– Ейнъс, донеси ми брадва.

Пивоварят се отдалечи за брадва, както му бе заповядано.

Думите му я притесниха. Особено когато бяха изречени с гняв и решителност.

– Брадва? Защо ти е брадва?

Очите му искряха.

– Ще се погрижа за това, което е моя отговорност, за да не ме тормози повече.

Тя преглътна шумно.

– Как ще се погрижиш за мен?

– Ще отрежа главата ти и ще погреба тялото ти отзад.

Тя се отдалечи от него, несигурна дали той го мислеше, или не. Лицето му бе непоколебимо и строго.

– Шегуваш се, нали?

– Може би. Но ако не ме оставиш на мира, жено, ще разбереш от първа ръка, защо предпочитам да живея сам.

Ейнъс се върна с брадвата. Юън я грабна от ръцете му, подаде му празната стомна и я дари с презрителен поглед.

– Заведи я вътре, за да довърши вечерята си, Ейнъс. Ще се върна по-късно.

– Къде отиваш? – попита Нора.

Той не отвърна нищо. Просто се запъти към гората.

– Оставете го сам за малко – прошепна Ейнъс. – Ще поработи върху част от гнева си.

– Как?

– Като цепи дърва. Имам достатъчно, за да се погрижа за цялото село през най-студените зими. Но го успокоява, затова не казвам нищо. Елате, милейди, нека да влезем, за да се изсушите.

Нора го последва обратно при Сорша в старата им, но уютна къща.

– Къде е Юън? – попита тя, докато почистваше стомната му.

Ейнъс свали шапката си и я закачи до вратата.

– При дървените трупи.

Сорша въздъхна.

– Горкият младеж. Ако продължава така, ще можем да си построим замък.

Нора се върна на мястото си.

– Винаги ли е толкова ядосан?

– Той е мъж, който страда, милейди – отвърна Сорша тихо, като се върна на масата, за да прави компания на Нора. – Забравил е как да живее по друг начин. Забравил е как да изпитва каквато и да е радост.

– Помниш ли, когато беше момче? – попита Ейнъс, който също седна на мястото си.

– Да – Сорша се усмихна и изчисти масата пред себе си с чист парцал. – Беше толкова щастлив младеж. Преди ставаше сутрин и слизаше по стълбите с въпроса „Къде е моят Киърън?” – усмихвайки се на Нора, Сорша разясни думите си. – Мислеше си, че притежава брат си. И Киърън, нека бъде благословен, много рядко излизаше извън нерви край него. Не мисля, че някога съм ги виждала разделени.

– Докато не са се влюбили в една и съща жена – въздъхна Нора.

– Да. Айзобел беше зла – каза Ейнъс. – Настрои ги един срещу друг, за да получи това, което искаше. Не се съмнявам, че дяволът има място в ада, запазено специално за нея.

– Ейнъс! – възкликна Сорша. – Мери си приказките пред дамата.

– Извинявам се – промърмори той. – Но е истина.

Нора продължи да се храни тихо, докато си мислеше за самотния мъж в гората. Какво би било да живее с такава вина? Не можеше да си го представи. След като приключи с вечерята и смени дрехите си, тя излезе навън, за да намери Юън. Зад къщата имаше малка пътека, която водеше към гората. Не ѝ отне много време да го открие. Дори от разстояние можеше да го чуе как сече дърва. Това, което не очакваше, бе да го намери без риза. Тялото му бе огряно от лунната светлина, която го караше да блести.

Той бе красив. Мъжествен. Силен.

Веднага, щом я видя, направи точно това, което тя очакваше. Изруга. Изглежда, това бе единственият поздрав, с който щеше да я посреща.

– Освен ако не си дошла да ми донесеш още ейл, ти препоръчвам да се прибереш вътре.

– А ако идвам, за да се извиня?

Дори не спря за момент, когато замахна с брадвата.

– Не съм в настроение да слушам.

– Дори да е така, аз съм в настроение да се извиня. Просто исках да ти кажа, че съжалявам, че те въвлякох в проблемите си, след като е толкова очевидно, че твоите са много по-лоши.

Той освободи брадвата от цепеницата, след което отново я заби в дървото.

– Какво знаеш ти за моите проблеми?

– Наистина нищо. Просто изглеждаш истински тъжен и ядосан. Трябваше да те оставя в безсъзнание в пещерата.

Той отново удари дървото.

– Да, трябваше.

Нора го наблюдаваше с удивление, докато той събираше дървата, които бе нацепил и ги занесе до голямата купчина. Сорша и Ейнъс бяха прави. Беше наистина голяма планина от дърва. И той самият бе планина от възхитителна мъжка плът. Мъж, чието тяло изпъкваше с всяко негово движение. Юън избърса лицето си с ръка, след което вдигна брадвата от земята и се насочи към друго дърво. Нора преглътна при гледката на силата му и външния му вид, докато работеше. Мускулите на гърба му се свиваха и обтягаха, като правеха тялото ѝ странно разгорещено и изпълнено с нужда.

