Гейл Форман - Да остана ли

Не мога да престана да мисля за „В очакване на мъст“. Минаха години, откакто слушах тази песен или мислих за нея, но след като дядо си тръгна от интензивното, си я пея мислено отново и отново. Татко е написал песента преди доста време, а сега ми се струва, че е било вчера. Като че ли я е написал от мястото, където се намира сега. И в песента е скрил тайно послание за мен. Как иначе да си обясня този текст? Аз друго бих избрал, но нямам сили за борба…

Какво означава това? Да не би да е някакво напътствие? Намек какво биха избрали родителите ми за мен, ако имаха тази възможност? Опитвам се да мисля за това от тяхна гледна точка. Знам какво биха искали за мен — всички отново да се съберем някога. Само че нямам представа дали това се случва след смъртта, а ако е така, ще стане, независимо дали умра тази сутрин, или след седемдесет години. Какво биха искали да направя сега? Поставя ли въпроса, веднага си представям раздразненото изражение на мама. Бясна ми е, задето изобщо се замислям за нещо различно от това да остана. Татко обаче е съзнавал какво означава да нямаш сили за борба. И той като дядо би разбрал защо смятам, че не мога да остана.

Тананикам си песента, като че ли в думите се крият наставления, музикална пътна карта до мястото, където трябва да отида, и указания как да го сторя.

Пея, съсредоточавам се, пея и размишлявам толкова напрегнато, че смътно забелязвам кога Уилоу отново се е появила в интензивното, смътно забелязвам, че разговаря с начумерената медицинска сестра, смътно забелязвам желязната решимост в тона й.

Ако внимавах, сигурно щях да разбера, че Уилоу настоява да разрешат на Адам да ме посещава. Ако внимавах, щях някак да съумея да се измъкна, преди Уилоу както винаги да пожъне успех.

Не искам да го виждам сега. Не, разбира се, че искам. Всъщност копнея да го видя, но знам, че ако го видя, ще изгубя и мимолетното спокойствие, което дядо ми осигури, като каза, че няма да ми се сърдят, ако си отида. Мъча се да събера смелост, за да направя каквото трябва. А Адам ще усложни нещата. Опитвам се да стана и да се махна, но откакто ме заведоха отново в хирургията, нещо ми се е случило. Вече нямам сила да помръдна. Трябва страшно да се мобилизирам, за да седна изправена на стола. Не мога да избягам, мога само да се скрия. Свивам колене до гърдите си и затварям очи.

Чувам как сестра Рамирес разговаря с Уилоу.

— Аз ще го заведа — казва тя. И този път начумерената медицинска сестра не й нарежда да се връща при своите пациенти.

— Онзи номер преди беше доста глупав — чувам я да казва на Адам.

— Знам — отговаря Адам с гърлен шепот, какъвто става гласът му след особено шумен концерт. — Беше отчаяно.

— Не, беше романтично — възразява му тя.

— Беше идиотско. Тя ми каза, че Миа е била по-добре преди. Че сте я изключили от респиратора. Че укрепвала. Но се влошила след моето идване. Казаха ми, че сърцето й спряло на операционната… — заглъхва гласът му.

— Но са възстановили сърдечния ритъм. Имала перфорирано черво, от което в коремната кухина бавно изтичала жлъчна течност и това нарушило функцията на органите й. Такива неща се случват непрекъснато, няма нищо общо с теб. Важното е, че го открихме навреме и го оправихме.

— Но преди е била по-добре — прошепва Адам. Звучи толкова млад и уязвим, както звучеше Теди, когато се разболя от коремен грип. — А после се домъкнах аз и тя за малко не умря. — Задавя го ридание. И то ме събужда, сякаш са ме залели с кофа ледена вода. Адам си мисли, че той ми е причинил това? Не! Пълен абсурд. Толкова греши.

— И аз за малко да остана в Пуерто Рико и да се омъжа за един дебел кучи син — срязва го сестрата. — Ама не го направих. И сега животът ми е различен. Не е важно какво не е станало „за малко“. Трябва да се справиш с положението, каквото е. Тя още е тук. — Сестрата дръпва завесата, която отделя леглото ми. — Хайде, влизай — нарежда на Адам.

