– Милорд! – старата жена грееше. – Ейнъс не ми каза, че този път ще водите компания, и то дама. Нима най-накрая сте се задомили?

– Не, Сорша. Просто я водя при брат си.

Той остави Нора на грижите на по-възрастната жена и отведе конете зад къщата при чирака на Ейнъс, който помагаше и като коняр.

Докато Нора го наблюдаваше как се отдалечава, тя поклати глава.

– Маниерите му са потресаващи – каза тя под нос. Обърна се към възрастната жена. – Името ми е Нора.

Жената я дари с укоряваща усмивка.

– Не бъдете толкова строга с момчето, милейди. Малко е груб, но има нежно сърце.

– Държи го добре скрито.

Жената пое ръката ѝ в своята, сякаш я познаваше цял живот и я въведе в малката къща.

– Да отговоря ли на въпроса ви вместо вас?

– Кой въпрос?

– На този, който му зададохте за това, че не е бил около дама, освен ако братята му не са наоколо.

– Да, моля.

– Някога срещали ли сте някой от братята му?

– Не.

– Аз ги познавам всичките. Грижила съм се за повечето от тях, когато бях прислужница на майка им. Те са буйни младежи, това е сигурно. Но лорд Юън винаги е бил по-тих от останалите и когато някоя дама го приближеше, братята му все се бореха, за да спечелят вниманието ѝ. Няма да ви казвам колко пъти съм го виждала да се опитва да говори с жена само за да бъде избутан настрани от Брейдън или Киърън. След време се отказа да се състезава с тях и се отдръпна на разстояние, за да се погрижи за себе си и да игнорира останалите.

Това бе интересно.

– Братята му, красиви като него ли са?

– Някои смятат, че са още по-красиви. Но аз съм на мнение, че всеки е хубав по свой си начин. Най-младият, Брейдън, много прилича на Юън и е неземно красив, но заради това е доста арогантен. Локлан ми напомня за златен ангел – красив, грациозен и изискан. Най-големият от всички, Син, е като паднал ангел, мрачен и въпреки това доста привлекателен. А Киърън, бог да го прости, беше мечтата на всяка жена, поне така мисля. Имаше черна коса и толкова светли очи, че изглеждаха почти безцветни. – Сорша въздъхна замечтано. – Ах, тези негови очи. Усмихваха се дори когато беше сериозен. Той бе чаровен мошеник, който флиртуваше с повече жени от Брейдън. Казвам ви, светът не е толкова щастливо място без него. – Сорша се обърна назад, сякаш, поглеждайки към Юън, след което се наведе към нея и ѝ прошепна. – Знаеш, какъв ден е днес, нали?

– Вторник?

Сорша поклати глава.

– Не, милейди. Днес е годишнината от смъртта на Киърън. Това е денят, в който брат му Локлан излезе да го търси и намери меча и плейда му да лежат на брега на езерото.

Нора се вцепени от думите ѝ.

– Юън е удавил брат си?

Сорша се отдръпна намръщено.

– Какво ви кара да мислите това?

– Чух слухове, че Юън е убил брат си.

– Не, милейди. Киърън се самоуби, защото Юън избяга с жената, която и двамата обичаха. Бях там, когато Киърън научи, че Юън и Айзобел са избягали. Не можеше да повярва, че бе изгубил своята дама заради брат си. С разбито сърце, той съобщи на семейството си, че има нужда да остане сам известно време. Юън навярно бе преполовил пътя до Лондон, когато брат му отне живота си.

Нора се намръщи на последната част от изреченото.

– Почти до Лондон?

– Да, отиваха при лелята на дамата. Предполагаше се, че тя ще ги подслони. Само че беше лъжа, която дамата бе казала на Юън, за да я заведе до Лондон, за да се срещне със своя любим. Бедният младок бе съсипан, когато тя го напусна.

На Нора ѝ прилоша от новината. Нищо чудно, че мъжът бе толкова ядосан, когато му бе отправила предложението си.

– О, Сорша, такава съм глупачка.

– Защо така?

– Помолих Юън да ме заведе в Лондон, за да остана при леля си, за да избегна брак с мъж, който презирам.

Сорша остана с отворена уста.

– Не знаех – Нора побърза да увери жената. Чувстваше се ужасно заради това. – Не мога да повярвам, че от всички дни, му го казах точно днес. Сега поне знам, защо изглеждаше така, сякаш иска да ме удуши.

Нищо чудно, че бедният мъж лежеше пиян в леглото си. Сигурно бе правил всичко по силите си, за да забрави болката, която бе причинил на брат си. Нора желаеше да може да поправи това, което бе сторила. Искаше ѝ се да може да върне назад времето и да осъществи плана си във всеки един ден, но не и този.

