Обръщайки се с гръб към нея, Юън изсвири на коня си и за нейна изненада, звярът се подчини. Затича се към него, сякаш му бе стар приятел. Той изцъка с език на коня и го потупа внимателно по носа.

– Здравей, момко – каза внимателно. – Готов ли си да пояздим?

Животното изцвили и побутна любвеобилно рамото на Юън с челото си. Без да каже и дума, той освободи коня си и се запъти към малкия хамбар. Тя го последва с любопитство.

В импровизирания склад Нора видя сено и храната на коня. Всичко беше чисто и подредено почти както домът му.

Юън откачи поводите от клина, забит в стената и грабна тежкото седло, сякаш изобщо не тежеше. Очите ѝ се разшириха при гледката, докато го наблюдаваше как изнася седлото навън.

Материята на ризата му очертаваше всяка вдлъбнатинка на мускулите на гърба и ребрата му. Всяка мъжествена извивка бе изложена на жадния ѝ поглед.

Коленете ѝ омекнаха.

Нямаше никакво съмнение в това, че Юън бе наистина божествена гледка за очите ѝ. Мускулите му се надигаха с всяка негова крачка и въпреки че косата му бе прекалено дълга, тя установи че видът ѝ е странно примамващ. Много добре си спомняше какво бе усещането да прокара пръстите си през тези гъсти коси.

А миглите му…

Със сигурност, никой мъж не притежаваше толкова дълги мигли. Идеално подчертаваха кристалносините му очи. Юън бе това, което майка ѝ наричаше божествена форма на мъжко съвършенство.

Нора не продума и дума, докато той оседлаваше коня си. Откри, че гърлото ѝ бе прекалено сухо, за да говори, особено когато той се наведе, за да затегне седлото около корема на коня.

За първи път в живота си забелязваше задните части на мъж. Тъмнокафявите му панталони бяха стегнати около задника му, очертавайки мъжествените му пропорции. Разбира се, фактът, че вече бе виждала голия му задник, не ѝ помагаше особено. Вече знаеше от първа ръка колко добре оформен е.

Това бе притеснително.

Но не толкова, колкото изключителното желание да отиде до него и да прокара ръката си по стройните му бедра, а след това нагоре по гърба му и през гърдите му.

Нора!

Откъде се бяха взели тези помисли? Майка ѝ би умряла от ужас, а и тя самата бе потресена как мислите ѝ постоянно сменяха посоката си.

Какво толкова я очароваше в Юън, което я караше да желае да направи неща с него, заради които би прекарала целия си живот в покаяние?

Винаги бе смятала себе си за морална и достойна дама. Предпазлива във всяко отношение. Досега никога не бе изпитвала чисто желание.

Но вече го бе вкусила.

Беше горещо и изискващо.

Плашещо.

И изключително съблазнително.

Юън приближи коня си до нейната кобила, за да я огледа. Неволна тръпка я разтърси, когато забеляза нежността, с която се отнасяше към животното; начинът, по който дългите му тънки пръсти я галеха и успокояваха.

Не, съвсем не бе зло страшилище. Такъв мъж не би се грижил за животните по начина, по който Юън го правеше. И истинско страшилище никога ни би отправило такова нежно докосване.

Той се обърна към нея намръщен.

– Имаш ли намерение да дойдеш и да се качиш на коня си, или смяташ да зяпаш задника ми през останалата част от деня?

Бузите ѝ пламнаха, въпреки че не бе сигурна дали заради гнева, предизвикан от думите му, или поради смущение, защото правеше точно това.

– Вие, сър, имате обноските на пън.

Той я погледна развеселено.

– Като се има предвид, че съм висок почти колкото дърво, забележката е доста подходяща, не мислиш ли?

Чувството му за хумор я изненада. Интересно беше, че може да се засмее на думите, които, ако трябваше да бъде честна, бяха доста груб коментар от нейна страна. Наистина не биваше да казва това. Не би го направила по принцип, но нещо в този мъж изкарваше наяве най-лошото у нея.

Най-вероятно фактът, че наистина притежаваше маниерите на пън.

Нора се приближи до коня си, след което се обърна към него в очакване, докато той се придвижи до своя без изобщо да я погледне отново.

– Е? – попита тя, след като очевидно той не възнамеряваше да се върне при нея.

Юън я погледна неразбиращо, сякаш нямаше идея какво иска от него.

– Е, какво?

Колко глупав беше този мъж? Със сигурност, притежаваше поне малко повече благоприличие от това.

– Няма ли да ми помогнеш да се кача на коня? – попита тя.

– Не можеш ли сама?