Принуждавам се да вдигна глава и да отворя очи. Адам. Боже, красив е дори в това състояние. Очите му са хлътнали от умора. Брадата му е набола и ако се целувахме, щеше да издере бузите ми. Облечен е по типичния за групата си начин: фланелка, тесни прилепнали панталони и кецове, и е преметнал през раменете си плетения шал на баба.

Когато ме зърва, целият пребледнява, сякаш съм някое противно чудовище от Черната лагуна5. Наистина изглеждам доста зле, свързана отново с респиратора и с още десетина други тръбички. Превръзката ми от последната операция е подгизнала от кръв. След миг обаче Адам въздъхва силно и отново се превръща просто в Адам. Оглежда се, сякаш е изпуснал нещо, и намира каквото търси — ръката ми.

— Божичко, Миа, ръцете ти са замръзнали! — Прикляка, взема дясната ми ръка в своята и доближава устни до дланите ни, като внимава да не закачи тръбичките и табелите по тялото ми, после топло дъхва в убежището, което е направил. — Ти и шантавите ти ръце… — Адам винаги се е дивил как така дори посред лято, дори след най-потните ни срещи, ръцете ми си остават студени. Обяснявам му, че просто имам лошо кръвообращение, но той не се съгласява, понеже стъпалата ми обикновено са топли. Твърди, че ръцете ми са бионични, затова свиря толкова хубаво на виолончело.

Наблюдавам го как целува ръцете ми, както е правил хиляди пъти преди. Мисля за първия път, когато го стори, в училище, докато седяхме на моравата, като че ли това е най-естественото нещо на света. Помня също кога го направи за пръв път пред родителите ми. Седяхме на верандата на Бъдни вечер и пиехме ябълково вино. Беше мразовито. Адам хвана ръцете ми и ги стопли с дъха си. Теди се изкиска. Мама и татко не казаха нищо, само се спогледаха за миг, споделиха си нещо лично и после мама ни се усмихна тъжно.

Дали ще усетя допира му, ако се постарая? Ако легна върху себе си на леглото, ще се слея ли отново с тялото си? Тогава ще го усетя ли? Ако протегна призрачната си ръка към неговата, той ще ме усети ли? Ще сгрее ли ръцете, които не вижда?

Адам пуска ръката ми и пристъпва напред да ме погледне. Застанал е толкова близо, че почти успявам да доловя мириса му, и ме обзема неистова нужда да го докосна. Първична и всеобхватна нужда, както бебето се нуждае от гръдта на майка си. Макар да знам, че докоснем ли се, ще започне нова решителна схватка и тя ще бъде още по-болезнена от мълчаливата схватка, която двамата с Адам водим от месеци.

Сега той мърмори нещо. Съвсем тихичко. Повтаря отново и отново. „Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те.“ Накрая млъква и ме поглежда в лицето.

— Моля те, Миа — изрича умолително, — не ме принуждавай да пиша песен.

Не съм допускала, че ще се влюбя. Не съм момиче, което си пада по рок звезди или си фантазира как ще се омъжи за Брад Пит. Смътно съзнавах, че най-вероятно някой ден ще имам гаджета (в колежа, ако се доверим на предсказанието на Ким) и ще се омъжа. Не бях напълно безразлична към чара на противоположния пол, но не бях и лигава романтичка с празноглави розови мечти как ще се влюбя.

Дори когато вече се влюбвах — на пълна скорост, силно и с усмивка, която не слизаше от устните ми, — всъщност не съзнавах напълно какво се случва. Когато бях с Адам, поне след първите няколко неловки седмици, се чувствах толкова хубаво, че пет пари не давах какво става с мен, с нас. Всичко просто ми се струваше нормално и правилно, все едно влизах в топла вана. Не че не сме се карали. Препирахме се за много неща: че той не се държи достатъчно мило с Ким, че аз съм необщителна на концертите му, че той шофира прекалено бързо, че аз издърпвам цялата завивка към себе си. Разстройвах се, че Адам никога не пишеше песни за мен. Отговаряше, че не го бивало за лигави любовни песни: „Ако искаш песен, ще трябва да ми изневериш или нещо подобно“, казваше, съзнавайки пределно ясно, че такова нещо няма да се случи.

Миналата есен обаче с Адам започнахме да се караме за нещо различно. Всъщност дори не беше кавга. Не си крещяхме. Дори почти не спорехме, просто напрежението като змийче безшумно пролази в живота ни. И май всичко започна с прослушването за „Джулиард“.

