Ужасявах се да ходя на концерти на Адам. Не че ревнувах или не харесвах тази музика. Много обичах да го гледам как свири. На сцената китарата сякаш се превръщаше в негова трета ръка, в естествено продължение на тялото му. А когато след концерт се появеше зад кулисите, беше потен, но някак чистичко потен, и на мен ми се искаше да го близна по бузата като сладолед. Е, не го правех.

Накачулеха ли го фенове, аз се отдръпвах настрани. Адам се опитваше да ме придърпа обратно и да обгърне талията ми с ръка, но аз се измъквах и се скривах в сенките.

— Не ме ли харесваш вече? — смъмри ме той след един концерт. Шегуваше се, но долових болката му, скрита в небрежно подметнатия въпрос.

— Не знам дали да продължа да идвам на концертите ти.

— Защо не? — Този път изобщо не скри, че е засегнат.

— Имам чувството, че ти преча да се насладиш на преживяването. Не ми се иска да се тревожиш за мен.

Адам отговори, че не се тревожи за мен, но си знаех, че отчасти се тревожи.



Сигурно щяхме да се разделим още тогава, в началото, ако не беше домът ми. Вкъщи сред семейството ми открихме място, където и двамата се чувствахме добре. Излизахме от един месец, когато заведох Адам на първата му вечеря у дома. Той седна в кухнята и двамата с татко се заговориха за рок. Слушах ги и продължавах да не разбирам и половината от нещата, които обсъждаха, но не се чувствах не на мястото си, както се чувствах на концертите.

— Играеш ли баскетбол? — попита татко. Ако става дума за спортни предавания, татко е луд по бейзбола, но на живо предпочита да стреля по коша.

— Разбира се — отговори Адам. — Е, не съм много добър.

— Не е нужно да си добър, а просто всеотдаен. Искаш ли да направим една бърза игра? И бездруго си с баскетболни обувки — погледна татко към кецовете на Адам. После се обърна към мен: — Нещо против?

— Ни най-малко — усмихнах се. — Аз може да посвиря, докато вие играете.

Отидоха на игрището на съседното начално училище. Върнаха се след четирийсет и пет минути. Адам беше плувнал в пот и изглеждаше доста слисан.

— Какво стана? — попитах. — Старият те изцеди, а?

Адам едновременно поклати глава и кимна:

— Ами да, но не е само това. Докато играехме, ме ужили пчела, а баща ти стисна ръката ми и изсмука отровата.

Кимнах. Татко беше научил този номер от баба и за разлика от гърмящите змии, с пчелите наистина вършеше работа. Изсмукваш и жилото, и отровата, после остава само лек сърбеж.

Адам се усмихна смутено, наведе се и ми прошепна в ухото:

— Мисля, че съм малко смутен, понеже съм бил в по-интимни отношения с баща ти, отколкото с теб.

Засмях се, но в думите му имаше доза истина. През няколкото седмици, откакто бяхме заедно, само се бяхме целували, нищо повече. Не че се правех на твърде скромна. Бях девствена, но не възнамерявах да си остана такава. На Адам пък със сигурност нямаше да му е за пръв път. По-скоро целувките ни страдаха от същата учтивост, която вредеше и на разговорите ни.

— Може би трябва да оправим положението — промърморих.

Адам изви въпросително вежди. Изчервих се. На вечеря се зяпахме ухилени, докато слушахме Теди, който дрънкаше за костите от динозавър, които следобед изровил в задния двор. Татко приготви прочутото си печено в морска сол, което ми беше любимо, но просто нямах апетит. Само побутвах храната в чинията си с надеждата никой да не забележи. И през цялото време вътре в мен нещо трептеше. Като камертона, с който настройвах виолончелото си. Удариш ли камертона, той започва да вибрира в ла, а вибрациите се засилват все повече и повече, докато хармоничният тон не изпълни цялата стая. Ето това предизвикваше у мен усмивката на Адам по време на онази вечеря.



След като се нахранихме, Адам разгледа набързо колекцията от вкаменелости на Теди, после се качихме в моята стая и затворихме вратата. На Ким не й е позволено да остава сама вкъщи с момчета — не че изобщо й се е удавала такава възможност. Родителите ми не са споменавали никакви правила в това отношение, но имах чувството, че знаят какво се случва с мен и с Адам, и макар татко да си придаваше вид на баща, който си знае работата, всъщност двамата с мама бяха големи наивници по любовните въпроси.

