Не че има значение. Уилоу вече е поела нещата в свои ръце. Цяла сутрин командва парада. След дядо, баба и Адам при мен се отби леля Кейт. После леля Даян и чичо Грег. Накрая влязоха и братовчедите ми. Уилоу търчи напред-назад и очите й блестят. Намислила е нещо, но не знам дали целта й е да домъква близките ми, за да удължи земните ми дни, или просто ги води, за да се сбогуват с мен.

Сега е ред на Ким. Горката Ким! Има вид на човек, който е нощувал в контейнер за смет — косата й се е развихрила в страшен бунт и по-голямата част се е измъкнала от развалената плитка. Облечена е в един от своите „лайняни пуловери“, така ги нарича — зеленикави, сивкави, кафеникави безформени дрехи, каквито майка й винаги й купува. Отначало Ким примижава срещу мен, сякаш съм ярка и ослепителна светлина. Но след това явно привиква със светлината и решава, че макар да приличам на зомби, макар от всички отвори по тялото ми да стърчат тръби, макар по тънкото одеяло от превръзките да се е процедила кръв, аз все още съм си Миа, а тя все още си е Ким. А какво обичат Миа и Ким да правят най-много? Да си говорят.

Ким се настанява на стола до леглото ми.

— Как си? — пита.

Не съм сигурна. Изтощена съм, но в същото време посещението на Адам ме направи… Не знам каква. Развълнувана. Разтревожена. Будна, определено будна. Макар да не усещах допира му, присъствието му някак ме развълнува. Тъкмо започнах да изпитвам признателност, и той изхвърча, както дявол бяга от тамян. Адам беше посветил последните десет часа на опитите си да ме види, а сега, след като беше успял, си тръгна само след десет минути. Може би го уплаших. Може би не иска да се нагърбва с това. Може би аз не съм единствената пъзла тук. В крайна сметка целия предишен ден си мечтаех той да дойде, а когато най-накрая залитайки се появи в интензивното, бях готова да избягам, само да имах сили.

— Няма да повярваш каква щура нощ — казва Ким. После започва да ми разказва. За истерията на майка си, за това как се разревала пред роднините ми, които се отнесли много благосклонно към цялата случка. За кавгата между тях двете пред театър „Рузвелт“ пред група хипари и пънкари. Когато Ким се разкрещяла на разреваната си майка „да се стегне и да започне да се държи като зрял човек“, а после решително се отправила към някакъв клуб и зарязала госпожа Шайн на тротоара, група типове с кожени дрехи с капси и шпори и с коси в ярки цветове я поздравили с възторжени възгласи и пляскане на длани. Разказва ми за Адам, за категоричното му намерение да влезе вътре да ме види, за това, че след като го изритали от интензивното, той повикал на помощ приятелите си музиканти, които изобщо не били снобарски позьори, за каквито ги мислела. После ми разказва за благотворителното посещение на рок звезда в болницата заради мен.

Разбира се, на мен ми е известно почти всичко от нещата, които ми разказва Ким, но тя няма откъде да го знае. Освен това ми е приятно да ми разказва за днешния ден. Харесва ми, че Ким разговаря с мен съвсем нормално, както стори баба по-рано, просто си бъбри и разтяга локуми, все едно седим на верандата у дома, пием кафе (в нейния случай карамелено айс фрапучино) и си клюкарим.

Не знам дали след като умре, човек си спомня нещата, които са му се случвали приживе. Логично е да не ги помни. Логично е, като умреш, да се чувстваш като преди раждането си, тоест — да си сред едно голямо нищо. Само че поне за мен годините преди раждането ми не са съвсем нищо. Мама и татко току разкажат някаква история — как татко хванал първата си сьомга заедно с дядо, или пък мама ще си спомни невероятния концерт на „Дед Муун“, на който ходили с татко на първата си среща — и аз получавам силно дежа вю. Не просто имам усещането, че съм чувала историята и преди, а и че съм я преживявала. Представям си как седя на брега на реката, докато татко изважда розовата риба от водата, макар че по онова време той бил едва на дванайсет години. Понякога обаче спомените са толкова истински, толкова дълбоки, толкова лични, че ги бъркам със свои собствени.