Нора беше втрещена. Мъжът нямаше ли майка? Сестра? Някоя жена около него?

– Не. Имам нужда от помощта ти.

Той използва юздите, за да почеше брадясалата си буза, след което я погледна несигурно.

– Имаш нужда от помощта ми, за да…

– Яхна коня.

Юън изсумтя. Остави юздите и скръсти ръце пред гърдите си, като се взря в нея с ледените си очи.

– Щом имаш нужда от моята помощ, милейди, изглежда, че забравяш една важна дума в това изречение.

Нора остана изненадана от искането му. Мечката, която живееше в пещера ѝ преподаваше добри обноски?

Това да не беше някаква шега?

– Чакам – каза той нетърпеливо.

Нора се вгледа свирепо в него и арогантната му стойка, която настояваше тя да се държи любезно, без това да се отнася за него.

– Добре тогава – отвърна упорито, отказвайки да му достави удоволствие, задето я е поправил. – Ще го направя сама.

Или поне така си мислеше. Това, което бързо научи, след като се опита да се качи на седлото, бе, че кобилата имаше навика да се премества всеки път, когато понечваше да я яхне. Опита няколко пъти и винаги конят се дръпваше настрани.

– Оу! – извика Нора, когато кракът ѝ се изтръгна от стремето и тя отново се озова отстрани на кобилата, докато проклетото животно я гледаше с радостни очи.

– Имате ли някакъв проблем? – попита Юън.

– Не – побърза да го увери тя, като уви полата около себе си, за да опита отново. – Никакъв проблем.

Само ако можеше да накара животното да стои на едно място. Нора опита отново. Този път конят се мръдна в най-неподходящият момент. Тя загуби равновесието си и падна върху прашната земя. Полите ѝ се вдигнаха, разкривайки краката ѝ пред очите на Юън, а това я накара да се почувства толкова унизена.

Той бързо отиде при нея, като дръпна буйната кобила настрани от нея.

– Нарани ли се, девойче?

Нора издърпа полите си надолу, за да се покрие.

– Нищо повече от достойнството ми. Може да си сигурен в това.

За нейна изненада, той ѝ помогна да се изправи и внимателно изтърси праха от полите ѝ.

– Нямах намерение лошото ми настроение да се превърне в причина за нараняване. Ето… – каза той, вдигна я, сякаш изобщо не тежеше и я постави на гърба на кобилата.

Напълно онемяла от обрата в действията му, тя го наблюдаваше мълчаливо, докато се връщаше обратно към коня си. Прехвърли единия си крак над гърба му с такава лекота, която я накара да изпита истинска завист. Без никакво усилие се намести на седлото и се наведе напред, за да вземе люлеещите се юзди, които бе изпуснал, когато ѝ се притече на помощ.

Защо неговият кон стоеше спокойно, докато нейният подскачаше наоколо и я злепоставяше? Но това, което я впечатли най-силно, беше начинът, по който Юън изглеждаше върху мощния буен жребец, докато го напътстваше с лекота. Седеше уверено в седлото си и излъчваше сурова мъжествена аура, която накара бузите ѝ да се зачервят и причини странно туптене в гърдите ѝ.

Дори неподдържан и полупиян, бе един невероятно красив мъж и тя не можеше да се сдържи и да не се запита как би изглеждал след баня, обръснат и с нови дрехи.

Със сигурност, би бил смайващ.

Може би, все пак, състоянието му бе дар от бога. Начинът, по който бе облечен ѝ припомняше, че изобщо не прилича на типа мъже, които харесваше. И че е невъзпитан, колкото бе възможно за един мъж. Не притежаваше маниери и изтънченост. Но това, което наистина му липсваше в личен план, той компенсираше с външния си вид.

Нора!

Тя се скастри наум. Какво ѝ ставаше? Държеше се като прислужницата на майка си, която винаги търчеше след всеки достатъчно красив мъж, без да я е грижа за чувствата му или последиците от действията ѝ.

Нора се интересуваше от това какъв е мъжът отвътре. Можеше да е красива гледка за очите, но ако вътрешно се криеше отровна змия, бе по-добре да го отхвърли, отколкото да го приветства в прегръдката си.

През целия си живот бе живяла според този девиз и никой, дори Юън МакАлистър, нямаше да промени това.

Без да я поглежда, мъжът изцъка с език и конят му потегли напред.

За пореден път Нора бе скептично настроена към действията му, докато той и конят му пресичаха скалистата земя, където всяка крачка можеше да изложи на опасност както човека, така и животното.

Щяха да са късметлии, ако и двамата не си счупеха врата!