Адам легна на леглото ми и протегна ръце над главата си. Цялото му лице грееше в усмивка — очите, носът, устата.

— Посвири на мен — каза.

— Моля?

— Посвири на мен, все едно съм виолончело.

Понечих да възразя, че това са безсмислици, но после си дадох сметка, че всъщност молбата му е напълно смислена. Приближих се до дрешника и взех един от резервните си лъкове.

— Съблечи си ризата — наредих с треперещ глас.

Адам се съблече. Беше слаб, но се оказа учудващо добре сложен. Можех поне двайсет минути да се взирам в издатините и хлътнатините по гърдите му, но той искаше да се приближа. И аз исках да се приближа.

Седнах до него на леглото, така че дългото му тяло да се изопне пред мен. Лъкът трепереше, когато го поставих върху леглото. Пресегнах се с лявата си ръка и погалих главата на Адам, все едно е извитата част на грифа на виолончелото ми. Той отново се усмихна и затвори очи. Поотпуснах се. Подръпнах ушите му, сякаш са ключовете на струните, после закачливо го погъделичках и той тихо се изкиска. Докоснах с два пръста гръкляна му. После си поех дълбоко дъх, за да събера смелост, и се устремих към гърдите му. Плъзнах ръце нагоре-надолу по гръдния му кош, като се поспрях над сухожилията на мускулите му и мислено превърнах всяко от тях в струна — ла, сол, до, ре. Проследих ги една по една с връхчетата на пръстите си. Адам притихна, сякаш се съсредоточаваше над нещо.

Пресегнах се към лъка и го прокарах напряко на хълбоците му, където си представях, че се намира магаренцето на виолончелото. Отначало свирех леко, после — по-силно и по-бързо, когато мелодията, която чувах в главата си, набра скорост. Адам лежеше напълно неподвижен и от устните му се откъсваха тихи стонове. Гледах лъка, гледах ръцете си, гледах лицето на Адам и усещах прилив на любов, на страст и непознато усещане за сила. Не бях подозирала, че съм способна да накарам някого да се почувства така.

Когато приключих, той се надигна и ме целуна продължително и дълбоко.

— Сега е мой ред — оповести.

Дръпна ме да се изправя, изхлузи пуловера ми през главата и смъкна джинсите. После седна на леглото и ме положи в скута си. Отначало просто ме прегръщаше. Затворих очи и се помъчих да си представя как очите му се плъзгат по тялото ми и той ме вижда така, както никой друг не ме е виждал.

После Адам засвири.

Дрънкаше акорди в горната част на гърдите ми, от които усетих гъдел и се разкисках. Той лекичко плъзна ръце по-надолу. Престанах да се кискам. Камертонът в главата ми зазвуча по-силно — вибрациите му се засилваха всеки път, когато Адам ме докоснеше на някое ново място.

След малко той засвири по-скоро в испански стил, започна да подръпва струните с пръсти. Използваше горната част на тялото ми като гриф с прагчета, галеше косата ми, лицето ми, шията ми. Подръпваше невидими струни по гърдите и корема ми, но го усещах и на други места, доста далеч от ръцете му. Продължи да свири още по-енергично, камертонът направо обезумя и трептенията му се разляха навсякъде, докато цялото ми тяло завибрира и аз останах без дъх. Когато ми се струваше, че няма да издържа нито миг повече, вихърът от усещания се извиси до шеметно кресчендо и всяко нервно окончание по тялото ми се оголи.

Отворих очи и се насладих на топлия покой, който ме обзе. Засмях се. Адам също. Поцелувахме се още малко, после стана време той да си тръгва.

Изпратих го до колата му и много ми се искаше да му кажа, че го обичам. Но реших, че ще е много изтъркано след онова, което току-що бяхме направили. Затова изчаках и му го казах на следващия ден.

— Отдъхнах си — усмихна се той. — Мислех, че ме използваш само за секс.

След това пак си имахме проблеми, но прекалената учтивост не беше сред тях.

16,39 ч.

