Татко посредничи за сделката:

— Понеже днес пропускаме училище, трябва да послушаме новините, за да не останем съвсем неуки.

— Струва ми се, че се казва „неучени“ — обажда се мама.

Татко завърта очи, полага снизходително длан върху ръката на мама и се прокашля по своя си учителски начин.

— Та, както казвах, най-напред ще послушаме националното радио, а когато свършат новините, ще намерим станция с класическа музика. Теди, теб няма да те измъчваме с това. Ти можеш да използваш дискмена — обяснява татко и се заема да откачи портативния плейър, който е свързан с радиото в колата. — Обаче не може да пускаш Алис Купър в колата ми. Забранявам ти. — Татко отваря жабката и разглежда съдържанието й. — Какво ще кажеш за Джонатан Ричман?

— Искам Спондж Боб. Вътре е — крясва Теди, започва да подскача на мястото си и сочи към дискмена. Явно сиропираните палачинки с шоколадови пръчици са подсилили присъщата му темпераментност.

— Синко, направо ми късаш сърцето! — шегува се татко. И двамата с Теди сме отраснали на откачената музика на Джонатан Ричман, който е музикалният светец покровител на мама и татко.

След като сме уточнили избора на музиката, можем да потегляме. Тук-таме по пътя има сняг, но на повечето места просто е мокро. Ама нали сме в Орегон, тук пътищата винаги са мокри. Мама се шегуваше, че неприятностите почват, когато пътищата са сухи. „Хората се надпреварват, зарязват всякаква предпазливост и карат като кретени. Ченгетата направо не смогват да пишат глобите за превишена скорост.“

Облягам глава на прозореца и съзерцавам прелитащия пейзаж — жива картина от зелени борове, на места заснежени, тънки ивици бяла мъгла и тежки сиви буреносни облаци. В колата е топло, прозорците непрекъснато се запотяват и аз рисувам завъртулки по стъклата.

След края на новините превключваме на станцията с класическа музика. Чувам първите акорди на Соната за виолончело №3 на Бетовен, която би трябвало да репетирам днес следобед. Сякаш е някакво вселенско съвпадение. Съсредоточавам се над тоновете и си представям, че свиря аз, признателна съм за тази възможност да се упражнявам, щастлива съм да бъда в топлия автомобил със сонатата и със семейството си. Затварям очи.



Човек не би допуснал, че радиото ще свири и след това, обаче свири.

Колата е изтърбушена. Ударът с четиритонния камион, който се носеше със сто километра в час и се заби право в дясната предна врата, имаше силата на атомен взрив. Откърти вратите и запокити дясната предна седалка през прозореца на шофьора. Преобърна шасито и то отскочи през пътя, разкъса двигателя, все едно е крехка паяжина. Метна гумите и джантите навътре в гората. Запали части от резервоара и езиците на малки пламъчета близнаха мокрия път.

Освен това имаше много шум. Същинска симфония от стържене, хор от пукане, ария от взрив и накрая — тъжният трясък на твърд метал, врязал се в меките дървета. После всичко утихна, остана само Соната за виолончело №3 на Бетовен. Радиото в колата незнайно как остана свързано с акумулатора, затова Бетовен продължи да звучи в отново притихналата февруарска сутрин.

Отначало ми се струва, че всичко е наред. Първо, още чувам Бетовен. Освен това съм тук, в канавката отстрани на пътя. Дънковата пола, плетената жилетка и черните ботуши, които си сложих сутринта, ми се струват съвсем същите като на тръгване от къщи.

Покатервам се върху насипа, за да огледам колата по-добре. Всъщност кола вече няма. Останал е само метален скелет без седалки и без пътници. Което означава, че близките ми са изхвърчали от колата точно както и аз. Изтривам ръце в полата си и тръгвам по пътя да ги намеря.

Най-напред виждам татко. Дори от няколко метра разстояние забелязвам как лулата издува джоба на сакото му. „Татко!“, провиквам се, но докато се приближавам, пътят става хлъзгав и се оказва осеян със сивкави парчета от нещо, което прилича на карфиол. Знам какво виждам в този момент, но не го свързвам веднага с баща си. В съзнанието ми изникват новини за пожар или торнадо, който опустошава нечия къща, но оставя съседната непокътната. Върху асфалта има късчета от мозъка на татко. Лулата му обаче още си е в левия му преден джоб.

