Има хора, които обичат класическа музика, и хора, които харесват поп музика. Има градски хора и селски хора. Хора, които пият кока-кола, и други, които пият пепси-кола. Конформисти и хора със свободна мисъл. Целомъдрени и нецеломъдрени. Момичета, които имат гаджета в гимназията, и такива, които нямат.

С Ким винаги сме смятали, че и двете спадаме към втората категория.

— Не че на четирийсет още ще бъдем девствени — успокояваше ме тя. — Просто ще бъдем момичета, които си намират гаджета в колежа.

Това винаги ми се е струвало смислено и дори за предпочитане. Мама е имала гаджета в гимназията и винаги отбелязваше, че й се иска да не си е губила времето. „Едно момиче не изгаря от желание постоянно да се налива с евтина бира, да се опитва да събаря заспали крави и да се натиска в багажника на някакъв пикап. А точно това беше представата за романтична вечер на момчетата, с които излизах.“

Татко пък започнал да излиза на срещи с момичета чак в колежа. В гимназията бил стеснителен, но като първокурсник започнал да свири на барабани, включил се в една пънк група и хоп, сдобил се с гаджета. Поне няколко гаджета, докато не се появила мама, и тогава хоп, сдобил се със съпруга. Мислех си, че същото ще се случи и с мен.

Ето защо и за двете ни с Ким беше изненада, когато се озовах в първата група, тази на гимназистките с гаджета. Отначало се опитвах да го скрия. Когато се прибрах у дома след концерта на Йо-Йо Ма, разказах на Ким само най-общо. Пропуснах целувката. Ето как си го обяснявах: няма смисъл да се впрягаме много заради една целувка. Една целувка не означава връзка. И други момчета бях целувала, но обикновено на следващия ден целувката се изпаряваше като роса на слънце.

Обаче усещах, че с Адам работата е сериозна. Разбрах го от топлината, която плъзна по цялото ми тяло през нощта, след като той ме докара до къщи и ме целуна отново на стълбите. Разбрах го, понеже останах будна до сутринта, гушнала възглавницата. Понеже на следващия ден не можех да хапна нито залък, а усмивката не слизаше от лицето ми. Знаех, че целувката е като врата, през която съм минала и съм оставила Ким от другата страна.

След една седмица и още няколко откраднати целувки разбрах, че трябва да кажа на Ким. След училище отидохме да пием кафе. Беше май, но валеше проливен дъжд, все едно е ноември. Малко се задушавах от онова, което ми предстоеше да направя.

— Аз черпя. Искаш ли едно от твоите натруфени кафета? — попитах. Това беше друга категория, която бяхме установили: хора, които пият обикновено кафе, и хора, които пият натруфени кофеинови напитки като любимото на Ким лате с ментови пръчици.

— Смятам да опитам чая с мляко и канела — заяви тя и впери в мен решителен поглед, с който показваше, че не възнамерява да се срамува от избора си на напитка.

Купих напитките и парче къпинов пай с две вилички. Седнах срещу Ким и прокарах вилицата по назъбеното ръбче на ронливата коричка.

— Трябва да ти кажа нещо — признах.

— Нещо, свързано с факта, че имаш гадже? — Гласът на Ким звучеше развеселено, но макар да гледах надолу, усетих, че тя завърта очи в шеговито безсилие.

— Откъде знаеш? — погледнах я.

Отново завъртя очи.

— Моля те, всички знаят. Това е най-актуалната клюка след новината, че Мелани Фароу прекъсва училище, понеже ще ражда. Все едно президентски кандидат за президент на демократите се жени за републиканския.

— Ама кой говори за женитба?

— Казах го метафорично — поясни Ким. — Както и да е, вече знам. Разбрах го още преди теб.

— Глупости.

— Хайде, стига! Момче като Адам на концерт на Йо-Йо Ма! Подмазваше ти се!

— Не е така — възразих, но всъщност си беше точно така.

— Не разбирам само защо не ми каза по-рано — отбеляза Ким тихичко.

Канех се да излея тирадата си, че една целувка не означава връзка, и да й обясня, че не искам да раздухвам излишно нещата, но се спрях.

— Страхувах се, че ще ми се разсърдиш — признах.

— Няма. Но ще ти се разсърдя, ако отново ме излъжеш.