– Кажи ми – започна тя, – помага ли? Ейлът наистина ли облекчава чувствата ти?

– Какво искаш да знаеш?

– В случай че не стигна до Англия и съм принудена да се омъжа за Раян, просто се чудих дали това ще облекчи нещастния живот, с който, не се съмнявам, че ще ме дари.

С три удара той повали дървото. Изчака, за да падне, преди да проговори отново.

– Срещала ли си преди мъжа, за когото си сгодена?

– Да, много пъти.

– Наистина ли е непоносим?

При мисълта за Раян, тя потръпна. Никога не се бяха разбирали и наистина не можа да повярва, че той искаше да се ожени за нея, въпреки взаимната им неприязън.

– Не можеш да си представиш. Той е отвратителен. Поглежда ме и не вижда повече от кесията ми. Говоря и той се извръща. – Нора поклати глава. – Иска ми се да бях мъж. Ако бях, никога нямаше да пропилявам живота си, като се крия.

– Не съди, за да не бъдеш съден.

– Знам, но все пак няма никакъв смисъл. Ти напълно владееш живота си и въпреки това не правиш нищо с него. Аз, от друга страна, трябва да върша това, което ми е наредено. Не мога да си тръгна, когато поискам.

– Не е ли точно това, което направи?

– Да, но на каква цена? Моята прислужница и слуга най-вероятно ще бъдат наказани затова и ако ти кажа кой е баща ми, ти мигновено ще ме върнеш при него.

Юън се замисли над думите ѝ . Никога не се бе питал, какво би било, ако е жена. Винаги бе приемал свободата си за даденост.

Тя бе права – той не отговаряше пред никого. Бе себе си, необвързан с никой друг освен със семейството си. Спря се и я погледна.

– Ако беше свободна, какво би сторила?

Тя вдигна рамене.

– Не знам. Може би ще пътувам. Винаги съм искала да видя Аквитания. Майка ми знае прекрасни истории за голямото количество лозя там. Казва, че няма по-красиво място на земята. Или може да посетя Рим. Може да отида на поклонение. Бил ли си някога в Светите земи?

– Не.

Тя сведе глава.

– О! Леля ми е ходила. Прекарала е невероятно там.

Тя откопча брошка от роклята си, след което се приближи, за да му я покаже.

– Даде ми това. Каза, че го е купила от кръстоносец, който продавал предмети, за да може да спечели достатъчно пари, за да се върне у дома.

Юън огледа брошката. Беше рицар на кон, който носеше щит с кръст и действително бе значка на поклонник. Той я стисна здраво. Нима наистина бе възможно тя да е тази, за която се представяше? И все пак, не можеше да се отърси от усещането, че не бе възможно.

Въпреки искреността ѝ, не беше възможно племенницата на най-силната жена в Християнския свят да дойде в пещерата му без ескорт. Племенницата на Елеонор, щеше да е жена с неоспорима стойност.

Винаги щеше да е добре пазена.

Никога нямаше да ѝ бъде позволено просто да напусне дома на баща си, за да поеме на такова глупаво пътуване. Не и без да се мобилизира всеки страж.

Юън ѝ върна брошката. Пръстите ѝ докоснаха неговите, изпращайки неочаквани тръпки по тялото му. Тя бе толкова нежна и ухаеше така женствено и свежо. Затваряйки очи, той вдиша аромата ѝ. Бе толкова деликатна. Залък, който си струваше да вкуси.

Нора потръпна от изражението на лицето му. Беше целувана само веднъж преди. Беше бърза и доста влажна целувка. Случката бе толкова неприятна, че тя не искаше никога повече да го повтаря и въпреки това стоеше сама с Юън, споделяше желанията си с него, усещайки странно желание да вкуси устните му.

Той сведе глава. Инстинктивно тя се повдигна на пръсти. Юън протегна широката си длан и повдигна брадичката ѝ към него. Един удар на сърцето по-късно, се наведе и я целуна.

Нора простена при интимното докосване и вкусът му, примесен с ейл. Езикът му докосна нейния, като изпрати тръпки по цялото ѝ тяло.

Сякаш по собствено желание ръцете ѝ го прегърнаха през раменете, за да може тя да почувства как мускулите му се напрягат и опъват. Той бе потен и горещ, а тя трябваше да бъде отвратена от миризмата, но не беше. Не миришеше. Беше приятен мъжки аромат, а усещането за влажната му кожа само я караше да го желае повече.

