Юън стана от леглото и изтръпна, сякаш ужасна болка бе преминала през главата му.

Кожата падна от голото му тяло, когато той притисна дланта към лявото си око и отново изруга. Нора ахна и се обърна с гръб към него, въпреки че малка, палава част от нея искаше да се взира в тази чувствена сила и бронзова кожа.

Наистина бе свиреп мъж.

Мускулест, с необуздана сила и красота.

Можеше да го чуе как продължава да ругае, докато взема дрехите си и ги облича и през цялото време усещаше изгарящия му поглед. Беше горещ, могъщ и ужасяващ и я караше да трепери.

– Как може да си направила нещо толкова глупаво и ужасно? – озъби ѝ се той. – Какво ти е влязло в главата, за да те накара да кажеш, че си избягала с мен?

– Моля те – отвърна тя с мек и умоляващ глас. – Не мога да се омъжа за Раян МакАрън. Той е арогантен и е егоист. Мирише на лоша хигиена и яйца. – Нора потръпна при спомена за това. – Обича да яде сурови яйца, което, меко казано, е отвратителен навик и сега като се замисля, е най-добрата му привичка. По-скоро бих умряла, отколкото са се омъжа за него.

Юън изръмжа отново.

– Последният път, в който повярвах на жена, изрекла тези думи, си навлякох вражда с друг клан, която причини смъртта на мнозина мъже и жени и за двете страни. Струва живота и душата на брат ми и изпрати баща ми в гроба. Сега те питам – защо трябва да ми пука за това какво ще стане с теб, след като изобщо не те познавам?

Нора бе объркана от думите му.

– Някой друг е избягал от Раян МакАрън и е предизвикал вражда с МакАлистър?

Той се извърна, за да я погледне. Една вена пулсираше на слепоочието му, когато зловещо присви очите си.

– Възможно ли е да се опитваш да ме ядосаш повече?

– Не. Изобщо не се опитвам да те ядосам. Искам само да получа помощта ти. Мога да ти платя, ако те интересуват пари.

– Нямам нужда от парите ти.

Юън никога през живота си не бе срещал девойче като нея. Как смееше да идва тук и да го моли за такова нещо? Със сигурност разумът ѝ бе колкото грахово зърно. Каква жена би се довлякла сама до дома на мъж и да моли пълен непознат, да я отведе далеч от родителите ѝ? И докато се взираше в нея, се запита колко точно тя си приличаше с Айзобел.

Колко далеч би отишла, за да получи помощта му…

Дари я с горещ, изпълнен с желание поглед и позволи на погледа си целенасочено да се застои върху гърдите ѝ.

– Има ли нещо друго, което да ми предложиш?

Тя премигна срещу него, сякаш не разбираше, но докато я наблюдаваше, очите ѝ заблестяха. Ахна, след което го изгледа с непреклонен, твърд поглед, който имитираше неговия. В нея нямаше измама или лукавост. Бе истински обидена от въпроса му.

– Хайде сега – каза тя, извивайки устна, – противно е да предлагаш такова нещо на дама с благородно потекло. Как смееш! Няма значение. Ще намеря друг път до Англия и няма да остана тук и минута повече.

Юън остана изненадан от думите и възмущението ѝ. Ядосано тя пое полите си в ръце и просто за удоволствие му се усмихна подигравателно.

– Ти си груб, миришещ на ейл звяр и нямам нужда от такъв мъж. По-добре да отида сама при леля си, отколкото да се разправям с тип като теб. Не биваше изобщо да идвам тук.

Сега ли ѝ хрумна това? Хвана я за ръката, когато понечи да го подмине.

– Как дойде тук?

Тя погледна ръката му, която държеше нейната.

– Яздих на кон, докато стигнах планината. След това вървях.

– Така ли смяташ да стигнеш до Англия?

– Да. Ще пълзя дотам на ръце и колене, ако се наложи.

– Никога няма да стигнеш дотам сама.

Тя го погледна с твърд и решителен поглед.

– Тогава ще загина, докато опитвам.

Юън отново започна да вижда в червено.

– Как ли пък не. Ще те върна при клана ти.

– Никога.

Челюстта му потръпна. През целия му живот жена не го бе ядосвала така. Жените бяха или прекалено ужасени, или твърде възбудени, за да направят нещо повече от кимване или кикотене в негово присъствие. Но тази… тази жена караше кръвта му да кипи.

– Мислиш, че няма ли? – попита я той.

Тя отскубна ръката си от хватката му.

– Мисля, че не знаеш кой е кланът ми. Нямаш си представа коя съм и не можеш да ме върнеш при баща ми, освен ако не ти кажа кой е, което, със сигурност, няма да направя.

