— Трябваше да сме с костюми — скастри ме един скелет, който ми предложи бира.

— Страхотни панталони! — изврещя едно отракано девойче в ухото ми. — От Сиатъл ли ги купи?

— Ти не си ли от „Крек Хаус Куортет“? — попита един тип с маска на Хилари Клинтън, имайки предвид вулгарна банда, която Адам обожаваше, а аз ненавиждах.

Когато „Шутинг Стар“ излязоха на сцената, аз не останах зад кулисите, както обикновено. Отзад щях да седна на стол, да виждам всичко, без да ми пречат, и нямаше да се налага да говоря с никого. Този път останах на бара и когато отраканото момиче ме дръпна, отидох да танцувам с нея в мош пита.

Дотогава не бях участвала в мошинг. Не проявявах интерес към това да обикалям в кръг и пияни мускулести момчета да ме настъпват. Тази вечер обаче се потопих цялата. Усетих какво е да слееш енергията си с енергията на тълпата и да попиеш енергията на хората. Усетих как щом мошингът се развихри, ти не просто танцуваш и пристъпваш, а те засмуква истински вихър.

Когато Адам приключи изпълнението си, бях потна и вир-вода досущ като него. Не отидох зад кулисите, за да го поздравя преди другите. Изчаках го да слезе в клуба и да се срещне с публиката си, както правеше след всеки концерт. А когато той слезе, преметнал кърпа през врата си и засмукал бутилка вода, аз се метнах на врата му, прегърнах го и го целунах влажно и с отворена уста пред всички. Усетих, че той се усмихва, докато отвръща на целувката ми.

— Я виж как някой е пропит от духа на Деби Хари — отбеляза той, триейки червилото от брадичката си.

— Май да. Ами ти? Чувстваш ли се Моцартово?

— За него знам само от онзи филм. Но си спомням, че беше доста похотлив, така че след тази целувка май се чувствам Моцартово. Готова ли си? Мога да натоваря нещата и да изчезваме.

— Не, хайде да останем за последното изпълнение.

— Наистина ли? — изненадано изви вежди Адам.

— Да. Може дори да дойда с теб в блъсканицата.

— Да не си подпийнала? — подразни ме той.

— Само безалкохолно — отговорих.

Танцувахме и от време на време спирахме да се натискаме чак докато клубът затвори.



На връщане Адам държеше ръката ми, докато караше. От време на време ме поглеждаше, усмихваше се и поклащаше глава.

— Значи ти харесвам така? — попитах.

— Хмм — отговори.

— Това дали е, или не?

— Разбира се, че ми харесваш.

— Не, имам предвид така. Харесах ли ти тази вечер?

Адам се поизправи на седалката.

— Хареса ми, че участва в купона и не мрънкаше да си тръгваме веднага. И ми хареса да танцувам с теб. Хареса ми и това, че се чувстваше добре в цялата тъпканица.

— Питам дали ме харесваш такава! Повече ли ти харесвам?

— Повече от какво? — попита той искрено озадачен.

— От обикновено. — Вече започвах да се дразня. Тази вечер се чувствах толкова нахакана, като че ли костюмът за Халоуин ми беше дал нова самоличност, по-подходяща и достойна за Адам, за семейството ми. Помъчих се да му го обясня и за свое удивление едва не се разплаках.

Адам явно усети, че съм разстроена. Спря колата в един страничен път и се обърна към мен.

— Миа, Миа, Миа — погали той кичурчетата коса, измъкнали се изпод перуката. — Ето такава те харесвам. Да, определено се беше облякла по-секси и беше руса, а това е различно. Но момичето, което си тази вечер, е същата Миа, която обичах вчера и която ще обичам утре. Харесва ми, че си крехка и силна, кротка и бойна. Ей, ти си едно от най-готините момичета, които познавам, независимо каква музика слушаш и как се обличаш.

След това, ако започнех да се съмнявам в чувствата на Адам, си спомнях за перуката си, която прашасваше в дрешника, и за онази вечер. И преставах да се чувствам несигурна. Чувствах се просто късметлийка.

19,13 ч.

Той е тук.