— Добре.

— Или ако се превърнеш в приятелка, която се превъзнася по гаджето си и говори в първо лице множествено число: „Ние обичаме зимата. Според нас «Велвет Ъндърграунд» са върхът“.

— Знаеш, че няма да ти дърдоря рокаджийски глупости. Нито в единствено, нито в множествено число. Обещавам.

— Добре. Понеже ако станеш такава, ще те застрелям.

— Ако стана такова момиче, сама ще ти донеса пистолет.

Ким се засмя от сърце и напрежението се стопи. Лапна голям залък от пая.

— Как го приеха родителите ти?

— Татко само за един ден премина през петте етапа на скръбта — отрицание, гняв, приемане и каквото още има. Според мен е уплашен най-вече защото се оказва, че дъщеря му вече е достатъчно голяма да си има гадже. — Замълчах, отпих от кафето си и оставих думата „гадже“ да повиси във въздуха. — Освен това не може да повярва, че излизам с музикант. Поне така казва.

— Ти самата си музикант — напомни ми Ким.

— Имам предвид пънкар, рок музикант.

— „Шутинг Стар“ са емокор — поправи ме Ким. За разлика от мен тя държеше на различните стилове в поп музиката: пънк, инди, алтернативен рок, хардкор, емокор.

— Цялата тази история… таткото с папийонката… е въздух под налягане. Според мен татко харесва Адам. Запознаха се, когато Адам дойде да ме вземе за концерта. А сега иска да го поканя на вечеря, но е минала само една седмица. Още не съм готова за среща със семейството.

— Аз май никога няма да съм готова. — Ким потръпна само при мисълта за такова нещо. — Ами майка ти?

— Предложи да ме заведе на гинеколог, за да ми предпише противозачатъчни, и каза да накарам Адам да се изследва за разни болести. А дотогава да си купя презервативи. Дори ми даде десет долара, за да започна да се снабдявам.

— И ти започна ли? — ахна Ким.

— Не, минала е само една седмица! В това отношение двете с теб още сме в една категория.

— Засега — отбеляза Ким.



Друга категория, която двете с Ким измислихме, е свързана с хора, които се стараят да са готини, и други, които не се стараят. По този показател Адам, Ким и аз попадаме в една група, понеже, макар Адам да е готин, той го постига, без да се старае. Удава му се без усилие. Затова очаквах ние тримата да си станем неразделни. Смятах, че Адам ще обича всички хора, които обичам аз, и че ще ги обича, колкото ги обичам аз.

Със семейството ми се оказа точно така. На практика той се превърна в третото дете у дома. С Ким обаче не си допаднаха. Адам се държеше с нея така, както винаги съм си представяла, че ще се държи с момиче като мен. Беше мил — любезен и дружелюбен, но дистанциран. Не се опитваше да влезе в нейния свят, нито да спечели доверието й. Подозирах, че не я намира за достатъчно готина, и това ме влудяваше. Бяхме заедно вече три месеца, когато здравата се скарахме заради приятелката ми.

— Ким не ми е гадже, а ти — заяви Адам, когато го обвиних, че не се държи достатъчно мило с нея.

— И какво от това? Имаш много приятелки. Защо и тя да не влезе в групата?

— Не знам — вдигна рамене той. — Просто не се получава.

— Ти си страшен сноб! — неочаквано се вбесих аз.

Адам ме изгледа, сбърчил вежди, все едно съм задача по математика, която се мъчи да реши.

— Защо да съм сноб? Не можеш насила да се сприятелиш с някого. Просто ние с нея нямаме много общо.

— Точно затова си сноб! Харесваш само хора, които са като теб — креснах и изхвърчах навън, очаквайки той да ме последва и да ме помоли за прошка, а когато не го направи, се ядосах още повече. Отидох с колелото до къщата на Ким да излея гнева си. Тя изслуша дитирамбите ми с умишлено безразлично изражение.

— Нелепо е да твърдиш, че той харесва само хора, които са като него — скастри ме тя, когато най-накрая престанах да ругая. — Харесва теб, а ти си различна от него.

— Точно там е проблемът — промърморих.

— Ами оправяй се, не замесвай и мен в тази драма. Освен това той също не ми допада особено.

— Така ли?

— Не, Миа. Не всички са луди по Адам.

