— Добре ли си? — пита Ким.

— Хайде да ви заведа при Миа — подканя ги Уилоу, без да отговори на въпроса на Ким.

При тези думи Адам живва.

— Дали ще може? Старата сестра ми има зъб.

— Ако тази стара сестра е, която допускам, няма значение дали ти има зъб. Не зависи от нея. Да се обадим на бабата и дядото на Миа, после ще разберем кой отговаря за правилата и ще ви заведа при вашето момиче. Тя се нуждае от вас. Повече от когато и да било.

Адам се завърта и прегръща Уилоу толкова силно, че отлепя стъпалата й от земята.

Уилоу се прилича на помощ. Точно както спаси Хенри, най-добрия приятел и член на групата на татко, който на времето бил пропаднал пияница и плейбой. Двамата с Уилоу излизали от няколко седмици, когато тя му казала или да се вземе в ръце и да престане да пие, или да се разделят. Татко разказваше, че много момичета са поставяли на Хенри ултиматуми и са се опитвали да го принудят да започне по-спокоен живот, но повечето от тях са оставали разплакани на тротоара. Обаче, когато Уилоу си прибрала четката за зъби и казала на Хенри да порасне, ревнал Хенри. После избърсал сълзите си, пораснал, изтрезнял и станал моногамен. И ето ги осем години по-късно вече с бебе. Уилоу е направо страховита. Уилоу стана най-добрата приятелка на мама, след като се събра с Хенри — още една твърда като камък и нежна като котенце феминистична кучка. Може би затова тя е един от любимите хора на тате, въпреки че мрази „Рамоунс“ и бейзболът я отегчава, докато за татко „Рамоунс“ са смисълът на живота му, а бейзболът — едва ли не религия.

Ето че Уилоу вече е тук. Уилоу медицинската сестра. Уилоу, която не приема отказ. Тя ще доведе Адам да ме види. Ще се погрижи за всичко. Иде ми да извикам: „Ура! Уилоу е тук!“

Толкова възторжено посрещам пристигането на Уилоу, че не си давам веднага сметка за значението на присъствието й, но когато и това става, сякаш ме връхлита токов удар.

Уилоу е тук. А ако тя е тук, ако е в моята болница, значи няма никаква причина да е в нейната си болница. Достатъчно добре я познавам и знам, че никога не би го оставила там сам. Щеше да остане при него, въпреки че аз съм тук. Костите му са изпочупени и са го откарали при нея да го оправи. Той е нейният пациент. Нейният приоритет.

Замислям се защо баба и дядо да са в Портланд при мен. И че в крайна сметка всички в чакалнята говорят за мен и избягват да споменават мама, татко или Теди. Замислям се за лицето на Уилоу, от което сякаш някой е заличил всякаква радост. И за думите й към Адам — че сега се нуждая от него. Повече от всякога.

Така разбирам. Теди. И него го няма.



Родилните болки на мама започнаха три дни преди Коледа, но тя настоя да излезем заедно на коледен пазар.

— Не трябва ли да легнеш или да отидеш в родилния дом? — попитах я.

Лицето на мама се свъси от нов пристъп на болка.

— Не. Контракциите не са толкова силни и още са през двайсет минути. В началото на родилните болки при твоето раждане почистих цялата къща от горе до долу.

— Да изработим болката с работа, а? — пошегувах се.

— Голяма си умница, така да знаеш — заяви мама и бързо си пое въздух няколко пъти. — А сега да вървим. Да вземем автобуса до мола. Не мога да карам.

— Не трябва ли да се обадим на татко? — попитах, с което предизвиках смеха на мама:

— Моля те, стига ми и това, че трябва да родя това бебе. Не искам да се занимавам с още едно. Ще му се обадим, когато съм готова да родя. Предпочитам ти да си до мен.

И така, двете с мама обикаляхме мола, като спирахме през няколко минути, за да може тя да поседне, да си поеме дълбоки глътки въздух и да стисне китката ми толкова силно, че чак се образуваха ярки червени следи. Въпреки това прекарахме една странно забавна и ползотворна сутрин. Купихме подаръци за дядо и баба (пуловер с ангел и нова книга за Ейбрахам Линкълн), играчки за бебето и нови гумени ботуши за мен. Обикновено изчаквахме разпродажбите по празниците, за да пазаруваме такива неща, но мама каза, че тази година ще бъдем твърде заети да сменяме пелени.

— Сега не е моментът да се стискаме. Ох, мамка му. Извинявай, Миа. Хайде, ела да си купим пай.

