Веднъж пък, докато седяхме отвън на верандата, забелязах червена птичка.

— Това червена кръсточовка ли е? — попитах баба.

Тя поклати глава.

— Сестра ми Глория е кръсточовка — отговори баба, имайки предвид неотдавна починалата ми леля Гло, с която баба не се разбираше. — Тя надали ще се навърта наоколо.

Дядо е забол поглед в мътилката в стиропорената си чашка, рони горното ръбче и белите топченца се силят в скута му. Личи си, че кафето е отвратително, все едно е сварено някъде през 1997 година и оттогава непрекъснато го претоплят. Въпреки това не бих имала нищо против да изпия една чаша.

Човек веднага забелязва родствената връзка между дядо, татко и Теди, макар че чупливата руса коса на дядо вече е прошарена, а самият той е по-едър от Теди, който е направо клечав, и от татко, който е мускулест и жилав, понеже следобед вдига тежести в спортната зала. И тримата обаче имат воднисти синьо-сиви очи — като цвета на океана при облачно време.

Може би затова сега ми е трудно да погледна дядо.



„Джулиард“ беше бабина идея. Баба ми е родена в Масачусетс, но се е преместила самичка в Орегон през 1955 година. Сега това не е нищо особено, обаче преди петдесет и две години е било скандално неомъжена двайсет и две годишна жена да предприеме подобна стъпка. Баба твърди, че се е чувствала привлечена от дивата пустош, а какво по-диво място от безкрайните гори и скалистите брегове на Орегон. Намерила си работа като секретарка в горското. Дядо работел там като биолог.

Понякога ходим в Масачусетс през лятото, в една хижа в западната част на щата, която семейството на баба наема за седмица. Там се виждам с вторите си братовчеди, с лелите и чичовците си, чиито имена са ми почти непознати. Имам много роднини в Орегон, но те са от страната на дядо.

Миналата година взех виолончелото си в Масачусетс, за да продължа да се упражнявам за предстоящия камерен концерт. Самолетът не беше пълен, затова стюардесата ми позволи да го сложа на съседната седалка, както правят професионалистите. На Теди това му се стори адски смешно и през цялото време черпеше виолончелото със солети.

Една вечер в хижата изнесох кратък концерт в голямата стая пред всичките си роднини и пред препарираните животни, накачулени по стените. След концерта някой спомена „Джулиард“ и баба се вкопчи в идеята.

Отначало ми се струваше голяма фантасмагория. В местния университет имаше чудесна програма по музика. А ако ми се приискаше нещо повече, в Сиатъл има консерватория и е само на няколко часа път. „Джулиард“ е в другия край на страната. И е много скъпо. Мама и татко се заинтригуваха от идеята, но според мен и на двамата не им се иска да ме пуснат чак в Ню Йорк или пък да затънат в дългове само за да стана второразредна челистка във филхармонията на някое градче. Нямаха представа дали съм достатъчно добра. Всъщност и аз нямах. Професор Кристи ме уверяваше, че съм една от най-обещаващите ученички, които е имала, но никога не ми е споменавала „Джулиард“. Това е учебно заведение за виртуозни музиканти и ми се струва доста самонадеяно да се надявам изобщо да ми обърнат някакво внимание.

Обаче след като се върнахме от хижата, където и други хора, безпристрастни странични наблюдатели от Източното крайбрежие, сметнаха, че си струва да опитам в „Джулиард“, идеята пусна здрави корени в мислите на баба. Тя си науми да поговори за това с професор Кристи и учителката ми се вкопчи в предложението, както териер захапва кокал.

Така че си попълних заявлението, събрах си препоръките и изпратих запис с изпълненията си. Не казах на Адам. Повтарях си, че няма защо да го разгласявам, след като надали изобщо ще стигна до прослушване. Но още тогава усещах, че го лъжа. Частичка от мен чувстваше, че е предателство дори да кандидатствам. „Джулиард“ е в Ню Йорк, а Адам — тук.

Но не в гимназията. По-голям е от мен с една година, затова аз бях в последния гимназиален клас, а той вече учеше в университета в града. Не посещаваше занятията редовно, понеже „Шутинг Стар“ беше започнала да печели популярност. Имаха договор за албум със звукозаписна компания от Сиатъл и често пътуваха по участия. Затова съобщих на Адам, че съм кандидатствала едва след като получих кремавия плик с релефните букви „Колеж Джулиард“ с покана да се явя на прослушване. Обясних му, че много хора изобщо не стигат до този етап. Отначало той се слиса невярващо. После се усмихна тъжно:

— Май на Йо Ма лошо му се пише — отбеляза.