С никого не съм споделяла за тези „спомени“. Мама сигурно би казала, че вече съм била там — като яйцеклетка в яйчника й. Татко би се пошегувал, че двамата с мама толкова често са ме изтезавали с подобни разкази, че най-накрая неволно са ми промили мозъка. А баба би казала, че може би вече ме е имало като ангел, преди да избера да стана дете на мама и татко.

Сега обаче се чудя. Сега се надявам. Защото, когато си отида, искам да си спомням Ким. И искам да я помня такава: как разказва забавна история, как се кара с лудата си майка, как някакви пънкари й ръкопляскат, как се показва на висота, как намира в себе си сили, които не е допускала, че има.

С Адам е друго. Да си спомням за Адам е равносилно на това отново да го изгубя, а аз не съм сигурна, че мога да го понеса отгоре на всичко останало.

Ким вече ми разказва за операция „отвличане на вниманието“, когато Брук Вега и десетина пъстри пънкари връхлетели болницата. Разказва ми, че преди да стигнат до интензивното, тя толкова се страхувала да не загазят, но щом нахлули в отделението, усетила прилив на въодушевление. А когато пазачът я сграбчил, изобщо не била изплашена.

— Все се питах какво по-лошо може да се случи. Да отида в затвора? Мама да получи истеричен припадък? Да ме накаже за цяла година? — Млъква за малко. — След случилото се днес обаче това е нищо. Дори затворът е фасулска работа в сравнение с това да те изгубя.

Вече разбирам, че Ким ми разказва тази история, за да остана жива. Вероятно не съзнава, че по някакъв странен начин забележката й ме освобождава точно както позволението на дядо. Знам, че Ким ще се чувства ужасно, ако умра, но освен това се замислям над думите й, над това, че не се страхува, че затворът е нищо в сравнение с това да ме загуби. Така разбирам, че Ким ще се оправи. Загубата ми ще й причини болка; такава болка, която отначало не ти изглежда реална, а когато проумееш, че е реална, дъхът ти спира. Вероятно останалата част от последната й година в гимназията ще е отвратителна, понеже сълзливите съболезнования заради смъртта на най-добрата й приятелка ще я подлудят, а и понеже ние с нея наистина нямаме други близки приятели в училище. Обаче Ким ще се справи. Ще продължи напред. Ще напусне Орегон. Ще отиде в колеж. Ще си има нови приятели. Ще се влюби. Ще стане фотограф, но такъв, че да не й се налага да лети с хеликоптер. И със сигурност ще е по-силна личност заради онова, което е изгубила днес. Имам чувството, че ако човек преживее нещо подобно, ще стане поне малко неуязвим.

Знам, че съм малко лицемерна. Ако е така, не трябва ли да остана? Да преодолея трудностите с войнишко упорство? Може би ако имах някакъв опит, ако се бях сблъскала с повече разруха през живота си, щях да съм по-подготвена. Не че животът ми е бил съвършен. Преживяла съм разочарования, чувствала съм се много самотна, безсилна, гневна и всякакви други противни неща, които всички изпитват. Но поне ми е спестено разбитото сърце. Така и не закоравях достатъчно, за да се справя с онова, с което ще трябва да се справя, ако остана.

Сега Ким ми разказва как Уилоу я спасила от сигурен затвор. Докато ми описва как Уилоу взела в ръце цялата болница, в гласа й долавям възхищение. Представям си, че Ким и Уилоу се сприятеляват, макар да имат двайсет години разлика. Щастлива съм, като ги виждам мислено как пият чай или ходят на кино, все още свързани с невидимата верига на едно вече несъществуващо семейство.

Сега Ким се зае да изрежда всички хора, които в момента са в болницата или са били тук през деня, като ги отмята на пръсти:

— Баба ти и дядо ти, лелите и чичовците ти, братовчедите ти. Адам, Брук Вега и разните там дрънкалници, които дойдоха с нея. Другите от групата на Адам: Майк, Фици, Лиз и приятелката й Сара, които са долу в чакалнята, откакто ги изгониха от интензивното. Професор Кристи, която дойде с колата си и остана половината нощ, после си тръгна, за да поспи няколко часа и да си вземе душ, преди ангажимента, който имала сутринта. Хенри и бебето пътуват насам в момента, понеже бебето се събудило в пет часа и Хенри ни се обади и каза, че повече не може да стои вкъщи. Аз и мама — завършва изброяването Ким. — Страхотия. Изгубих им бройката, но бяха много хора. И други се обадиха и изразиха желание да дойдат, но леля ти Даян ги моли да почакат, понеже и ние тук вече създаваме достатъчно неприятности. Май има предвид най-вече мен и Адам.

