След като бе изгубил мечтите си по толкова болезнен начин, той никога не би откъснал някой друг от неговите собствени.

– Не, милейди. Не ви намирам за неприятна.

– Просто досадна.

– Вие го казахте, не аз.

Нора му се усмихна. Беше топла и нежна усмивка, която караше очите ѝ, с цвят на кехлибар, да блестят.

– Значи ме намирате за чаровна?

Почувства странно желание да изскимти срещу настойчивостта ѝ.

– Можете ли изобщо да пазите тишина?

– А вие можете ли да говорите?

– Да. Изцяло и напълно.

– Добре. Значи говорите много добре за ням човек. Веднъж познавах ням човек. Живееше в местното село и правеше божествени обувки. Бяха толкова меки, сякаш краката ми са обвити от възглавници.

Този път Юън изскимтя, когато тя продължи историята си за обущаря и селото, където бе живял. Това трябваше да е неговото наказание. Със сигурност, дяволът бе изпратил тази жена, в този ден, за да го измъчва. Нямаше друго възможно обяснение.

Тя бе неговата котва. Неговият воденичен камък.

За него би било по-добре да го обесят, удавят и разчленят.

С часове яздиха с бавно темпо, което бе много по-разочароващо, отколкото продуктивно. През цялото време тя не спираше да бърбори за всичко, което можеше да си представи, докато той не се уплаши, че ушите му ще прокървят от напрежението.

С наближаването на нощта, Юън се огледа за място, където да пренощуват. Някъде, където можеше да се отдалечи достатъчно от нея, преди да се поддаде на желанието да я удуши. Намери малко сечище близо до поток, който щеше да им осигури прясна вода.

– Тук ли ще спрем – попита тя, като поведе коня си в сечището, – да спим до съмване?

– Да – отвърна той дрезгаво. – Освен ако не желаеш да яздим през нощта.

Юън бе готов да го направи. Бе готов на всичко, за да я отдалечи от себе си колкото се може по-скоро, за да може да се върне в дома си и към спокойствието си.

Тя прехапа долната си устна, като се огледа наоколо с намръщено изражение.

– Няма ли място, където може да намерим легло?

– Да виждаш легло?

Тя се намръщи насреща му.

– Няма ли село наблизо?

– Да, на няколко часа от тук, но с темпото, с което пътувате, е по-скоро на ден и половина.

Нора се скова.

– Темпото, с което аз пътувам? Какво искаи да кажеи с това?

Юън въздъхна изморено. Нима жената беше сляпа за отговора на този въпрос? Или просто се опитваше да го вбеси още повече.

– Колко пъти трябваше да спираме, за да се погрижите за вашите нужди, милейди? Още повече, колко пъти трябваше да се връщам до вас, защото се бяхте замечтала, вместо да яздите в крак с мен? Кълна се…

– Не кълнете пред мен. Грубо е.

Юън затвори устата си и се въздържа да каже това, което мисли. Ако смяташе, че това е грубо, той със сигурност можеше да я образова по въпроса кое наистина беше обидно. Слезе от коня и го поведе към потока, за да го напои. Поглеждайки назад, видя ужасения ѝ поглед, докато тя размишляваше върху мисълта да прекара една нощ върху студената земя. След този образ се появи друг – този на нежната му майка и снахите му. Всяка една от тях бе дама, която заслужаваше само най-доброто. Колкото и дразнеща да бе Нора, тя бе нечия дъщеря и не бе свикнала с такива трудности. Нямаше съмнение, че не бе спала на нещо по-различно от пухени завивки и възглавници. Изтощен и уморен той отново яхна коня си и се насочи към нея.

– Добре – каза той. – Ако се върнем малко назад по пътя, от който дойдохме, Леналор не е толкова далеч.

– Леналор?

– Това е малко село, където можем да хапнем топла вечеря, а вие може да спите комфортно.

Облекчение озари нежните ѝ кехлибарени очи.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем?

– Час, или може би малко повече.

– Голямо ли е селото? Никога преди не бях чувала за Леналор. Какво ще открием там?

Юън прокара ръка през косата си, когато тя започна отново да го обсипва с въпроси. Бе любопитна и шумна дама.

– Отново не ми отговаряш, нали? – попита го след няколко минути.

– Задавате прекалено много въпроси. Едва мога да си поема въздух, за да отговоря на един, докато вие задавате още три.

– Тогава ще ги задавам по-бавно.

– Предпочитам да не го правите.

– Защо?

– Защото тогава ще се чувствам задължен да отговоря.

За негова изненада тя се разсмя. Беше мелодичен звук, а не силен или глупав. По-скоро бе дълбок и приятен.