Мотаех се в празна болнична стая в родилното отделение, понеже исках да съм далеч от роднините си и още по-далеч от интензивното и от онази медицинска сестра, или по-скоро от онова, което тя каза и което вече разбирах. Имах нужда да отида на място, където хората не са тъжни и мислите им са свързани с живота, не със смъртта. Затова дойдох тук, на територията на плачещите бебета. Всъщност ревът на новородените успокоява. Толкова са борбени.

В стаята обаче вече е тихо. И така, седя си на рамката на прозореца и гледам навън в нощта. Кола влиза шумно в паркинга и ме изтръгва от унеса ми. Поглеждам надолу точно навреме, за да зърна задните фарове на розов автомобил, който потъва в мрака. Сара, приятелката на Лиз, барабанистката на „Шутинг Стар“, има розов додж „Дарт“. Притаявам дъх в очакване Адам да се появи от тунела. Ето го и него, качва се по рампата, плътно загърнат с коженото си яке в зимната нощ. Виждам верижката на портфейла му да проблясва на светлината на силните лампи. Спира и се обръща да каже нещо на някой зад себе си. Виждам меките очертания на женска фигура да се появяват от тъмното. Отначало ми се струва, че е Лиз. Но после виждам плитката.

Иска ми се да можех да я прегърна. Да й благодаря, че е предусетила какво ми се иска.

Разбира се, че Ким ще отиде да намери Адам, да му съобщи лично, вместо да му каже новината по телефона, и после ще го доведе тук, при мен. Ким знаеше, че Адам е на концерт в Портланд. Ким някак беше успяла да придума майка си да й позволи да отиде с колата в града. Ким, която, съдейки по отсъствието на госпожа Шайн, вероятно бе убедила майка си да се прибере у дома и да я остави с Адам и с мен. Помня, че на Ким й отне два месеца да изкрънка разрешение да се качи на онзи хеликоптер с чичо си, затова съм впечатлена, че е успяла да си издейства такава самостоятелност само за няколко часа. Ким трябва да се е справила с всевъзможни биячи и наркоманчета, за да открие Адам. Ким, която е събрала смелост да съобщи на Адам.

Знам, че звучи нелепо, но се радвам, че не ми се наложи на мен. Нямаше да го понеса. На Ким й се наложи.

И сега, благодарение на нея, той най-сетне е тук.

Цял ден си представям как Адам ще дойде, фантазирам си как ще се спусна към него, макар че той не може да ме види и въпреки че, доколкото разбирам, положението няма нищо общо с филма „Призрак“, в който можеш да минаваш през любимите си същества, за да усетят присъствието ти.

Обаче сега, когато Адам вече е тук, съм като парализирана. Страх ме е да застана срещу него. Да видя лицето му. Два пъти съм виждала Адам да плаче. Веднъж, когато гледахме „Животът е прекрасен“. Вторият път беше на гарата в Сиатъл, когато видяхме една майка да крещи и да бие сина си, който имаше синдрома на Даун. Адам просто замълча и едва когато се отдалечавахме, видях по бузите му да се търкулват сълзи. Сякаш някой изтръгна сърцето ми. Ако той се разплаче, това ще ме съсипе. Зарежете тая работа, че изборът е мой. Това е достатъчно, за да ме убие.

Такава пъзла съм.

Поглеждам стенния часовник. Вече минава седем. В крайна сметка „Шутинг Стар“ няма да подгрява за „Бикини“. Жалко. За тях това беше голям пробив. За секунда се запитах дали останалите ще излязат на сцената без Адам. Обаче много се съмнявам. Не само защото той е главният вокал и соло китаристът. Просто в бандата си имат кодекс. Взаимното зачитане на чувствата е важно. Миналото лято, когато Лиз и Сара скъсаха (както се оказа, само за един месец) и Лиз беше прекалено разстроена, за да свири, те отмениха петдневното си турне, въпреки че онзи тип Гордън, който свири в друга банда, предложи да я замести.

Наблюдавам как Адам върви към главния вход на болницата, следван от Ким. Точно преди да се скрие под козирката на входа и да стигне до автоматичната врата, той вдига поглед към небето. Изчаква Ким, но ми се иска да си мисля, че се озърта и за мен. Лицето му, осветено от лампите, е безизразно, сякаш някой е изсмукал всичко лично и е останала само една маска. Не прилича на себе си. Но поне не плаче.