Прослушването се провеждаше в Сан Франциско. През същата седмица татко имаше някаква важна конференция в училище и не можеше да се измъкне, а мама току-що беше започнала работа в туристическата агенция, затова баба предложи услугите си да ме придружи.

— Ще си направим женски уикенд. Ще пием чай във „Феърмонт“, ще разгледаме витрините на Юниън Скуеър. Ще отидем с ферибота до Алкатрас. Все едно сме туристи.

Само че една седмица преди пътуването баба се спъна в корена на едно дърво и си навехна глезена. Наложи се да обуе една от онези неудобни ортопедични обувки и не биваше да ходи. Настана лека паника. Казах, че ще замина сама — с колата или с влака — и ще се върна веднага.

Дядо настоя той да ме заведе. Пътувахме с неговия пикап. Не си говорихме много, но аз нямах нищо против, понеже бях ужасно притеснена. Непрекъснато пипах клечката за сладолед, която Теди ми беше подарил като талисман, преди да заминем.

— Късмет — пожела ми той.

Двамата с дядо слушахме класическа музика и селскостопански новини по радиото, когато успеехме да хванем някоя станция. През останалото време си мълчахме. Но тишината ми подейства успокоително, помогна ми да се отпусна и да го почувствам по-близък, отколкото ако водехме задушевен разговор.

Баба беше запазила стая в много напудрен хотел, където дядо с работните си ботуши и карираната фланелена риза представляваше наистина комична гледка сред дантелените покривчици и потурите. Той обаче не даваше пет пари.

Прослушването беше изтощително. Трябваше да изпълня пет пиеси: концерт на Шостакович, две сюити на Бах, Pezzo capriccioso на Чайковски, което беше почти невъзможно трудно, и една част от музиката за филма „Мисията“ на Енио Мориконе — интересен, но рискован избор, понеже Йо-Йо Ма го свиреше и щяха да ме сравняват с него. Излязох от залата с омекнали колене и потни мишници. Обаче бях пълна с ендорфини и в съчетание с огромното облекчение, което изпитвах, се почувствах замаяна.

— Искаш ли да разгледаме града? — попита дядо и устните му се изкривиха в усмивка.

— Непременно!

Направихме всичко, което баба ми беше обещала. Дядо ме заведе на чай и на пазар, но за вечеря пропуснахме резервацията, която баба беше направила в някакво модерно заведение на Пристана на рибарите, и предпочетохме да отидем в китайския квартал. Намерихме ресторанта, пред който имаше най-дълга опашка, и вечеряхме там.

Когато се върнахме, дядо ме закара до къщи и ме обхвана в мечешката си прегръдка. Обикновено предпочиташе ръкостискането или, само по специални поводи, потупването по гърба. Притисна ме силно, а аз разбрах, че така ми показва колко хубаво е прекарал.

— И аз, дядо — прошепнах.

15,47 ч.

Тъкмо ме преместиха от реанимацията в интензивното на травматологията. То е помещение с формата на подкова, в което има десетина легла и екип от медицински сестри, които непрекъснато обикалят, следят показанията на мониторите и четат компютърните разпечатки с жизнените ни показатели, които апаратите в долната част на леглата ни бълват. В средата на стаята има още компютри и голямо бюро, на което седи още една медицинска сестра.

Моето състояние е под наблюдението на две медицински сестри и на безкрайна върволица от лекари. Единият е мълчалив и блед мъж с руса коса и мустаци, който не ми допада особено. Другата е жена с толкова тъмна кожа, та чак синее, и с напевен глас. Казва ми „миличка“ и все изпъва завивките ми, не че аз ги изригвам.

В тялото ми са напъхани толкова много тръбички, че им губя бройката: имам една в гърлото, за да дишам; една през носа изпразва стомаха ми; една във вените ме хидратира; една в пикочния ми мехур отделя урина вместо мен; няколко в гърдите регистрират сърдечния ми ритъм; и една на пръста ми мери пулса. Респираторът, който диша вместо мен, бръмчи успокоително като метроном: вдишване, издишване, вдишване, издишване.