След това откривам мама. По нея няма почти никаква кръв, но устните й са посинели, а бялото на очите й е червено като на вампир от евтин филм на ужасите. Изглежда съвсем нереална. От нелепия й вид на зомби ме обзема паника, която като птиче започва да се блъска в гърдите ми.

Трябва да намеря Теди! Къде е той? Завъртам се, внезапно ужасена, както когато го изгубих за десет минути в магазина за хранителни стоки. Сигурна бях, че са го отвлекли. Разбира се, оказа се, че е отишъл да разгледа щанда с бонбоните. Когато го намерих, се чудех дали да го прегърна, или да му се разкрещя.

Хуквам обратно към канавката, откъдето съм тръгнала, и виждам от нея да стърчи нечия ръка. „Теди, тук съм! — провиквам се. — Подай ръка, ще те издърпам!“ Обаче, когато приближавам, забелязвам да блещука сребърна гривна с фигурки на малко виолончело и китара. Адам ми я подари за седемнайсетия ми рожден ден. Моята гривна. Сутринта я носех. Поглеждам към китката си — все още я нося.

Прокрадвам се по-близо и установявам, че онова там не е Теди. Аз съм. Кръвта от гърдите ми се е просмукала през ризата, полата и пуловера ми и се стича върху белия сняг като капчици боя. Единият ми крак е изкривен, кожата и мускулите са се свлекли и отдолу се белее костта. Очите ми са затворени, а тъмнокестенявата ми коса е мокра и ръждивочервена от кръвта.

Обръщам се рязко. Не е вярно. Не може да бъде. Ние сме семейство, излязло да се поразходи с колата. Не е истина. Сигурно съм заспала в колата. „Не! Стига! Моля те, стига! Нека да се събудя!“, крясвам в мразовития въздух. Студено е. Би трябвало от устата ми да излиза пара. Но не е така. Поглеждам надолу към китката си, която изглежда здрава, без рани и без кръв, и я ощипвам с всичка сила.

Нищо не усещам.

И преди съм имала кошмари — че падам отвисоко, че изнасям концерт с виолончелото, но не знам какво свиря, че късам с Адам, — обаче винаги съм успявала да се накарам да отворя очи, да повдигна глава от възглавницата, да спра филма на ужасите, който се разиграва зад затворените ми клепачи. Опитвам отново. „Събуди се! — крещя. — Събуди се! Събудисесъбудисе!“ Ала не се събуждам. Не се получава.

И тогава чувам нещо. Музиката. Още чувам музиката. Съсредоточавам се над нея. Пръстите ми се движат, сякаш свирят Соната за виолончело №3 от Бетовен — често го правя, докато слушам произведения, които разучавам. Адам го нарича „въздушното чело“. Все ме моли някой път да посвирим в дует: той — на въздушна китара, аз — на въздушно виолончело. „А когато приключим, просто ще изхвърлим въздушните си инструменти — шегува се той. — Сигурен съм, че ти се иска.“

Свиря, мислейки само за това, докато и последната искрица живот в колата угасва, а с нея заглъхва и музиката.

Не след дълго се задава воят на сирените.

9,23 ч.

Мъртва ли съм?

Наистина се налага да се запитам.

Мъртва ли съм?

Отначало ми се струваше очевидно. Че само временно стоя тук и наблюдавам, просто прелюдия преди ярката светлина и животът, превъртял се като на филмова лента, да ме отнесат там, където трябва да отида след това.

Само че парамедиците вече са тук заедно с полицаите и пожарникарите. Някой е покрил тялото на татко. А един пожарникар пъха тялото на мама в найлонов чувал. Чувам го как разговаря за нея с друг пожарникар, на вид не повече от осемнайсетгодишен. По-възрастният обяснява на новака, че вероятно мама е понесла първия удар и е умряла на място, което обяснява липсата на кръв. „Незабавен сърдечен удар — казва мъжът. — Когато сърцето ти не изпомпва кръвта, тя просто се просмуква.“

Не искам да си го представям — как мама се просмуква. Затова се замислям колко подобаващо тъкмо тя е поела удара, предпазила ни е от него. Не го е избрала, просто си е такава.

А аз, мъртва ли съм? Аз, дето лежа край пътя и кракът ми виси в канавката, съм заобиколена от екип мъже и жени, които като обезумели ми правят някакви промивки и пъхат във вените ми един господ знае какво. Полугола съм, понеже парамедиците са разкъсали ризата ми. Едната ми гърда се вижда. Смутено отмествам поглед.