– Мили Юън, омагьосан си от простия език на една девойка. Баща ми често казва, че ако можеше да обуздае неспирната сила на езика ми и да я даде на воините си, никога не би се притеснявал, че някоя войска ще успее да ги победи в битка. Смята, че час от моето бъбрене може да поддържа войска в битка за поне три или четири дни.

Юън я погледна през рамо.

– Това са груби думи.

– Не, изобщо не са. Баща ми ме обича и аз знам това. Понякога говоря много. Това е недостатък, който притежавам откакто се помня. Майка ми твърди, че е така, защото нямам други роднини, и понеже е искала да има голямо семейство, милостивия бог я е дарил с мен. Може да съм единствено дете, но вдигам шум за поне дузина.

При тези думи Юън изсумтя.

– Това смях ли беше?

– Не, това бе звук на съгласие.

– Ммм – отвърна тя, като се взря в него, – знаеш ли, смятам, че затова сш тих.

– Какво имаш предвид?

– Имаш толкова много братя и си представям колко ти е било трудно да бъдеш чут.

– Повярвай ми, мога да бъда чут, ако искам.

Тя се изравни с него.

– Не знам – отвърна колебливо. – Гласът ти е толкова плътен, че се съмнявам да може да се чуе като вик.

Нора снижи гласа си до дълбок тон, който изпрати странни тръпки по гърба му.

– Виждаш ли как, като говоря така, гласът ми е прекалено дълбок? – тя извиси гласа си до нормалното. – Не, истински рев не би бил възможен с това. Жалко, че си така прокълнат.

– Жалко наистина – отвърна той под носа си, чудейки се защо се чувстваше невероятно развеселен.

Сега, като се замислеше, имаше нещо освежаващо в нея. Тя действаше прибързано и му се противопоставяше по начин, по който никой от братята му никога не бе правил.

Повечето жени се чувстваха застрашени от височината му и намръщеното му изражение. Беше достатъчно да изгледа някоя девойка за кратко, за да я накара да бяга в обратната посока или по-лошо – да я накара да се кикоти срещу него. Ненавиждаше кикотенето. Нора никога не се кикотеше. Смехът ѝ бе приятен. Успокояващ.

И тогава тя започна да си тананика. Юън дръпна юздите на коня си и се вгледа в нея.

Тя се спря за момент и го погледна с големите си очи.

– Защо ми се мръщиш сега?

– Ти си безкрайно приятна. Как може да стоиш там и да си толкова щастлива за нищо?

– Със сигурност е по-добре от това да съм тъжна за нищо. Не си ли съгласен?

Той се скова от намека ѝ.

– Всъщност ми харесва да съм тъжен за нищо. Открих, че ми приляга.

– Усмивка би ти отивала повече. Майка ми винаги казва, че усмивката е украса за лицето.

– А аз винаги казвам че лицето, както и тялото, е по-добре да е голо.

При тези негови думи, бузите ѝ се зачервиха.

– Винаги ли говориш толкова свободно?

– Мисля, че каза, че изобщо не говоря.

Лицето ѝ грейна с дяволито задоволство. Тя се наслаждаваше на словесния им дуел и въпреки че не искаше да го признае, част от него харесваше това.

– Ти със сигурност си интересна противоположност – отбеляза тя, – признавам. Образец на противоречия.

– Как така?

– Живееш в пещера, което предполага груб маниер и в същото време си се уверил да осигуриш удобствата на дома. Едновременно се държиш грубо с хората и се отнасяш мило с животните. Какво ще кажеш за това?

– Ще кажа, че си прекарала прекалено много време, мислейки за мен.

Точно както той бе прекарал прекалено много време, мислейки за нея и начинът, по който бризът развяваше русата ѝ коса, която се показваше изпод воала ѝ. Начинът, по който извивката на устните ѝ изглеждаше влажна и подканваща. Устни, които със сигурност биха били меки като листенцата на роза. Устни, които биха били като рая…

Той се отклони от посоката, в която мислите му бяха поели. Последният път, когато си бе помислил нещо толкова глупаво, скъпо бе платил за това.

Както и Киърън.

– Харесва ли ти да живееш сам? – попита го тя внезапно. – Не съм сигурна дали би ми допаднало, или не.

Преди да може да отвърне, тя добави.

– Разбира се, говоря толкова много, че най-вероятно си мислеш, че мога да поддържам разговор със себе си достатъчно дълго, сякаш никога никой не ми е липсвал.

Против волята си, той се усмихна. Нора ахна.

– Това усмивка ли беше?

Той прочисти гърлото си.

– Кое да е било усмивка?

