– Да – съгласи се Виктор. Той посочи себе си и Бейвъл. – Ние също го чухме. Всеки, който беше там, може да го потвърди. Юън не си правеше труда да го крие.

Ревът на шокираната тълпа беше оглушаващ.

Бащата на Раян заклейми казаното като измама. Майка му плачеше неконтролируемо.

– И къде е сега този Юън? – попита свещеникът, като му се наложи да крещи, за да надвика какофонията.

Нора усети как се изчервява.

Как да признае на мъжа, че няма представа?

– Той е в края на тълпата и кърви – чу се дълбок, тътнещ английски глас.

Дъхът на Нора секна, когато го разпозна.

Принадлежеше на Син МакАлистър!

Трепереща, тя огледа тълпата, търсейки го с поглед. В самия край на насъбралите се стоеше мъж, който се извисяваше над всички.

Беше Юън, заобиколен от тримата си братя.

Тя се усмихна толкова широко, че сигурно изглеждаше глупаво.

Но това не я интересуваше.

Юън сръчка Син в корема заради оповестяването, след което се придвижи напред през тълпата, която се раздели пред него, сякаш беше Червено море пред Моисей.

Движеше се бавно, внимателно.

Целенасочено.

Нора се разплака, докато той се приближаваше. Беше блед и челото му блестеше от пот.

Беше очевидно, че го боли, но защо?

Със сигурност раната му беше заздравяла.

– Какво правиш тук? – попита го тя, когато се качи по стълбите и застана до нея.

Очите му бяха изпълнени с любов, като пое ръцете ѝ в своите и целуна всяка една поред.

– Дойдох да взема съпругата си, ако тя се съгласи да вземе глупак за съпруг.

Нора беше обзета от щастие. Беше дошъл!

Катарина се оказа права.

Юън беше дошъл за нея…

Но защо беше чакал толкова време?

Защо я беше подложил на такова мъчение?

Това, което беше сторил, бе грубо и ако беше чакал още няколко минути, тя щеше да се окаже лейди МакАрън.

Това не ѝ допадаше.

Всъщност я караше да изпитва желание да измъчва мъжа, който ѝ го бе причинил.

– Защо чака толкова време, преди да дойдеш? – попита тя.

Той я погали с пръст по бузата, карайки цялото ѝ тяло да изтръпне.

– Раната ми отново се инфектира и не можех.

– И сега не би трябвало да е тук – каза Локлан, като застана в началото на стълбите. – Все още е прекалено слаб да пътува, но когато научи, че ще се омъжваш за Раян, отказа да стои в леглото. Без съмнение ще си платиш за тази ти глупост.

Пренебрегвайки думите на брат си, Юън повдигна брадичката ѝ, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне и да види огъня в очите му, който я поглъщаше.

– Избягай с мен, Нора – прошепна той. – Ще те заведа, където поискаш. Англия. Франция. Рим. Утремер. Само кажи и с удоволствие ще те заведа там.

Думите му, изпълнени с любов, я накараха да заплаче. Беше повече от това, което искаше.

– Навсякъде?

– Да.

– Тогава искам да те заведа в леглото…

Тълпата ахна шокирано.

– За да се излекуваш – каза тя раздразнено, като изгледа гневно множеството. Тя поклати глава. – Каква ще е ползата, ако умре от раните си? Тогава пак ще се окажа омъжена за Раян.

– Това трябва да ме обиди – обади се Мак­Арън, докато тълпата се смееше. – Но през годините ми е казвала много по-лоши неща. – Той потупа Юън по гърба. – Това е добре, защото най-вероятно за година щях да съм я убил или да избягам с друга. Мир вам и на двама ви, Юън и Нора, и нека светците се смилят и донесат ранна загуба на слуха на всички МакАлистър.

Думите на Раян оставиха Нора с отворена уста.

– Не – каза Юън. – Не искам глухота в живота ми, която да ме лишава от красотата на гласа ѝ.

Тя му се усмихна, след което се хвърли в прегръдката му.

Юън се олюля и благодарение на бързите действия на Локлан не падна с нея.

– Извинявай, Юън – каза тя. – Забравих.

– Не ми пречи – щастливото изражение на лицето му говореше, че го мисли.

– И така, трябва ли да се оттегля? – попита свещеникът.

Юън поклати глава.

– Не, отче. Имаш да правиш сватба. Не искам никой някога да поставя под въпрос правота ми да бъда с тази дама.

– Юън – изръмжа Локлан. – Ще припаднеш преди всичко да свърши.