Ким млъква и се усмихва за част от секундата. След това издава смешен шум — нещо средно между прокашляне и прочистване на гърлото. И друг път съм я чувала да го прави: когато събира смелост, когато се готви да скочи от скалите в освежителната вода на реката.

Цялото това изреждане има смисъл — продължава тя. — В момента в чакалнята има двайсетина човека. Някои са ти роднини. Други не са. Но всички ние сме твоето семейство.

Млъква. Привежда се над мен и кичурчета от косата й гъделичкат лицето ми. Целува ме по челото.

— Все още имаш семейство — прошепва.



Миналото лято се случи така, че организирахме у дома тържество по случай Деня на труда. Беше доста натоварено лято. Аз ходих на лагер. След това ходихме в семейната вила на баба в Масачусетс. Почти не видях Адам и Ким през лятото. Родителите ми се оплакваха, че не са виждали Хенри, Уилоу и бебето от месеци. „Хенри каза, че вече прохождала“, отбеляза татко една сутрин. Седяхме в дневната пред вентилатора и се мъчехме да не се разтопим. В Орегон имаше рекордни жеги. В десет часа сутринта вече беше почти трийсет градуса.

Мама погледна в календара.

— Тя вече е на десет месеца. Как лети времето! — Изгледа ни двамата с Теди. — Как изобщо е възможно да имам дъщеря, която тази година завършва гимназия? И кога, по дяволите, малкото ми момченце, се озова във втори клас?

— Не съм момченце — изстреля Теди в отговор, видимо засегнат.

— Извинявай, хлапе, но ако не си родим друго бебе, ти винаги ще си останеш малкото ми момченце.

— Още едно ли? — попита татко с престорена тревога.

— Спокойно, шегувам се… за повечето неща — успокои го мама. — Да видим как ще се почувствам, когато Миа замине за колежа.

— През декември ще стана на осем. А когато стана мъж, ще трябва да ми викате Тед — осведоми ги Теди.

— Нима? — разхилих се и от носа ми пръсна портокалов сок.

— Така ми каза Кейси Карсън — заяви Теди, решително стиснал устни.

Родителите ми и аз изстенахме. Кейси Карсън беше най-добрият приятел на Теди, всички много го харесвахме и смятахме, че родителите му са много мили хора, затова просто не проумявахме защо са кръстили сина си с това нелепо име.

— Е, щом Кейси Карсън казва така — изкисках се аз, а след мен се засмяха мама и татко.

— Какво смешно има? — попита Теди.

— Нищо, дребосък — увери го татко. — От жегата е.

— Днес може ли да пуснем пръскачката? — попита Теди. Татко му обеща да пуснат пръскачката следобед, въпреки молбата на губернатора да пестим вода това лято. Молбата му подразни татко, който заяви, че ние в Орегон търпим дъжда осем месеца годишно и би трябвало да нямаме притеснения, свързани с икономията на водата.

— Естествено, че може — обеща татко на Теди. — Наводни цялата градина, ако искаш.

Теди явно се успокои.

— Ако бебето може да ходи, значи може да мине и под пръскачката. Ще я пуснете ли с мен?

Мама погледна татко.

— Не е лоша идея. Мисля, че Уилоу не е на работа днес.

— Ще си направим барбекю — оповести татко. — Днес е Денят на труда, а печенето на месо на тази жега със сигурност се брои за труд.

— Освен това фризерът ни е пълен с пържоли от времето, откакто баща ти реши да поръча половин теле — допълни мама. — Така че защо не?

— Може ли и Адам да дойде? — попитах.

— Разбира се — отвърна мама. — Напоследък не го виждаме често този младеж.

— Така е. Групата започна да пробива — осведомих ги. Тогава напредъкът им ме вълнуваше. Искрено и изцяло. Баба съвсем отскоро ми беше пуснала мухата за „Джулиард“, но още не се бях вързала. Не бях решила дали ще кандидатствам. И отношенията ми с Адам още не се бяха усложнили.

— Ако рок звездата иска да сподели един скромен пикник с реликви като нас — пошегува се татко.

— Ако рок звездата търпи мен, значи ще изтърпи и реликви като вас — отвърнах също с шега. — Смятам да поканя и Ким.