Тук бе права. Но не задълго.

– Ще ми кажеш.

– Ха! – отвърна му тя грубо, като вирна брадичка предизвикателно.

Юън сви ръцете си в юмруци. Какво трябваше да направи един мъж с такава жена?

– Защо от всички мъже в Шотландия реши да дойдеш точно при мен? – попита я той.

– Защото ти и братята ти сте единствените мъже, от които Раян се плаши. Знаех, че Син и Брейдън МакАлистър никога не биха оставили съпругите си, за да ме заведат в Англия и Локлан, понеже е леърд, никога не би се съгласил да ми помогне, защото се страхува да не се забърка с баща ми и клана му. Остана само ти, който не си обвързан с никого. Помислих, че ако кажа на баща ми, че съм избягала с теб, никой не би посмял да ме последва.

Юън измърмори нещо под носа си за жените и техните безсмислени машинации. Това бе поредният кошмар, който толкова приличаше на опита му с Айзобел и в същото време бе толкова различен.

Защо отново му се случваше? Особено в този конкретен ден, който бележеше смъртта на брат му.

– Казала си им, че си избягала с мен? – попита я той.

– Какво друго можеше да сторя?

– Можеше да направиш каквото са ти наредили.

Тя поклати глава.

– Това е единственото нещо, което не мога да направя. И няма.

– Защо?

– Защото няма да позволя да се превърна в непотребно украшение.

Юън изсумтя при неочаквания ѝ отговор. Дори не разбираше защо бе реагирал на думите ѝ. Изглежда, че всеки път, когато тя заговореше, разрушаваше спокойствието му.

– Аз не съм нещо, което да бъде пренебрегвано и потупвано по главата. Не съм някой, с който да се отнасят като с домашен любимец – продължи тя. – Достатъчно лошо е, че баща ми мисли, че съм неблагоразумна, но да се омъжа за такъв мъж… Никога.

Това бе странна тревога за една жена. Кой бе чувал подобно нещо? Жената трябваше да слуша какво ѝ се казва и да се подчинява на волята на баща си и след това на съпруга, който бащата избереше за нея. Господ да им е на помощ, ако жената започнеше сама да взема решения.

– И затова си готова да рискуваш живота си? – попита Юън.

Той поне никога отново нямаше да помогне на жена да се противопостави на желанията на семейството ѝ.

– Ако някой смяташе да те изолира и игнорира, да те слуша, но никога да не чува и дума от това, което казваш, ти би ли го понесъл? – Тя огледа пещерата и сякаш промени мнението си. – Е, може би би го търпял, но аз не бих. Имам собствено мнение и смятам да го използвам.

Юън поклати глава невярващо.

– Откъде ти хрумнаха тези мисли?

Тя го игнорира.

– Ти бе пределно ясен, че не искаш да ми помогнеш. Така да бъде. Няма да те безпокоя повече. Сега се отдръпни и ми позволи да си тръгна. Чака ме дълъг път и…

– Никъде няма да ходиш.

– Моля?

– Чу ме. Няма да ти позволя да предприемеш пътуване, на което в най-добрия случай ще те отвлекат, а в най-лошия – ще загинеш.

– Не съм твоя грижа.

– Милейди – отвърна той, а гласът му бе груб и заплашителен. – Моментът, в който си сложила името ми на парче пергамент, посочвайки ме като твой годеник, ти се превърна в моя грижа. Мислиш ли какво би станало, ако се нараниш? Баща ти, който и да е той, ще настоява за главата ми, задето съм позволил да пострадаш. Според твоите думи ние сме обвързани един с друг.

Тя се сви, сякаш не бе помислила чак толкова далеч напред.

– Може и да не повярват – отвърна му с надежда и наклони глава, сякаш току-що се бе убедила в аргументите си. – Все пак не сме се срещали преди. Като се замисля, изобщо не биха повярвали.

– Ще го направят – отвърна той мрачно.

– Откъде знаеш?

– Довери ми се. С моя късмет няма да стане другояче.

Юън отново изръмжа дълбоко. Изглежда тя имаше такъв ефект върху мъжете, когато разговаряха с нея. Въпреки това не разбираше, защо всички толкова се дразнеха край нея.

Нора наблюдаваше как той започна да събира нещата си.

– Какво правиш?

– Приготвям се да те заведа при братята си.

– Защо?

– Защото не може да останеш тук с мен.

Тя постави ръце върху бедрата си.

– Не желая да ме водиш при братята ти. Трябва да отида при леля си.

– В Англия.

– Да.

Юън спря за момент, за да я погледне.