Единствените хора, които са идвали при мен, са лекарите, медицинските сестри и служителка от социалните. Тъкмо тя разговаря приглушено с баба и с дядо. Съобщава им, че състоянието ми е „тежко“. Не знам какво иска да каже с това „тежко“. По телевизията пациентите или са в критично състояние, или са стабилни. „Тежко“ не ми звучи добре. Тежко става, ако нещата в болницата не потръгнат.

— Така ми се иска да можех да направя нещо — казва баба. — Чувствам се безполезна само да стоя и да чакам.

— Ще проверя дали не мога след малко да ви заведа при нея — казва служителката от социалните. Има ситно накъдрена прошарена коса, петно от кафе на блузата си и благо лице. — Още не е излязла от упойката и е на апарат за изкуствено дишане, докато тялото й се излекува от травмите. Но дори за пациенти в кома е полезно да чуят гласа на близките си.

Дядо изсумтява в отговор.

— Искате ли да се обадите на някого? — пита социалната работничка. — На роднини, които биха искали да са тук с вас? Разбирам, че сигурно ви е много трудно, но колкото сте по-силни, толкова повече ще помогнете на Миа.

Сепвам се, когато чувам името си от жената, понеже то болезнено ми напомня, че всъщност става дума за мен. Баба й казва за хората, които са тръгнали към болницата — лели, чичовци. Не чувам да споменават Адам.

Всъщност точно него искам да видя. Ще ми се да знаех къде е той, за да опитам да отида там. Нямам представа как ще ме намери. Баба и дядо нямат телефонния му номер. Те пък нямат мобилни, така че той не може да се свърже с тях. Не знам дори дали ще се сети да им се обади. Хората, които обикновено предават необходимите сведения, че нещо се е случило с мен, не са в състояние да го сторят.

Надвесвам се над безжизненото и пиукащо нещо, което представлявам в момента. Кожата ми е посивяла. Очите ми са затворени с лепенки. Иска ми се някой да махне лепенките. Отстрани ми се струва, че клепачите ме сърбят. Внимателната сестра се приближава. Престилката й е щампована със сладоледи на клечка, нищо че не сме в педиатрията.

— Как си, миличка? — пита ме тя, все едно случайно се срещаме в магазина.



Отначало с Адам не ни потръгна гладко. Аз май вярвах, че любовта е по-силна от всичко. Когато той ме изпрати до къщи след концерта на Йо-Йо Ма, според мен и двамата вече съзнавахме, че сме влюбени. Мислех, че трудното е да стигнеш до този момент. Книгите и филмите винаги свършват с първата романтична целувка на двойката. Щастливият им живот впоследствие чисто и просто се предполага.

С нас не се получи точно така. Оказа се, че идваме от две коренно различни места в социалната вселена и че това си има своите недостатъци. Продължихме да се срещаме в музикалните кабинети, но взаимоотношенията ни останаха платонични, като че ли и двамата не искахме да разваляме нещо хубаво. Обаче ако се виждахме на други места в училище — когато сядахме в кафенето или учехме заедно навън в двора в слънчеви дни, — нещо липсваше. Чувствахме се неловко. Разговорът не вървеше. Единият от нас казваше нещо, а другият заговаряше едновременно с него.

— Ти кажи — отстъпвах.

— Не, ти — отвръщаше Адам.

Учтивостта беше мъчителна. Искаше ми се да я преодолеем и да се върнем към сиянието от нощта на концерта, но не знаех как да го постигна.

Адам ме покани да чуя групата му. Беше още по-ужасно, отколкото в училище. Ако в семейството си се чувствах като риба на сухо, сред приятелите на Адам се чувствах като риба на Марс. Край него постоянно имаше жизнени и симпатични хора, най-готините момичета с боядисана коса и пиърсинг, надменни момчета, които живваха, когато си говореха с Адам по рокаджийски. Аз не ставах за групарка. И изобщо не можех да говоря рокаджийски. Би трябвало да разбирам този език, след като бях музикантка и дъщеря на татко, но не го чатках. Точно както онези, които говорят мандарински, хващат нещо от кантонското наречие, ама не съвсем, противно на убеждението на хората, които не знаят китайски, че всички китайци се разбират помежду си, а всъщност кантонският и мандаринският са напълно различни.