Само ако знаеше…

Сорша прочисти гърлото си, когато Юън тръгна обратно към тях. Очите му все още бяха червени, но по-ясни отколкото, когато бяха започнали това пътуване. Вървеше с изправен гръб, като горд мъж. Все пак тъжната мъка в очите му издаваше вътрешната болка, която изпитваше. Болка, която тя бе увеличила, без да подозира. Тъкмо ги подмина, когато Нора го извика.

– Юън? – той се спря, за да я погледне. – Може ли да поговорим?

Сорша се оттегли, когато МакАлистър се приближи до нея.

– Имаш ли нужда от нещо? – попита той дрезгаво.

– Аз… – Нора преглътна, опитвайки се да измисли какво да му каже.

Извинявай звучеше някак си абсурдно и слабо, като се има предвид какво му беше сторила днес: спомените, които без да подозира бе извадила наяве.

– Благодаря – каза тя тихо. – Наистина съм ти благодарна, че ми правиш тази услуга, въпреки че не си длъжен. Беше много мило от твоя страна.

Нора се надигна на пръсти и го дари с бърза целувка по бузата, преди да се отправи към къщата. Юън остана онемял от действията ѝ. Нима му бе благодарила? Беше го целунала. Не знаеше кое го шокира повече и не можеше да разбере какво бе предизвикало и двете ѝ действия. Тази девойка, със сигурност, беше странна. Особена и странна. И все пак, донякъде бе очарователна, най-вече когато устата ѝ беше затворена.

Смаян от нея, той последва жените в къщата. Ейнъс вече бе седнал на дървената маса в средата на стаята, пълнейки големи бокали с ейл. Без да сяда на някой от петте стола, Юън взе своя бокал и го пресуши на един дъх, след което се оригна шумно. Поставяйки го на масата, за да бъде отново напълнен, той видя ужасеното изражение на Нора, докато сядаше на стола до Ейнъс.

– Не мисля, че съм виждала някога мъж да изпива съдържанието на чашата си на един дъх – каза тя с укоряващ тон. – Ако продължаваш така, ще се напиеш за броени минути.

– Повярвайте ми, ще ми отнеме повече от няколко минути – той се присмя на предупреждението ѝ, след като издърпа един стол и седна.

Кимна на Ейнъс, който напълни бокала.

Сорша им приготви резени от печена шунка с праз и лук. По навик Юън не обърна внимание на храната и продължи да пие. Също така правеше всичко възможно да пренебрегва дамата, която седеше срещу него. Нещо, което се оказа невъзможно. Всичко, което можеше да види, бе как светлината от огъня си играеше в русата ѝ коса. Начинът, по който сенките танцуваха върху меката ѝ кожа. Деликатното изящество на ръцете, които използваше, за да нареже храната и да я изяде. Нора бе чиста елегантност. И това го караше да копнее за нея. Не каза нищо друго за пиенето му, а си говореше със Сорша.

– Много мило от ваша страна, да ни нагостите, мила госпожо. Извинявам се, че пристигнахме, без да предупредим.

Сорша отхвърли думите ѝ.

– Свикнали сме. Юън много пъти е идвал при нас по този начин.

Нора го погледна в очакване.

– Тогава защо подминахме селото?

– Исках да те заведа при Локлан, колкото се може по-скоро.

– Тогава защо се върнахме?

Защото деликатна дама като вас, заслужава нещо по-изискано от това, да спи на влажната земя в моята компания. Това бе нещо, което той не възнамеряваше да ѝ разяснява.

– Защото исках.

Юън си наля още ейл и го пресуши, след което си наля отново. Той взе бокала и стомната и се насочи към вратата.

Нора го наблюдаваше намръщено как си тръгва.

– Ейнъс, върви след него – каза Сорша. – Не искам отново да спи в плевнята. Последният път, когато направи това настина и беше болен с дни.

Ейнъс кимна и се изправи, за да го последва. След като той излезе, Нора се обърна към Сорша.

– Сорша, защо лорд Юън е толкова…

– Груб?

– Исках да кажа начумерен и пиян, но и груб става.

– Вината, милейди, е тежка. Всеки ден, в който той живее, а брат му не, е ден, в който той се чувства длъжен на Киърън.

– Какво имаш предвид?

Сорша изписваше бавно кръг по масата, сякаш размишляваше дали да ѝ отговори. Когато го направи, гласът ѝ не бе по-висок от шепот, сякаш ѝ споделяше някаква тайна.

