Облечено в парцали, то носеше овехтяла торба.

– Простете ми, милорд – каза възрастният слуга на Александър. – Момчето каза, че носи новини от Лисандър.

Канмуур посочи на момчето да се приближи.

– Проблем ли има?

Момчето се поколеба, след което си сви. Изгледа предпазливо слугата, след това Локлан.

– Говори, момче – каза Александър търпеливо. – Никой няма да те нарани.

Въпреки това момчето изглеждаше колебливо.

– Нося новини, милорд. Един мъж дойде в селото ни и ми каза да ви донеса това.

Момчето се втурна напред, пусна торбата на масата, след което избяга обратно на безопасно разстояние, сякаш очакваше гневът на ада да се стовари върху младата му глава.

Плашливите му действия накараха Локлан да се намръщи. Александър прокара ръка по износената кожа.

– Това на Лисандър ли е?

Момчето преглътна.

– Не знам, милорд. Казаха ми само да ви я донеса и да не я отварям.

От бледото лице на момчето, Локлан предполагаше, че детето не бе послушало заръката.

– Кой ти даде това?

Младежът се почеса нервно по врата.

– Каза, че вътре има писмо за лорд Александър и… и да кажа на негова светлост, че следващият път трябва да наемете някой по-добър от френски рицар – момчето трепереше. – Моля ви, милорд, може ли вече да си вървя?

Александър кимна.

Момчето избяга от стаята, сякаш хрътките на Луцифер го гонеха.

Локлан се намръщи още повече.

Александър огледа торбата.

– Много странно.

– Да – каза Локлан, навеждайки се напред, за да я огледа. – Наистина.

Александър отвори торбата и изсипа съдържанието ѝ на масата.

Локлан се изправи веднага щом видя зелено-черния плейд, който баща им беше поръчал преди години за синовете си. Досега не знаеше, че някой друг освен той и братята му има такъв.

Кръвта му се смрази, докато го гледаше невярващо.

Александър разтвори малко парче пергамент, докато Локлан придърпа плейда по-близо, за да го огледа.

– Канмуур – зачете той на глас. – Не обичам никой да ме прави на глупак. Можеш да кажеш на циганите, че те са следващите в списъка ми. Не трябваше изобщо да казваш на краля за нас. Ако си беше замълчал, дъщеря ти може би щеше да оживее. Сега ще дойдем за нея и за останалите от рода МакАлистър. Пазете добре гърбовете си. – Ръцете на Александър трепереха, а лицето му беше почервеняло от ярост. – Подписано е Греъм МакКейд.

Локлан почти не чу думите. Беше прекалено съсредоточен върху инициалите, избродирани в края на дрипавия и износен плейд.

К.М.

Киърън МакАлистър.

Но как?

Кой би притежавал плейда на брат му? Никой извън клана им не би имал достъп до него. Търсейки още следи, Локлан разви плата и изруга, когато безплътна ръка падна на пода.

Александър изруга силно, когато видя ръката и странната дамга, която се намираше на гърба ѝ.

– Бог да им е на помощ – изрева той. – Ще убия всяко едно от онези копелета заради това.

Дишането на Локлан беше затруднено. Беше му невъзможно да се концентрира. Той се опита да си спомни мъжа, който беше срещнал за кратко. Мъж, на който не бе обърнал достатъчно внимание.

– Кой беше Лисандър?

– Ако трябва да съм честен, не знам. Намерих го във Франция преди пет години, когато отидох да посетя приятел. Току-що се беше върнал от Утремер и отказваше да говори за това.

– А плейдът?

Александър сви рамене.

– Беше увит около него, когато помоли за работа. Означава ли нещо за теб?

За него означаваше много повече от самия му живот.

– Каза ли как се е сдобил с него?

Той поклати глава отрицателно.

– Само знам, че му бе много скъп. Прислужницата на жена ми се опита да му го вземе веднъж, за да го почисти и той едва не откъсна ръката ѝ заради това. Беше в първите дни на службата му.

Александър взе ръката и отиде при свещеника, за да се отърве от нея.

Локлан прокара дългите си пръсти по инициирания ъгъл, докато гледаше символите, които майка му беше поставила там.

Как така французин беше открил плейда на Киърън?

Никой от братята му не бяха пътували по-далеч от Англия, с изключение на Син, а той никога не бе вземал плейд със себе си.

Ако не бяха инициалите, можеше да си помисли, че тъкачът бе създал повече от един модел и го бе продал.

Но тези инициали съвпадаха с тези върху неговия, този на Брейдън и плейда на Юън.

Не, това беше на Киърън. Знаеше го. Нямаше съмнение, че принадлежеше на брат му и съдейки по външния му вид, беше доста стар. Сувенир от Утремер. Което означаваше, че Киърън не е умрял в деня, в който бе отишъл сам до езерото. Поради някаква незнайна причина, брат му беше инсценирал собствената си смърт и бе напуснал Шотландия.

Но защо?

Защо Киърън не им бе писал? Защо ги бе оставил да мислят през всичките тези години, че е мъртъв?

Локлан седна обратно, когато новината улегна.

Без съмнение МакКейд бяха открили плейда, след като бяха убили Лисандър и им го бяха изпратили обратно.

Сигурно са знаели точно на кого принадлежи това и какво значеше.

Локлан пресуши ейла си на една глътка.