– Странната извивка на устните ви. Сещаш се, тази, на която ъгълчетата всъщност се извиват нагоре, а не надолу.

Едва се сдържа да не се усмихне отново.

– Не знам за какво говориш.

Не свърши работа. Тя се отпусна назад с доволно изражение, красящо красивото ѝ лице.

– Имате много приятна усмивка, милорд. Може би е по-добре да криете усмивките си. Тяхната рядкост, ще ги направи още по-ценни. Затова дълбоко ще ценя тази, докато спечеля друга от вас.

Тя бе най-странната жена, която някога бе срещал. Доста луда в интерес на истината. Продължи да бърбори, а той осъзна, че я слуша въпреки волята си. Наслаждаваше се на ритъма на гласа ѝ, мекия и тих тембър. Имаше нещо успокояващо около звука и факта, че тя не очакваше да разговаря с него, а просто бе доволна, че може да бърбори сама. Но това, което най-много го притесняваше, бе страстното желание, което бе събудила в него.

Преднамерено се държеше настрана от жените. Достатъчно бе лъган, за да му стигне за цял живот, и се бе заклел много отдавна да не допуска друга жена в сърцето си. И затова бе държал всички жени на разстояние. Както физически, така и душевно. Не бе примамван от никоя от тях след Айзобел. Но нещо в Нора го караше отново да изпитва копнеж. Искаше му се да я целуне. Да ѝ се наслади. И което бе по-лошо, пожела да я държи в прегръдката си и да ѝ позволи да прогони самотата, която живееше в него. Що за странни мисли бяха това? Нямаше нужда от утеха. Той бе доказал това. Не заслужаваше утеха след стореното от него. И въпреки всичко на него му харесваше да е в присъствието на Нора. И преди да се осъзнае, бяха стигнали Леналор. Поне тук можеше да потърси малко спокойствие от дамата до него и смущаващите мисли, които тя пораждаше.

– Какво необикновено място – каза Нора, когато влязоха в малкото село. Отдавна се беше мръкнало и повечето хора се бяха прибрали за нощта. Светлината на огъня можеше да се забележи през процепите на вратите и отворените прозорци, които подминаха. – Не е много голямо – продължи тя, – но все пак е безопасно и ще свърши работа.

Юън не отговори нищо, когато наближиха дома на пивоваря, който бе в края на редица от къщи, образуващи път, водещ през селото. Двамата с пивоваря Ейнъс поддържаха противоречиви отношения. Ейнъс обичаше да вижда мъжа, който можеше да го накара да се напие до припадък и мразеше, когато Юън трябваше да си тръгне.

МакАлистър спря коня си и слезе от него пред къщата на Ейнъс. Почука.

– Затворено е за през нощта – изръмжа възрастният мъж от другата страна. – Затова, който и да си по-добре… – спря насред изречението си, когато отвори вратата, за да види Юън.

Лицето и маниерите на Ейнъс веднага се подобриха.

– Юън! – засмя се той и го потупа по гърба. – Толкова бързо ли свърши ейлът? Влез, милорд. Имам предостатъчно, за да останеш доволен.

МакАлистър тъкмо прекрачваше вътре, когато усети, че Нора не е с него. Обърна се, за да открие, че е още на коня си, гледайки недоверчиво към земята. С тихо, гърлено ръмжене той се извини на Ейнъс и отиде при нея.

– Скокът няма да те убие.

– Няма, но може да си счупя крака. Да си изкълча глезен. Най-малкото мога да си изцапам роклята. Винаги ли си толкова неучтив и оставяш една дама да се оправя сама?

– Не съм свикнал да съм в компанията на дама без братята ми да са наоколо.

Юън стисна зъбите си веднага, щом изрече думите. Не можеше да повярва, че ѝ бе споделил това.

– Какво искате да кажете? – попита Нора.

– Нищо – той ѝ помогна да слезе от коня, като се опита да не обръща внимание на факта колко приятно беше усещането да е в ръцете му. Колко хубаво бе да чувства тялото ѝ да се плъзга по неговото…

Едва се въздържа да не се наведе напред и да вдиша сладкия, женски аромат. Да позволи приятнoто ѝ ухание да го облее и опияни отново. Тъкмо я бе поставил на земята пред него, когато възрастната Сорша, съпругата на Ейнъс, се появи, за да ги поздрави. Част от него я мразеше, задето бе дошла, но разумната му страна бе доволна за разсейването. Дългата ѝ сива коса бе спусната на плитки по страните на лицето ѝ, докато стискаше кариран шал около раменете си. Сивите ѝ очи бяха весели и ярки, както самата жена. Юън я познаваше откакто се помнеше и често я мислеше за негова втора майка. Много обичаше възрастната жена.