Полицаите са оградили периметъра със сигнално осветление и отпращат колите и в двете посоки — пътят е затворен. Учтиво предлагат на хората други възможни маршрути, обиколни пътища, по които да стигнат закъдето са тръгнали.

Хората в колите сигурно трябва да отидат някъде, обаче много от тях не обръщат. Излизат от автомобилите и остават прегърнати на студа. Оглеждат местопроизшествието. После отместват поглед, някои плачат, а една жена дори повръща в папратта отстрани на пътя. Не ни познават и не знаят какво ни се е случило, но се молят за нас. Усещам, че се молят.

А това също ми подсказва, че съм мъртва. Това и фактът, че тялото ми явно е напълно безчувствено, въпреки че съдейки по вида си, по вида на крака си, оголен чак до костта от асфалтовия ексфолиант със скорост деветдесет километра в час, би трябвало да умирам от болка. Не плача, макар да знам, че със семейството ми току-що се е случило нещо немислимо. Ние сме като Хъмпти-Дъмпти и нито царските хора, нито царските коне не могат отново да ни съберат2.

Размишлявам над тези неща, когато лекарката с луничките и рижата коса, която се грижи за мен, ми дава отговор:

— Комата й е от осма степен по скалата на Глазгоу! Веднага да я опаковаме! — нарежда.

Тя и медикът с хлътнали бузи пъхват тръба в гърлото ми, свързват я с гумен балон с някакво стъклено разширение и започват да помпат.

— За колко време може да пристигне хеликоптер?

— Десет минути — отговаря лекарят. — Още двайсет обратно до града.

— Ще летиш, ако трябва, но ще я откараме за петнайсет!

Долавям какво си мисли този тип — че с нищо няма да ми помогне, ако катастрофират — и съм съгласна с него. Той обаче не казва нищо. Само стиска зъби. Натоварват ме в линейката, червенокоската се качва отзад при мен. С една ръка помпи гумения балон, а с другата намества системата и мониторите. После отмята кичур коса отчелото ми.

— Дръж се! — казва ми.



Първия си рецитал изнасям на десет години. Свиря на виолончело вече две години. Отначало само в училище като част от обучението по музика. По щастлива случайност имаха виолончело — инструментът е скъп и крехък. Някакъв възрастен преподавател по литература в университета починал и завещал своя инструмент „Хамбург“ на нашето училище. През повечето време челото си седеше в ъгъла. Повечето деца искаха да се научат да свирят на китара или на саксофон.

Когато съобщих на мама и татко, че искам да стана виолончелистка, и двамата избухнаха в смях. После ми се извиниха и обясниха, че ги досмешало само като си представили мен, запетайката, стиснала между кльощавите си крака обемистия инструмент. Но щом се убедиха, че намеренията ми са сериозни, преглътнаха кикота и си лепнаха насърчителни изражения.

Въпреки това още ме болеше от реакцията им — така и не им казах, пък и едва ли щяха да разберат, дори да им бях казала. Понякога татко се шегуваше, че в болницата, където съм родена, сигурно са разменили бебетата, понеже не приличах на никого от семейството си. Всички са светлооки и руси, а аз все едно съм техен негатив — кестенява коса и тъмни очи. Когато пораснах обаче, болничната шега на татко доби по-различен смисъл, отколкото влагаше той. Понякога наистина имах усещането, че съм от друг вид. Никак не приличах на общителния си и ироничен баща и на мъжкото момиче, което беше мама. И като капак, вместо да се науча да свиря на електрическа китара, взех, та избрах виолончелото.

В моето семейство обаче да свириш музика все пак беше по-важно от това точно каква музика свириш, ето защо, когато няколко месеца по-късно стана ясно, че обичта ми към челото не е временно увлечение, родителите ми наеха инструмент, за да се упражнявам у дома. Неуверените гами и терци се превърнаха в първи опити да свиря детски песнички, а те пък преминаха в основни етюди, докато неусетно вече свирех сюитите на Бах. В прогимназията нямах добра музикална програма, затова мама ми намери частен учител — колежанин, който идваше веднъж седмично. През годините се изредиха да ми преподават няколко студенти, а после, когато уменията ми вече превъзхождаха техните, учителите ми колежани започнаха да свирят с мен.