И тримата изглеждаха ядосани и готови за битка.

– Може ли аз да съм този, който ще го пребие? – попита Брейдън.

Юън им се намръщи.

– Да ме пребиете за какво?

– Заради глупостта ти – изсъска Син.

Локлан удари Юън по рамото с юмрук. Силно.

Той се намръщи и потърка нараненото място, причинено от брат му.

– Направи го отново и ще ти откъсна ръката.

Локлан го изгледа вбесено.

– Опитай и ще превърна безполезната ти кожа в черга пред огнището. А сега ми кажи, как може да си такъв глупак, и да я оставиш да си отиде?

Изпълнен с гняв, Юън стисна зъби.

– Ти да не си глух? Помниш какво се случи последния път, когато отнех жена от годеника ѝ, нали?

Локлан го прониза с див поглед.

– Раян не е Роби МакДъглас, нито пък е Киърън.

Юън не отговори.

– Отново ни пренебрегва – възмути се Брейдън. – Няма да чуе и дума от това, което казваш.

– Тогава може ли да го убия? – попита Син.