Отидохме в „Мари Калъндър“. Мама си поръча парче пай с тиква и бананов крем. Аз си взех с боровинки. След като си похапна, мама избута чинията и оповести, че е готова да отиваме при акушерката.

Всъщност не сме обсъждали дали ще бъда, или няма да бъда там. По онова време ходех навсякъде с мама и с татко, така че някак се подразбираше. В чакалнята на родилното, което изобщо не приличаше на лекарски кабинет, ни посрещна татко, превърнал се в кълбо от нерви. Намираше се на приземния етаж на една къща, в която се виждаха само легла и джакузита, а медицинската апаратура беше дискретно скрита от поглед. Една хипи акушерка въведе мама, а татко ме попита дали и аз искам да вляза. Вече чувах как мама вика и ругае.

— Мога да се обадя на баба и тя ще дойде да те вземе — каза татко и намигна към мамината нецензурна канонада. — Може би ще се позабавим.

Поклатих глава. Мама се нуждаеше от мен. Така ми каза. Седнах на едно канапе с дамаска на цветя и взех списание с глуповато на вид гологлаво бебе на корицата. Татко влезе в стаята с леглото.

— Музика! По дяволите! Музика! — изкрещя мама.

— Имаме прекрасни записи на Еня. Много успокоителни — осведоми я акушерката.

— Майната й на Еня! — изврещя мама. — „Мелвинс“. „Ърт“. Веднага!

— Погрижил съм се — успокои я татко и сложи в уредбата диск с най-шумната, най-дивашката и най-тежка китарна музика, която бях чувала. В сравнение с нея всички бързи пънк песни, които татко обикновено слушаше, звучаха като изпълнения на арфа. Музиката беше първична и от това мама явно се чувстваше по-добре. Започна да издава тихи гърлени звуци. Аз си седях мълчаливо. От време на време тя изкрещяваше името ми и аз притичвах вътре. Мама поглеждаше към мен с окъпано в пот лице. „Не се бой — прошепваше, — жените са способни да понасят и най-силната болка. Някой ден ще разбереш“. После отново писваше.

Бях гледала няколко раждания в едно предаване по кабелната телевизия и там също жените крещяха известно време. Понякога ругаеха и се налагаше да скрият репликите със звуков сигнал, но никога не отнемаше повече от един час. Три часа по-късно мама и „Мелвинс“ продължаваха да врещят. Освен това в целия родилен център се усещаше някаква тропическа влага, въпреки че навън беше само четири градуса.

Хенри се отби. Когато влезе и чу данданията, замръзна на място. Знаех, че се шашка от всичко, свързано с деца. Чувала бях мама и татко да обсъждат този факт, а също и отказа на Хенри да порасне. Той явно е бил смаян, когато мама и татко ме родили, а сега беше съвсем сащисан, че са решили да имат и второ дете. И двамата с облекчение приеха новината, че Хенри и Уилоу са се събрали. „Най-сетне един зрял човек в живота на Хенри“, каза мама.

Хенри ме погледна. Лицето му беше пребледняло и потно.

— Мътните да ме вземат, Мий! Трябва ли да слушаш всичко това? Трябва ли аз да го слушам?

Свих рамене. Хенри седна до мен.

— Болен съм от грип или от нещо такова, но баща ти преди малко ми се обади и ме помоли да донеса нещо за ядене. И ето ме — осведоми ме той и извади торбичка от „Тако Бел“, от която се размириса на лук. Мама отново изстена. — Трябва да тръгвам. Не искам да пръскам бацили. — Мама изпищя още по-силно и Хенри буквално подскочи на мястото си. — Сигурна ли си, че искаш да останеш за това чудо, Миа? Може да дойдеш у нас. Уилоу е там, грижи се за мен. — Ухили се до ушите, когато спомена името й. — Може да се погрижи и за теб — заключи и се изправи да си ходи.

— Не, добре съм. Мама има нужда от мен. Татко също откача от страх.

— Повърна ли вече? — попита Хенри и отново седна на канапето. Засмях се, но после отсъдих по изражението му, че пита сериозно.

— Повърна по време на твоето раждане. За малко да припадне на пода. Не го виня, ама целият се омърля… лекарите искаха да го изритат… и се заканиха да го направят, ако не се родиш в следващия половин час. А майка ти така им се вбеси, че те изстреля навън само след пет минути. — Хенри се усмихна и се облегна на канапето. — Такива ми ти работи. Едно запомни обаче: когато ти се роди, той плака като бебе, мамичката му.