Това ми вдъхва смелост да го доближа. Или по-скоро да доближа себе си в интензивното, понеже знам, че той ще отиде там. Адам познава баба и дядо, и братовчедите ми, така че сигурно после ще се включи в бдението в чакалнята. В момента обаче той е тук заради мен.



В интензивното отделение времето, както винаги, спира. Един от хирурзите, който ме кърпеше по-рано — онзи, дето много се потеше и когато дойде неговият ред да избира музиката, наду „Уийзър“ — проверява състоянието ми.

Светлината е приглушена, изкуствена и еднакво ситна, но въпреки това типичният за тази част от денонощието ритъм се налага и над цялата зала е надвиснала среднощна тишина. Не е толкова щуро като през деня, сякаш апаратите и медицинските сестри са се поизморили и са минали на икономичен режим.

Затова когато гласът на Адам отеква в коридора пред интензивното, наистина събужда всички.

— Как така не може да вляза? — гърми гласът му.

Прекосявам интензивното и заставам от другата страна на автоматичните врати. Чувам как от другата страна санитар обяснява на Адам, че няма право да влиза в тази част на болницата.

— Това са глупости! — крясва Адам.

Вътре в отделението всички медицински сестри са отправили тревожен поглед към вратата. Сигурна съм какво си мислят: нямаме ли достатъчно работа вътре, че трябва да успокояваме и луди отвън. Иска ми се да им обясня, че Адам не е луд. Че той крещи само в много редки случаи.

Медицинската сестра на средна възраст и с прошарена коса, която не се грижи за пациенти, а следи мониторите на компютрите и вдига телефона, кимва леко и се изправя като в очакване да я номинират за нещо. Изпъва измачканите си панталони и се отправя към вратата. Наистина не е най-подходящият човек, който да разговаря с Адам. Иска ми се да ги предупредя, че е по-добре да изпратят сестра Рамирес, която утешаваше баба и дядо (а на мен ми изкара акъла). Тя ще съумее да го успокои. Тази обаче само ще влоши положението. Излизам подире й през двойната врата навън, където Адам и Ким спорят със санитаря.

— Казах им, че нямат право да влизат тук — поглежда санитарят към сестрата. Тя го отпраща с ръка.

— Мога ли да ти помогна, млади човече? — пита тя Адам. Звучи раздразнително и нетърпеливо като някои от щатните колеги на татко в училище, които според него само броят дните до пенсия.

Адам се прокашля в опит да се овладее.

— Искам да посетя една пациентка — казва той и посочва към вратата, затворила достъпа му до интензивното отделение.

— Опасявам се, че не е възможно — отговаря сестрата.

— Приятелката ми Миа…

— Грижим се добре за нея — прекъсва го сестрата. Звучи уморено, твърде уморено, за да проявява съчувствие, твърде уморено, за да се трогне от младежката любов.

— Разбирам и съм ви благодарен — казва Адам. Старае се с всички сили да играе по нейните правила, да звучи като зрял човек, но долавям потрепването на гласа му, когато казва: — Наистина трябва да я видя.

— Съжалявам, млади човече, но са позволени посещения само на най-близките.

Адам се сепва. Най-близките. Сестрата не е искала да бъде жестока. Просто няма представа, но Адам откъде да знае. Изпитам нужда да предпазя него и да предпазя сестрата от онова, което той може да й направи. Протягам ръка към Адам инстинктивно, макар че всъщност не мога да го докосна. Той обаче ми обръща гръб. Раменете му са увиснали, коленете му се подгъват.

Ким, която се бе дръпнала до стената, тутакси се озовава до него и ръцете й обгръщат свличащото се тяло на Адам. Стиснала го е през кръста и се обръща към сестрата с гневно блеснали очи.

— Вие не разбирате! — провиква се Ким.

— Да повикам ли охраната? — пита медицинската сестра.

Адам махва с ръка, предава се.

— Остави — прошепва той на Ким.

И тя се отказва. Без нито дума повече, премята ръката му през рамото си и прехвърля тежестта на тялото му върху своето. Адам е по-висок с трийсетина сантиметра и е по-тежък от нея с около двайсет и пет килограма, но тя се препъва само за миг, после поема допълнителната тежест. Издържа.



Двете с Ким имаме теория, че почти всичко на света може да се раздели на две групи.