— Срази ли ги? — попита Адам, когато се върнах. — Ще ти дадат ли пълна стипендия?

Имах чувството, че поне ще ме приемат — още преди да разкажа на професор Кристи за забележката на един от членовете на журито, че „отдавна не сме имали момиче от Орегон“, още преди тя бурно да изрази радостта си, убедена, че това е негласно признание, че съм приета. Нещо се бе случило, докато свирех на онова прослушване, бях преодоляла невидима преграда и най-сетне можех да свиря произведенията, както ги чувах в главата си, а в резултат се случи трансцендентно явление: мисловната и физическата, техническата и емоционалната страна на способностите ми най-сетне се сляха. След това, на път за къщи, докато двамата с дядо наближавахме границата между Калифорния и Орегон, получих неочаквано видение — как мъкна виолончело по улиците на Ню Йорк. Сякаш в този момент вече знаех, увереността се загнезди в корема ми като топла тайна. Не съм човек, склонен да се доверява на предчувствията си или да проявява прекалено голяма самоувереност, затова допуснах, че във видението ми се крие нещо повече от вълшебство.

— Справих се добре — казах на Адам и в този момент осъзнах, че всъщност за пръв път го лъжа в очите и че тази лъжа е различна от премълчаването на някоя подробност.

Изобщо не бях казала на Адам, че кандидатствам за „Джулиард“, което си беше по-трудно, отколкото звучеше. Преди да изпратя формуляра, трябваше всяка свободна минута да се упражнявам заедно с професор Кристи, за да изпипам до съвършенство концерта на Шостакович и двете сюити на Бах. Когато Адам ме питаше с какво толкова съм заета, нарочно му отговарях уклончиво, че уча нови произведения. Оправдавах думите си пред самата себе си, понеже формално погледнато бяха верни. След това професор Кристи ми уреди запис в университета, за да предам в „Джулиард“ качествен диск. Трябваше да се явя в студиото в седем и половина една неделя сутрин, а предната вечер се престорих, че не ми е добре, и намекнах, че вероятно не е уместно Адам да остава да спи у нас. И за тази лъжа намерих оправдание. Наистина не ми беше добре — бях напрегната. Повтарях си, че няма смисъл да го превръщаме в голям въпрос. Не бях споделила и с Ким, така че не бях поднесла на Адам някаква ексклузивна измама.

Но когато му казах, че просто съм се представила добре на прослушването, имах чувството, че съм нагазила в плаващи пясъци и че ако направя само още една крачка, ще се задуша. Затова си поех дълбоко въздух и се принудих отново да стъпя на твърда почва.

— Всъщност не е вярно — признах на Адам. — Справих се наистина хубаво. Свирих по-добре от когато и да било през живота си. Все едно бях обладана от някаква сила.

Първата реакция на Адам беше горда усмивка.

— Иска ми се да те бях видял. — После погледът му помръкна и устните му се свъсиха. — Защо го омаловажаваш? Защо не ми се обади след прослушването да се похвалиш?

— Не знам — признах.

— Е, това е страхотна новина — каза Адам и се помъчи да прикрие огорчението си. — Трябва да го отпразнуваме.

— Добре, да го отпразнуваме — откликнах с малко престорена веселост. — Може в събота да отскочим до Портланд. Да отидем в Японските градини или да вечеряме в „Бю Тай“.

Адам направи физиономия.

— Не мога. През уикенда ще свирим в Олимпия и в Сиатъл. Минитурне. Забрави ли? Много бих искал да отидем, но не знам дали наистина го чувстваш като празник. Ще се върна в неделя късно следобед. Може да се видим в Портланд в неделя вечерта, ако искаш.

— Не мога. Ще свиря в струнен квартет в дома на някакъв професор. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

Адам доби огорчено изражение.

— Следващите няколко уикенда ще сме в студио, но бихме могли да отидем през седмицата. Някъде тук. В онзи мексикански ресторант?

— Добре, в мексиканския — съгласих се.

Две минути преди това дори не ми се празнуваше, а сега се чувствах отхвърлена и обидена, че са ме сместили на вечеря в средата на седмицата в същото заведение, където винаги си ходим.