– И кажи ми, моля те, коя е тази безценна леля, при която искаш да те заведа?

Нора се поколеба. Това знание можеше лесно да я нарани повече, отколкото да ѝ помогне. Винаги трябваше да внимава на кого разкрива това – последствията можеше да са наистина потресаващи.

– Ако ти кажа, трябва да се закълнеш в душата си, че никога няма да ме върнеш при баща ми.

– Добре. Заклевам се, в каквато и част от душата си притежавам, че няма да те върна при баща ти.

Тя си пое дълбоко въздух, надявайки се, че той ще удържи на думата си.

– Леля ми е Елеонор Аквитанска2.

Юън се засмя скептично на изказването ѝ. Това вече бяха пълни глупости. Никога не бе чувал нещо по-абсурдно.

Тази жена, която и да бе, беше забележително глупава, за да направи такова грандиозно твърдение.

– Кралица Елеонор от Англия е твоята леля?

– Да.

Девойката със сигурност се бе побъркала. Нищо не можеше да се направи. Твърдението ѝ, че е племенница на кралицата на Англия, беше напълно и изцяло налудничаво.

– Тогава аз съм синът на Уилям Завоевателя3.

– Приятно ми е да се запознаем, Уилям Руфъс4.

Юън прокара ръка през косата си, макар че това, което наистина искаше да направи бе да я стисне за гърлото. Какво щеше да прави с нея? Дори за момент не ѝ вярваше. Ако племенницата на Елеонор Аквитанска бе където и да е било в Шотландия, всички биха разбрали.

– Как е името ти, девойче?

– Елинор. Кръстена съм на леля си, но може да ме наричаш Нора.

– А кланът ти?

– Това няма да ти кажа.

За пръв път Юън разбра част от безсилието, което Локлан бе изпитал, докато се разправяше с Маги през последните дни от враждата с клана МакДъглас. Поне тогава по-големият му брат разполагаше с Брейдън, който се намеси и спаси деня, като укроти момичето. Наоколо нямаше кой да му помогне с тази досада.

Какво правеше един мъж с жена, която отказваше да се вслуша в разума? Много ли искаше, като се надяваше на някаква божествена намеса? Очевидно бе така.

Юън не бе сигурен как да продължи, но братята му бяха специалисти, що се отнасяше до справянето с жени, не той.

– Добре тогава, Елинор…

– Нора.

Тя потръпна при убийствения поглед, с който я дари.

– Знаеш ли – отвърна му тихо, – наистина не желая да съм ти в тежест. Просто искам да отида при леля си. Елеонор винаги е казвала, че мога да я посетя по всяко време, ако имам нужда.

– Така ли?

– Да.

– И казвала ли е нещо друго?

– Да не позволя на никой мъж, освен на Бог, да ми нарежда как да се държа.

Юън се поколеба. Сега звучеше като кралицата от легендите, обаче това не означаваше нищо друго, освен факта, че жената се бе поучила от нея. Нямаше начин да е принцеса или каквото там се очакваше да бъде племенницата на Елеонор. Тази девойка беше шотландка, както и той. И колкото по-скоро я отстранеше от живота си, толкова по-добре щеше да е за него.

С тази мисъл в главата си, той угаси огъня и събра малко хранителни запаси и плейдове5.

Нора наблюдаваше как Юън се подготвя за път. Част от нея се изкушаваше да избяга, но не се и съмняваше, че той ще я хване. Дългите му крака можеха да направят една крачка, равняваща се на нейни три.

Вероятно можеше да подкупи Локлан или да го убеди да принуди Юън да я заведе до Англия, или може би някой от хората му. Трябваше да напусне страната преди баща ѝ да забележи, че я няма и да организира търсене.

Беше изтъкнала женско неразположение и бе подредила леглото си така, че да изглежда, сякаш е спала в него. Надяваше се да минат няколко часа преди майка ѝ да отиде да я провери и да открие бележката.

Може би щеше да има достатъчно време.

– Не е трябвало да оставяш онази бележка!

Така беше, но тя не искаше баща ѝ да се тревожи прекалено. Бе помислила, че като спомене името на Юън това едновременно ще уплаши и успокои баща ѝ и той ще я остави намира или поне щеше да се поколебае, преди да я издири.

Не звучеше толкова налудничаво, когато прислужницата ѝ и бе помогнала с измислянето на плана.

Сега, когато помислеше върху това, осъзнаваше, че е лоша идея. Но тя бе отчаяна, и както майка ѝ казваше, отчаяните хора вършат отчаяни неща. А и прислужницата ѝ я бе окуражила да потърси Юън.