При мен вече е голяма навалица. Баба и дядо. Чичо Грег. Леля Даян. Леля Кейт. Братовчедите ми Хедър, Джон и Дейвид. Татко има четирима братя и сестри, така че навън имам още много роднини. Никой не говори за Теди, което ме навежда на мисълта, че той не е тук. Сигурно още е в другата болница и за него се грижи Уилоу.

Роднините се събират в чакалнята на болницата. Не в малката на етажа на хирургията, където седяха дядо и баба по време на моята операция, а в една по-голяма на първия етаж на болницата, която е красиво обзаведена в нюанси на бледоморавото и има удобни столове и канапета, а също и списания, почти до едно последни броеве. Всички продължават да разговарят приглушено, като че ли от уважение към другите чакащи, макар че в чакалнята са само моите близки. Обстановката е толкова сериозна, толкова зловеща. Излизам в коридора да си отдъхна малко.

Толкова се радвам, когато пристига Ким, адски ми е приятно да видя познатия й силует с дългата черна коса, сплетена на една плитка. Винаги е с тази плитка и винаги към обяд къдриците на буйната й грива започват да се измъкват на бунтовни масурчета. Тя обаче не отстъпва пред косата си и всяка сутрин наново я сплита.

Майката на Ким е с нея. Тя не позволява на Ким да шофира на дълги разстояния, а и след случилото се надали би направила изключение днес. Госпожа Шайн е зачервена и подута, сякаш е плакала или всеки момент ще се разплаче. Знам го, понеже безброй пъти съм я виждала да плаче. Много е чувствителна. „Голяма актриса е. Заради еврейския ген от майка й, нищо не може да се направи. Сигурно и аз ще стана като нея“, примирява се Ким.

Ким е пълна противоположност на майка си — толкова неподправено весела и забавна е, че често се налага да пояснява „просто се шегувам“ на хората, които не схващат саркастичното й чувство за хумор. Изобщо не ми прилича на майка си. Но пък нямам голяма основа за сравнение. В града ни няма много майки еврейки, в училището ни също няма много еврейчета. А тези, които са евреи, обикновено са такива само наполовина, което означава само, че до коледната елха слагат и менора.

Ким обаче е истинска еврейка. Понякога вечерям със семейството й в петък, когато палят свещи, ядат хляб, който е сплетен като плитка, и пият вино (вероятно единственият случай, в който невротичната госпожа Шайн позволява на Ким да пие). От Ким се очаква да излиза с еврейски момчета, поради което тя не ходи на срещи. Шегува се, че точно това е причината семейството й да се премести тук, а всъщност баща й е бил назначен за директор на завода за компютърни чипове. Когато Ким беше на тринайсет, в синагогата в Портланд се състоя нейният ритуал бар мицва, а по време на ритуала със запалването на свещите, ме повикаха да запаля една. Всяко лято Ким ходи на лагер в Ню Джързи. Лагерът се казва „Тора Хабоним“, но Ким го нарича „Тора Изгора“, понеже през цялото лято децата само се чифтосвали.

— Точно като на лагер с оркестъра — шегува се Ким, само че моята лятна музикална програма няма нищо общо с филма „Американски пай“.

В момента си личи, че Ким е ядосана. Върви бързо и на десетина крачки пред майка си, докато двете прелитат по коридора. Изведнъж раменете й се извиват нагоре като гърба на котка, зърнала куче. Завърта се с лице към майка си.

— Престани! — настоява Ким. — След като аз не плача, ти нямаш никакво право да го правиш, по дяволите!

Ким никога не ругае, затова съм слисана.

— Как може да си толкова… спокойна, когато… — възпротивява се госпожа Шайн.

— Спри! — прекъсва я Ким. — Миа още е тук. Така че не се предавам. А след като аз не се предавам, и ти няма да го правиш!

Ким отпрашва към чакалнята, а майка й безволево се тътрузи подире й. На вратата на чакалнята, когато госпожа Шайн вижда всичките ми събрани роднини, пак започва да подсмърча.

Този път Ким не ругае, но ушите й порозовяват, по което съдя, че още е бясна.

— Майко, ще те оставя тук и ще се разходя. Връщам се след малко.

Тръгвам след нея обратно по коридора. Тя обикаля главното фоайе, прави една обиколка на магазинчето за подаръци, отива в кафенето. Разглежда болничния указател. Струва ми се, че знам накъде се е запътила, преди на нея да й се изясни.