Никога не се бе чувствала така приятно. Нищо чудно, че някои жени се превръщаха в безсрамници. Откъде да знае, че да докосва мъж можеше да е толкова хубаво?

Юън изръмжа дълбоко, когато усети сладкия вкус на устата ѝ. Беше толкова отдавна, когато за последно бе целунал красива девойка. Толкова отдавна, когато ръцете на жена бяха докосвали косата му. Бе забравил това удоволствие и въпреки това, докато я целуваше, си помисли, че никоя жена, която бе опитвал досега, не бе имала такъв приятен вкус. Това бе последвано от друга мисъл…

Докато я целуваше, тя не говореше. Той се засмя при тази мисъл. Нора се скова и отдръпна назад.

– Присмивате ли ми се, сър?

– Не, любима – отвърна той честно, усмихвайки се, въпреки че искаше да не го прави, когато докосна подутата ѝ долна устна с палец. – Просто случайна мисъл ме накара да се засмея.

Тя се намръщи, сякаш не му вярваше.

– И каква мисъл ще да е това?

– Че не можеш да говориш и да ме целуваш едновременно.

Лицето ѝ порозовя.

– Ти си мошеник.

– Да, до дъното на прогнилата ми душа.

Изражението ѝ стана мило и приветливо.

– Наистина не е приемливо да бъда тук с теб по този начин – погледът ѝ обходи тялото му, което го накара да изпита страстна нужда да я докосва още. Да я докосне навсякъде. – Майка ми би била възмутена.

Той пусна брадичката ѝ.

– Баща ти би бил бесен.

– Да наистина би бил. Не се съмнявам, че ще поиска главата ти.

И то не тази на раменете му.

– Не се и съмнявам.

Тя прочисти гърлото си и се обърна. Отдалечи се на три крачки, спря и се обърна назад, за да го погледне през рамо.

– О... и Юън?

– Да?

– Целуваш се прекрасно.

Омаян, той я наблюдаваше как си отива.

Целуваш се прекрасно.

Тези думи звучаха в главата му и извадиха наяве странна вълна от надменна гордост. Защо беше така, не бе сигурен. Това, което знаеше, бе че изпитва непреодолима нужда да я последва, да я вдигне на ръце и да провери дали би била толкова дръзка и приказлива в уединението на леглото му.

След тази мисъл се появи и друга, много по-болезнена. Никога нямаше да разбере. Мъжът, който бе предизвикал смъртта на брат си и на най-добрия си приятел, не заслужаваше жена като нея. Не заслужаваше нищо. И никога нямаше да получи нещо. Поне това дължеше на Киърън.

6 Част от юзда, която се поставя при впрягане в устата на животното - Б.р.

7 Ейл – английска светла бира – Б.пр.


Глава 4

Катарина се спря до огъня, слушайки тримата мъже, които планираха своята атака срещу Юън МакАлистър, докато четвъртият се бе облегнал на колелото на фургона и ги наблюдаваше.

Пейгън седеше с кръстосани ръце пред гърдите си и бе опънал дългите си крака напред, също кръстосвайки ги. Дългата му златна коса се бе разстлала по раменете и гърдите му. Светлината на огъня, която се отразяваше в ясно изразените, красиви черти на лицето му, придаваше червеникав оттенък на косата му. Той бе наистина красив воин. Висок. Мускулест. Плашещо сериозен. Имаше тъмносини очи, като на хищник, който никога не пропускаше нито един детайл.

Всеки път, щом погледнеше към Катарина, тя усещаше дълбока нужда да се прекръсти. Никой не бе сигурен откъде се бе появил. Отказваше да говори за миналото или родината си, която най-вероятно бе много далеч, защото той притежаваше екзотичен акцент, който никой не можеше да разпознае. Единствената нишка към миналото му бе неестественото му умение с меча. Беше очевидно, че е бил обучаван и то добре, но те дори не знаеха дали е бил рицар, или бивш оръженосец.

Като се имаше предвид, че Пейгън8 не бе истинско име. Беше прякор, който Лисандър и останалите му бяха дали много отдавна в Светите земи заради дивата му ярост и факта, че не се страхуваше от никой. Не се страхуваше дори от господ. Или поне така говореше Пейгън. За човек, който твърдеше, че няма душа или уважение към божествената справедливост, той винаги носеше малко разпятие около врата си.

Не беше с тях от дълго време. Само от няколко седмици. Беше се присъединил към групата им в Англия, докато пътуваха към северна Шотландия. Катарина не бе сигурна дали могат да му се доверят и на смъртоносна аура, която носеше като втора кожа, но Лисандър и Пейгън се познаваха отдавна и Лисандър гарантираше за него. Затова, след кратък дебат, Пейгън се бе присъединил към групата. Бе част от тях и въпреки това винаги се държеше на разстояние.