– Ако смяташ, че възнамерявам да тичам в галоп след теб, не си познал, Юън МакАлистър – каза тя, въпреки че знаеше, че той не може да я чуе.

Може и да беше лорд „Арогантност“ на кон, но тя не беше чак толкова лекомислена с живота си. Всъщност искаше да стигне до Англия невредима.

Затова пришпори кобилата си напред, яздейки внимателно в тръс през покрития с мъх терен.

Когато стигна края на поляната, Юън се спря и я изчака, с ръка, свита в юмрук върху бедрото си. Конят се напрягаше неспокойно срещу мундщука6, в желанието си да продължи да тича, но стопанинът му го държеше под контрол.

Ако съдеше по изражението на лицето му, бе ѝ много ядосан.

– Витаем в облаците, така ли? – попита остро.

– Не! – отвърна Нора превзето. – Просто се упражнявам да те дразня и по изражението на лицето ти бих казала, че се справям добре. Майка ми винаги е твърдяла, че всяка цел си заслужава да бъде усърдно преследвана.

Сумтейки, той се почеса по брадата и я изгледа свирепо. Беше ѝ чудно дали изобщо знаеше как да се усмихва и дали осъзнаваше, че изглежда като страховито привидение.

– Ти си разглезено девойче, нали?

– Да – отвърна тя и дяволито повдигна глава. – Баща ми казва, че това е едно от най-добрите ми качества.

При тези думи той изсумтя, обърна коня си и я поведе към гъстата гора. Този път темпото му бе много по-приемливо. Достатъчно, че тя да го поддържа, без да изпитва затруднения.

Сега, когато бяха близо един до друг, Нора зададе въпросите, които бе искала да попита по-рано.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем замъка на брат ти? Не се ли намираме в земите на МакАлистър?

– Да – отвърна той с поглед, съсредоточен върху местността пред тях. – Но се намираме в покрайнините. Обикновено мога да стигна до там за ден и половина, но ако настояваш да спазваме това темпо, най-вероятно ще ни отнеме година, за да се доберем до замъка.

– Значи винаги препускаш като луд? – присмя му се тя.

Той не отвърна нищо. Нора изчака почти минута. Дори не ѝ обърна внимание. Държеше се сякаш тя не съществуваше.

– Извинявай – продължи тя раздразнено. – Зададох ти въпрос, Юън МакАлистър.

Той отново не отговори. Нора беше ужасена.

– Навик ли ти е да не отговаряш на въпроси?

– Милейди, ако пътувате в тишина, ще ви дам всичко, което поискате – отвърна той с дълбока въздишка.

– Ще ме заведеш ли до Лондон?

– Не.

Нора стисна зъби. Така да бъде. Ако той не правеше това, което искаше от него, тогава тя щеше да му отвърне със същото.

– Времето навън е хубаво, нали? – Тя огледа гората. Пришпори коня си, за да язди няколко крачки пред Юън. – Доста освежаващо и топло. Харесва ми този период от годината. Винаги ми е бил любим. Спомням си, когато бях малко момиченце, двете с майка ми…

Юън простена, когато осъзна, че жената смяташе да бърбори, докато или я убиеше, или се съгласеше с нея. Ушите му бръмчаха от думите ѝ и въпреки че гласът ѝ бе изкусително мелодичен, щеше да бъде по-добре, ако почти не я чуваше.

Главата го болеше от ейла7, който бе изпил. Ярката светлина изгаряше очите му и предизвикваше гаденето му. Бе планирал да прекара остатъка от този проклет ден в блажен унес, лежейки в леглото, а сега пътуваше към замъка на Локлан, където щеше да се изправи пред майка си и брат си. Щеше да види тяхната мъка, породена от смъртта, която бе причинил.

До ден днешен му бе трудно да погледне майка си в очите. Въпреки че не бе изрекла и една дума срещу него, той знаеше, както и тя, кой бе отговорен за смъртта на Киърън. Вината за това тежеше на плещите му.

Стомахът му се сви. Сякаш беше вчера, когато двамата с брат му играеха на война. Спомни си как някога мечтаеха и се перчеха в какви мъже щяха да се превърнат.

– Добре ли си? – въпросът на Нора прекъсна мислите му.

– Добре съм.

– Не ми изглеждаш добре. Имаш вид на тъжен и разстроен. Нима компанията ми наистина ти е толкова неприятна?

Беше на път да отговори с „да“, но лъжата заседна в гърлото му. Нямаше нужда да бъде преднамерено груб с нея. Не беше нейна вината, че бе малко луда. Може би в миналото ѝ имаше някаква жестокост, която бе причина за заблудите ѝ.