– Тогава ми напръскай лицето с малко вода, подпрете ме някъде и се уверете, че ще кажа „Да“, когато се наложи.

Нора стисна ръцете му, а свещеникът започна церемонията.

Юън слушаше отеца, докато се взираше с приятно облекчение в жената пред себе си. Беше ужасен, че няма да пристигнат навреме. Тялото му пулсираше и изгаряше, протестирайки, но той не се интересуваше.

Нора беше негова.

Нямаше начин да я остави да го напусне отново. За щастие, той премина успешно през церемонията и литургията, но Нора отказваше да участва в пира, който ги очакваше. Вместо това насила го заведе в стаята си и в леглото си. Юън въздъхна, докато лежеше върху мекия ѝ пухен дюшек, а тя пърхаше из стаята.

Стените ѝ бяха боядисани в нежни пастелни цветове, които успокояваха и развеселяваха. Точно както и самата дама.

Някой почука на вратата.

– Нора?

Юън разпозна гласа на Катарина. Нора отиде да отвори, докато той затвори очи и вдиша аромата на възглавниците под главата си. Ухаеха на цветя и на жена.

Ароматът на Нора.

Уханието ѝ изгаряше тялото му и той веднага пожела съпругата си..

Неговата съпруга…

Дори сега не можеше да повярва. Как беше такъв късметлия и тя се беше озовала в живота му?

Нора се присъедини към него в леглото.

– Какво искаше Кат? – попита той.

Тя прехапа устна, след което показа роклята, която беше носила онази вечер в странноприемницата.

– Помисли си, че може би ще искаш да танцувам за теб тази вечер.

Юън се изправи на лакти и огледа тялото ѝ с горещ и похотлив поглед.

– Да, любима. Искам да танцуваш за мен тази нощ. Но предпочитам да го направиш гола.

Предложението му накара Нора да изпищи.

– Ах, Юън МакАлистър, ти си наистина лош, нали?

– До дъното на изгнилата ми и покварена душа, Нора. Сега ела тук, жено, и ми позволи да се уверя, че ще консумираме съюза си.

Тя повдигна края на роклята си и се качи на леглото. Навеждайки се над него, яхна възбудените му слабини.

– Ммм – изстена, когато се отърка в ерекцията му. – Какво си имаме тук?

Юън хвана лицето ѝ с ръце и я придърпа към себе се, за да я дари с изгаряща целувка. Минута по-късно се отдръпна назад и отговори на въпроса ѝ.

– Това, което имаме тук, милейди, е мечка, която иска да бъде опитомена. Познавате ли някой с достатъчно смело сърце, който да я отведе у дома и да търпи мрачните ѝ порядки?

Тя го целуна нежно по устните.

– Да, милорд, познавам. Но след като е вече у дома, възможно ли ще е мечката да остане щастлива далеч от пещерата си?

Тези думи и обаятелното изражение на лицето ѝ го накараха да се усмихне.

– Да, възможно е. Само теб желая в живота си, Нора.

– Само мен? Тогава какво да правя с нашето бебе, когато се появи?

Юън не можеше да говори, когато думите ѝ проникнаха в главата му.

– Какво искаш да кажеш?

– Е, рано е все още, но пропуснах месечното си кървене. Мисля, че моят мечок ще има малко, което да стане като баща си.

Юън не беше на себе си от радост.

– Кога ще знаеш със сигурност?

– След няколко седмици.

Той я дръпна върху себе си, след което простена, когато тялото ѝ се докосна до раната му.

Но за него това нямаше значение.

Неговата съпруга, не, неговата любов, носеше детето му. Това беше най-прекрасният момент в живота му.

– Обичам те, Нора. С всяка частица от душата си. Обичам те.

Тя се усмихна.

– И аз също те обичам.


Глава 14

Отдавна се беше мръкнало, когато Локлан, Брейдън и Син седяха сами с бащата на Нора в голямата зала на крепостта на Александър. Висящите свещници бяха загасени и залата беше осветена единствено от огъня в голямата камина, която беше построена по протежение на дясната стена.

Светлината от огъня си играеше със знамената и оръжията, които красяха бяло боядисаните стени, като образуваха странни танцуващи форми, които ги обграждаха, докато те се шегуваха и опитваха храната, която им бе оставена от слугите преди да си отидат.

Щастливата двойка се беше оттеглила преди часове и никой не бе виждал Нора оттогава.

Не че очакваха да я видят.

Всъщност Локлан смяташе, че ще минат дни преди който и да е от двамата да се покаже отново.