Някъде там, Киърън МакАлистър можеше още да е жив.

И Бог да се смилеше над брат му, ако някога го откриеше.


Епилог

Месец по-късно

Юън държеше ръката на Нора, докато се разхождаха из скелето, което един ден щеше да е техният нов дом. Щеше да е красиво имение, дом достоен за неговата съпруга и бебето, чието пристигане беше потвърдено.

С леко сърце той наблюдаваше Нора, докато обясняваше на управителя как точно иска да изглежда голямата зала и мислите му се отнесоха.

Все още не можеше да повярва на казаното от Локлан относно Киърън.

Никой от тях не можеше да повярва.

Киърън беше жив.

Ако го докопаше, Юън щеше да го убие заради това.

Проклет да беше брат му и егоизмът му, който им беше коствал безброй години страдание. Но му беше трудно да мрази Киърън, когато единственото, което трябваше да направи, бе да погледне съпругата си и да се замисли за радостта, с която го даряваше. За нея с удоволствие би страдал отново.

Юън все още беше предпазлив, що се отнасяше до рода МакКейд, които можеха да изпълнят заплахите си срещу семейството му.

Но засега нямаше и следа от тях.

Не че се притесняваше. Беше нужно нещо повече от тримата, което да го отдели от съпругата му.

Без да се споменава, че Пейгън се беше заклел да ги убие заради стореното на Лисандър. Юън не се и съмняваше, че ще изпълни обещанието си. Нещо му говореше, че Пейгън ще се окаже труден противник.

Със сигурност щеше да ги накара да съжаляват, че изобщо са се родили.

– Юън?

Поглеждайки нагоре, когато чу гласа на Нора, той отиде до нея.

Тя стоеше в центъра на това, което един ден щеше да е тяхната собствена зала, където щяха да се забавляват и да живеят живота, за който никога преди не се бяха и надявали.

– Смяташ ли, че това ще бъде завършено, когато се появи бебето?

Юън кимна.

– Да, любов моя. Ще се уверя в това.

Той погледна многозначително към управителя, който бързо го увери, че всичко ще бъде завършено навреме. Нора се усмихна на съпруга си, когато управителят се отдалечи и каза на работниците да побързат със задълженията си. Това бяха най-щастливите месеци в живота ѝ. Не можеше да си представи нещо по-добро от живота, който имаха сега.

Е, с изключение на това, че все още искаше да пътува. Но Юън ѝ беше обещал, че щом бебето беше достатъчно голямо, щеше да ги заведе до Аквитания, за да посетят семейството на майка ѝ.

Тя хвана ръката му, преплитайки пръстите си с неговите.

– Знаете ли, милорд, изведнъж се почувствах много уморена.

Той вдигна вежда.

– Така ли?

Опита се да остане сериозна, като свъси вежди, но не се справи особено добре.

Вместо това се престори, че се прозява.

– Да, скоро трябва да ме заведете у дома или мога да заспя на място.

Юън се засмя и я вдигна на ръце.

– В такъв случай, любов моя, най-добре да потегляме обратно.

Нора се засмя, когато той се втурна с нея към конете. След като я качи на нейния, тя се наведе и му прошепна в ухото:

– Знаеш ли, Кат ми изпрати един пакет.

В очите му се появи дълбок и похотлив блясък. Всеки път, когато пристигнеше пакет от Кат, това винаги предвещаваше нещо, което правеше съпруга ѝ неимоверно щастлив.

– Така ли било? – попита той.

– Да – отвърна тя, мислейки си за ефирната рокля, която ги очакваше. Материята беше толкова тънка, че едва ли я прикриваше особено. – Този път е червена.

Тя видя огъня в очите му, когато се хвърли на коня си. Пришпори го с пети в хълбоците и препусна с главоломна скорост.

Нора го последва с обичайното си бавно темпо.

– Нора – извика я той, пришпорвайки я.

Как обичаше този нетърпелив мъж и всичко останало в него.

Но когато някой опитомяваше мечка, не можеше да направи нищо повече.

Край


Бележки от автора

Моля, вземете под внимание, че в „Да опитомиш планинец“ ще откриете термина цигани, които днешните читатели най-вероятно ще свържат с пътуващите групи катунари, които доста по-късно са се предвижвали из Европа.

Както повечето термини, ранното значение на думата е изгубено в съвременния английски. През ранното средновековие, циганите са получили името си от джипсър18 – средновековният термин за кесията на човек.

Понеже крадците са били известни с това, че са режели връзките на тези кесии, хората са ги наричали цигани*. За повечето цигани се е смятало, че са селяни, но не всички са били такива.За Юън и Нора, циганин е просто някой, който пътува много и не крои нищо добро. Те наподобяват скитаща се разбойническа банда.

Почти в края на средновековния период този термин се е асоциирал с ромите.

Моля ви да обърнете внимание, че много неща в моите поредици не са това, което изглеждат. Ако тази книга ви е оставила с въпроси, то те ще получат отговор. Оглеждайте се внимателно за следи относно Киърън и Братството на меча.

Нима наистина плейдът на Киърън е бил оставен с меча до езерото? Възможно ли е дори сега той да е жив?

Може би един ден скоро Локлан ще открие отговорите…

18 думата на английски е gipsies или gypsies


Повече информация за предстоящите ни заглавия можете да откриете на нашата интернет страница:

www.tiarabooks.com