— Тази част съм я чувала.

— Коя част? — попита татко задъхано. И грабна торбата от Хенри. — Такос?

— Вечеря за шампиони — потвърди Хенри.

— Ще свърши работа. Умирам от глад. Тук е толкова напрегнато. Трябва да се подкрепя.

Хенри ми намигна. Татко извади едно бурито и предложи другото на мен. Поклатих глава. Той тъкмо се зае да развива сандвича си, когато мама изръмжа и се разкрещя, че е готова да напъва.

Акушерката надникна от вратата.

— Мисля, че наближаваме финала, така че по-добре оставете вечерята за после — каза тя. — Връщайте се вътре.

Хенри буквално изхвърча през вратата. Аз последвах татко в спалнята, където мама вече беше седнала и дишаше тежко като болно куче.

— Искате ли да гледате? — попита акушерката татко, но той само се олюля и стана бледозелен.

— Може би ще е по-добре да застана тук — каза и стисна ръката на мама, но тя яростно я издърпа.

Никой не попита мен дали искам да гледам. Машинално застанах до акушерката. Признавам, беше доста отвратително. Имаше много кръв. Пък и не бях виждала мама толкова интимно досега. Обаче кой знае защо се чувствах нормално да бъда там. Акушерката нареждаше на мама да напъне, после да задържи, после пак да напъне.

— Давай, миличка, давай, давай — нареждаше тя. — Почти успя! — ободри я жената, а мама сякаш искаше да я шамароса.

Когато Теди се появи, излезе с главата напред и с лице към тавана, така че първото нещо, което видя, бях аз. Не ревеше, както показват по телевизията. Мълчеше си. Очичките му бяха отворени и гледаха право към мен. Впери поглед в мен, докато акушерката засмукваше с помпа нослето му.

— Момче е! — провикна се тя.

Акушерката положи Теди върху корема на мама.

— Искате ли да срежете пъпната връв? — попита тя татко. Той направи отрицателен знак с ръка, твърде развълнуван или отвратен, за да говори.

— Аз ще го направя — предложих.

Акушерката хвана пъпната връв и ми обясни къде да срежа. Теди лежеше неподвижно, а широко отворените му сиви очи бяха вперени в мен.

Мама винаги е казвала, че понеже Теди е видял мен първа и понеже аз съм срязала пъпната му връв, някъде дълбоко в себе си той ме мисли за майка си.

— Като гъсоче — шегуваше се мама. — Подражава на зоолога, а не на мама гъска, понеже първо него е видяло, когато се е излюпило.

Преувеличаваше. Теди не ме вземаше за майка, но имаше неща, които само аз можех да направя за него. Когато беше мъничък и преживяваше периода на нощната раздразнителност, се успокояваше само след като му изсвирех приспивна песен на виолончелото. Когато започна да се увлича по Хари Потър, само на мен позволяваше да му чета по една глава всяка вечер. А когато си ожулеше коляното или си удареше главата, ако не бях наоколо, не спираше да плаче, докато не лепнех вълшебна целувка на раната, след която той като по чудо оздравяваше.

Знам, че днес не биха му помогнали всички вълшебни целувки на света накуп. Но бих дала всичко, само да можех да му дам една целувка.

22,40 ч.

Бягам.

Оставям Адам, Ким и Уилоу във фоайето и се понасям из болницата. Съзнавам, че търся педиатрията едва когато се озовавам там. Профучавам по коридорите, покрай стаи с напрегнати четиригодишни деца, които спят неспокойно, преди да им извадят сливиците на следващия ден, покрай интензивното отделение на новородените, където има бебета колкото юмрук, привързани към повече тръбички от мен, покрай педиатричната онкология, където плешиви болни от рак хлапета спят под весели стенописи с дъги и балони. Търся го, макар да знам, че няма да го намеря. Но въпреки това не спирам да го търся.

Представям си главата му, гъстите му руси къдрици. Обичам да заравям нос в тези къдрици, правя го още откакто той беше бебе. И все очаквам да дойде мигът, когато той ще ме отблъсне с думите: „Излагаш ме“, както казва на татко, когато той крещи твърде силно на бейзболните мачове. Засега имам непрекъснат достъп до главата му. Засега. Но засега вече свърши. Край. Представям си как за последен път заравям нос в косата му и дори не мога да си го представя, без да се видя как плача и как русите му масури се изправят от сълзите ми.