Това беше нещо, което караше сърцето му да се извисява.

Радваше се, че брат му най-накрая откри щастието. Юън имаше нужда от това.

– Не мога да повярвам, че Юън се ожени преди Локлан – каза Брейдън, като взе чиния с нарязани плодове и я постави пред себе си. – Трябва да внимаваме, Син. Мисля, че Второто Пришествие е над нас. Изведнъж почувствах нужда да се изповядам.

Син се засмя.

– Най-вероятно.

– Нещо ново за МакКейд? – попита Александър.

Локлан поклати глава отрицателно. Как му се искаше да ги намери. И щеше да го направи. Нямаше да си отдъхне, докато не платяха за това, което се бяха опитали да сторят на семейството му.

– Никой от хората ми не успя да открие и следа от тях – каза той на Александър. – Ами твоите?

– Не.

– Това не ми харесва – намеси се Син. – Имам чувството, че все още не сме чули последната им дума.

– Със сигурност – съгласи се Локлан.

– И какво ще правим? – попита Александър. – Уведомил съм братовчед ми какво са направили и той издаде заповед за екзекуцията им, но докато не ги хванат…

– Няма какво да сторим – каза Брейдън.

Син довърши своята халба с ейл и си наля още.

– Разбира се, че има какво да направим.

– Какво? – попита Брейдън.

– Да оженим Локлан.

Последният бутна игриво Син по ръката.

– Пиян си.

– Нима? – попита женски глас.

Погледнаха нагоре, за да видят съпругата на Син, Каледония, която се приближаваше към масата. Заобиколи я, докато не се озова зад стола на Син. Тя погледна надолу към съпруга си и го дари с укоряваща, мила усмивка.

– Имах чувството, че моят непокорен съпруг прекарва прекалено много време тук долу.

Син изглеждаше леко глуповато.

– Елате, милорд – каза тя, хващайки ръката на Син. – Утре ни чака дълъг път, а аз обещах на брат ми Джейми, че ще се върнем навреме за рождения му ден.

Син целуна ръката ѝ, след което погали бузата си с ръката ѝ.

Локлан беше изумен от жеста, който беше толкова чужд за Син. Радваше се да види, че брат му си подхождаше така добре със съпругата си.

Син беше другият, който той никога не бе очаквал да види щастлив. Беше добре, че животът най-накрая бе решил да се отнесе добре с най-големия му брат.

– Лека нощ, господа – каза Син, изправяйки се, за да последва съпругата си.

Подминаха Маги на входа.

Локлан се усмихна, когато тя се приближи, гледайки подозрително тримата мъже. Той си спомни времето, когато обмисляше смъртта ѝ и се надяваше много лоши неща да я сполетят.

Сега се радваше, че се беше въздържал от това да я убие.

– Живни малко, Брейдън – каза той на най-младия си брат. – Твой ред е да те бият.

Брейдън се засмя.

– Моята мила Маги знае по-добре от това да ме бие, нали, любов моя?

Тя дръзко поклати бедра, докато се приближаваше към масата.

– Зависи от това дали си направил нещо, с което да го заслужиш. – Тя се усмихна мило на Александър и Локлан. – Ще имате ли нищо против, ако ви го отнема?

– Ни най-малко – каза Александър.

Брейдън се изправи, вдигна я на ръце и се насочи към стълбите почти на бегом. Локлан ги гледаше, докато си тръгват, развеселен от лудориите на брат си. Без съмнение скоро Маги щеше да го дари с още една племенница или племенник.

– И така – започна Александър, след като останаха сами. – Имаш ли намерения да си потърсиш съпруга?

Локлан разклати ейла в чашата си, докато обмисляше предложението. Истината бе, че нямаше жена, която да е завладяла сърцето му.

Съмняваше се, че някога ще има. Но все пак, дългът му го задължаваше да си намери съпруга. Вече не можеше да отлага точно тази отговорност.

– Може би един ден – отвърна той тихо.

Александър вдигна вежда.

– Не си ли малко стар, за да не търсиш?

Може би беше. Но Локлан имаше прекалено много грижи, които изискваха времето му и женитбата за невиждана жена не беше нещо, което му допадаше.

– За всичко си има време.

Александър се засмя.

Извън залата се чуха стъпки, последвани от отварянето и затварянето на вратата.

Локлан и Александър се спогледаха озадачено. Вече беше прекалено късно за посещения.

Един възрастен слуга влезе в залата, следван от младо момче, което все още не беше достигнало пълнолетие.