— Не исках да стане така. Просто ми се щеше да се сприятелите.

— Е, аз искам да живея в Ню Йорк и да имам нормални родители. Нали знаеш, не можеш винаги да получаваш каквото искаш.

— Но вие сте двамата най-важни човека в живота ми.

Ким погледна зачервеното ми разстроено лице и изражението й поомекна.

— Знаем това, Миа — усмихна се тя, — но ние сме свързани с различни страни на живота ти и това е съвсем нормално. Не е нужно да избираш едното или другото, поне аз не желая да избираш.

— Но аз искам тези страни на живота си на едно място.

— Не става така — поклати глава Ким. — Виж, приемам Адам, понеже ти го обичаш. И те уверявам, че той също ме приема, понеже ме обичаш. Ако от това ще се почувстваш по-добре, знай, че твоята обич ни свързва. И това е достатъчно. Не е необходимо на всяка цена ние двамата с него да се обичаме.

— Но аз го искам! — проплаках.

— Миа — поде Ким и прокрадналата се в гласа й острота намекваше, че търпението й е на изчерпване, — започваш да се държиш като онези момичета. Трябва ли вече да ми носиш пистолет?



По-късно вечерта се отбих у Адам да му кажа, че съжалявам. Той прие извинението ми с развеселена целувка по носа. След това нищо не се промени. Двамата с Ким продължиха да се държат сърдечно, но хладно, колкото и да се мъчех да ги накарам да се сближат. Странно, обаче не се хванах на твърдението на Ким, че двамата са свързани чрез мен. Докато не видях как тя го мъкне по коридора на болницата.

20,12 ч.

Наблюдавам как Ким и Адам се отдалечават по коридора. Иска ми се да ги последвам, но съм като залепена за линолеума и не мога да помръдна илюзорните си крака. Раздвижвам се едва след като те завиват и се помъквам подире им, но двамата вече са влезли в асансьора.

Установила съм, че нямам никакви свръхестествени способности. Не мога да минавам през стени и да прелитам по стълбища. Мога да правя само нещата, възможни и в реалния живот, само дето явно онова, което правя в своя свят, е невидимо за другите. Поне така ми се струва, понеже никой не се обръща, когато отварям врати или натискам копче в асансьора. Мога да докосвам разни неща и дори се справям с бравите на вратите и други подобни, но всъщност не чувствам нищо и никого. Все едно възприемам всичко от вътрешността на аквариум. Не го проумявам, но в действителност не проумявам и нищо от случилото се днес.

Предполагам, че Ким и Адам са се запътили към чакалнята да се присъединят към бдението, но когато стигам там, близките ми ги няма. По столовете има купчина палта и пуловери, разпознавам и светлооранжевото пухено яке на братовчедка си Хедър. Тя живее в провинцията и обича да обикаля горите, затова носи сигнални цветове — да не би някой пиян ловец да я обърка с мечка.

Поглеждам часовника на стената. Време за вечеря. Поемам по коридора към кафенето, където мирише на пържено и на варени зеленчуци като във всяко кафене. Въпреки неприятната миризма обаче е пълно с хора. По масите са насядали лекари, медицински сестри и напрегнати студенти по медицина с къси бели престилки и толкова лъскави стетоскопи, все едно са играчки. Тъпчат се с пица от картонени кутии и пюре от замразени картофи. Отнема ми известно време да открия близките си, скупчени край една маса. Баба си бъбри с Хедър. Дядо е съсредоточил цялото си внимание над сандвича с пуйка.

Леля Кейт и леля Даян са в ъгъла и си шепнат.

— Няколко синини и порязвания. Вече са го изписали от болницата — казва леля Кейт. За миг решавам, че говори за Теди, и съм толкова развълнувана, че ми иде да ревна. Но после я чувам да споменава, че в кръвта му нямало алкохол, че нашата кола просто навлязла в неговото платно и че някой си господин Дънлап твърди, че нямал време да спре. Разбирам, че не говорят за Теди, а за другия шофьор.

— Според полицията сигурно е заради снега или пък са се опитали да заобиколят сърна — продължава леля Кейт. — Явно нерядко последиците за различните участници са различни: на едните нищо им няма, а другите са фатално засегнати… — отбелязва тя и замлъква.