– Една вечер, когато младежът бе пиян, той спомена нещо, което се загнезди в ума ми. Каза, че не заслужава удобства, докато брат му лежи на дъното на студеното езеро, заради неговата глупост.

При тези думи Нора се намръщи.

– Но пещерата му е обзаведена луксозно.

– Да, заради майка му, след като го бе видяла как живее високо на хълма без никакви удобства. Нямаше дори одеяло, което да го стопли. Госпожата не можеше да понесе мисълта той да живее в такава мизерия, затова поведе армия от слуги и заплаши да идва всеки ден, ако отстранеше каквото и да е.

Нора се усмихна на добротата на майка му.

– И затова той смята да пропилее живота си, защото брат му е мъртъв?

– Така изглежда.

Нора се облегна назад, като размишляваше над чутото. Защо ще пропилява живота си, заради това, че брат му е бил слаб?

– Каква е тази глупост? – попита тя.

– Милейди, не разбирате колко близки бяха те.

– Навярно е така, но нима той наистина вярва, че пиенето и прочее ще направи брат му щастлив?

Нямаше никакъв смисъл в това защо той мислеше или се държеше по този начин. Преди Нора да го обмисли както трябва, тя се изправи и излезе навън, за да намери Юън. Откри го да седи на един дънер встрани от къщата и да пие с Ейнъс. Веднага, щом я видя, изруга.

– Защо си тук?

Тя не отвърна нищо. Вместо това взе бокала от ръката му и го изля. Лицето му почервеня от ярост.

– Какво правиш?

Отговорът беше толкова очевиден, че тя не си направи труда да му го даде. Вместо това грабна стомната и тръгна обратно към къщата. Не стигна далеч, преди Юън да я хване.

– Дай ми това – каза той, опитвайки се да вземе стомната от ръцете ѝ.

– Не – отвърна тя твърдо.

Той бе слисан.

– Не?

– Не.

Юън се пресегна отново.

Нора се извъртя и се опита да мине покрай него, но някак успя да закачи и двамата и се спъна.

Твърдо решен да си върне ейла, Юън не си и помисли да запази равновесие или да я хване. Паднаха на земята, телата им бяха преплетени едно в друго, като Нора бе отгоре му. Тялото му реагира мигновено при допира на мекотата, която се извиваше над него. За момент не можеше да се движи. Всичко, което успя да направи, бе да усети гърдите ѝ срещу своите, краката ѝ срещу неговите и дъхът ѝ, който галеше лицето му.

Беше минало толкова време откакто последно бе държал жена, цяла вечност откакто бе виждал толкова красива девойче, което не принадлежеше на някой от братята му.

Желанието го завладя, докато фокусираше погледа си върху разтворените ѝ устни. Да я усети. Едва се сдържаше да не се поддаде на мъчителната нужда, която изпитваше към нея. Да се предаде на нажежаващата ярост, с която слабините му го молеха да опита вкуса на тялото ѝ.

Да, тя бе огнена и красива. Всичко, което той диво желаеше.

Нора не можеше да диша, докато гледаше в перфектните сини очи на Юън. Никога през живота си не бе била така близо до мъж. Кой да знае, че ще бъде толкова твърд и… мъжествен. Почувства странна нужда да се отърка в него, да усети твърдостта му с цялото си тяло. Очите му бяха мрачни и опасни, докато той я наблюдаваше тихо.

– Ето, милейди – каза Ейнъс, когато се присъедини към тях. – Нека ви помогна да станете.

Юън изруга отново и когато Ейнъс ѝ помогна да се изправи, тя забеляза дрехите им и осъзна защо го бе направил. И двамата бяха подгизнали от ейла.

Пивоварят изсумтя.

– Не се притеснявай, момче. От това, със сигурност, има още много.

Юън бавно се изправи.

– Той няма нужда да пие повече ейл – отвърна Нора, обръщайки се към Ейнъс. – Нуждае се от хубава баня и почивка.

– И коя си ти, че да ме поучаваш какво мога и не мога да пия?

За момент тя обмисли какво да му отговори и изрече единственото нещо, което той не можеше да оспори.

– Аз съм твоя отговорност.

За част от секундата върху измъченото лице на Юън се изписа шок.

– Моля?

– Аз съм твоя отговорност – каза му тя – и не може да ме пазиш, ако си прекалено пиян. Доста съм сръчна и мога да се забъркам в какво ли не, докато ти си в безсъзнание. Затова, разбираш ли, моя работа е да те поучавам колко ейл може да изпиеш.

Нора наблюдаваше как мускулите на челюстта му се стягат. Той погледна към възрастния мъж до него.