На приземния етаж има малък параклис. Там е тихо като в библиотека. Има тапицирани с плюш столове като в кино и се разнася някаква приглушена ню ейдж музика.

Ким тежко се отпуска на един стол. Сваля си палтото — онова, черното, с кадифето, каквото ми се иска да имам още откакто тя си го купи от някакъв мол в Ню Джързи, когато беше на гости на баба си и дядо си.

— Обичам Орегон — казва Ким задавено в опит да се разсмее. По саркастичния й тон съдя, че всъщност разговаря с мен, не с Бог. — Значи така болницата си представя универсалността на религията — оглежда тя параклиса. На стената е закачено разпятие, аналоят е покрит със знаме с кръст, а отзад са окачени съвременни картини, изобразяващи Мадоната с Младенеца. — Имаме и Звездата на Давид — посочва Ким шестолъчната звезда на стената. — Ами мюсюлманите? Няма молитвени килимчета, нито някакъв символ, който да показва на изток към Мека. А будистите? Нямат ли право на един гонг? И бездруго в Портланд сигурно има повече будисти, отколкото евреи.

Сядам на стола до нея. Струва ми се толкова естествено, че Ким разговаря с мен както обикновено. Като изключим парамедика, който ми каза да се държа, и медицинската сестра, която непрекъснато ме питаше как съм, никой друг не е разговарял с мен след катастрофата. Говорят за мен.

Всъщност никога не съм виждала Ким да се моли. Молеше се по време на бар мицва и казва благословиите на вечерите на шабат, но го прави, защото трябва. В повечето случаи се отнася несериозно към религията си. Само че след като разговаря с мен няколко минути, Ким затваря очи, устните й започват да мърдат и тя нашепва нещо на неразбираем за мен език.

Отваря очи и изтрива длани една в друга, сякаш иска да каже „хайде, стига толкова“. После размисля и отправя последна молба:

— Моля те, не умирай. Разбирам защо ти се иска, но помисли над следното: ако умреш, в училище ще организират сълзлива заупокойна служба като онези за принцеса Даяна и ще отрупат шкафчето ти с цветя, свещи и бележки. — Ким изтрива една издайническа сълза с опакото на дланта си. — Знам колко мразиш такива неща.



Може би понеже двете толкова си приличахме. Когато се появи Ким, всички предположиха, че ще станем най-добри приятелки, защото и двете бяхме тъмнокоси, мълчаливи, ученолюбиви и поне външно сериозни. Работата беше там, че нито една от нас не беше особено добра ученичка (по всичко имахме средно петици), нито пък бяхме особено сериозни. Отнасяхме се сериозно към някои неща: аз към музиката, тя към изобразителното изкуство и фотографията, а в опростения свят на прогимназията това беше достатъчно, за да ни открои като близначки, които дълго са били разделени.

Веднага започнаха да ни бутат заедно във всичко. На третия ден след появата си в училище Ким единствена пожела доброволно да стане капитан на отбора по време на футболния мач в часа по физическо, което според мен беше адски подмазваческо от нейна страна. Когато тя навлече червената фланелка, треньорът огледа класа, за да избере капитан на другия отбор, и погледът му се спря върху мен, макар да бях едно от най-неатлетичните момичета. Докато навличах своята фланелка, тътрейки крака, промърморих на Ким „много ти благодаря“.

Следващата седмица учителят по английски ни изправи като противнички на устното обсъждане на „Да убиеш присмехулник“. Седяхме една срещу друга в ледено мълчание сигурно десет минути. Накрая казах:

— Може би трябва да поговорим за расизма в стария Юг или нещо подобно.

Ким съвсем леко завъртя очи и на мен ми се прииска да я замеря с речника. Изненадах се от силата на ненавистта си към нея.

— Четох книгата в предишното си училище — отбеляза тя. — Расизмът ми се струва очевиден. Според мен по-важният въпрос е за човешката доброта. Дали хората са добри по природа и стават лоши заради неща като расизма, или са природно лоши и трябва да полагат усилия да не бъдат такива?

— Така или иначе, книгата е глупава — отсякох. Не знам защо го казах, понеже всъщност романът много ми хареса и дори го обсъждахме с татко — той също го преподаваше на учениците си. Намразих Ким още повече, задето ме принуди да предам книга, която обичах.

— Добре, тогава ще направим както предлагаш ти — съгласи се тя, писаха ни пет минус, а тя видимо тържествуваше заради посредствените ни оценки.

След това просто не си говорехме. Което не пречеше на учителите да ни слагат в един отбор непрекъснато, нито на останалите ученици да ни смятат за близки приятелки. Колкото по-често се случваше, толкова по-неприятно ни ставаше и по-силно се намразвахме. Колкото по-силно светът ни тласкаше една към друга, толкова по-упорито ние се противопоставяхме — на него и една на друга. Всяка се мъчеше да се преструва, че другата не съществува, макар че взаимната ни омраза занимаваше мислите ни с часове.

Чувствах се длъжна да изтъкна пред себе си причините, поради които мразя Ким. Тя се преструваше на божа кравичка. Дразнеше ме. Перчеше се. По-късно установих, че е постъпила по същия начин по отношение на мен, но основното й оплакване било, че според нея съм кучка. Дори ми написа писмо. В часа по английски някой хвърли сгънат на четири лист от тетрадка на пода до десния ми крак. Вдигнах го иго отворих. И какво прочетох: „Кучка!“

Дотогава никой не ме беше наричал така и макар че тутакси се вбесих, дълбоко в себе си се почувствах и поласкана, задето съм предизвикала толкова силни чувства, та да заслужа тази обида. Хората често наричат така мама, понеже тя не умее да си държи езика зад зъбите и понякога изразява несъгласието си с жестока прямота. Избухва като гръмотевична буря, после всичко пак си е наред. Тя не даваше пет пари, че хората й казват „кучка“ — „синоним на феминистка“, обясняваше ми гордо. Дори татко й викаше така понякога, но винаги на шега и като комплимент. Никога, докато се карат. Знаеше, че не е разумно.

Вдигнах поглед от граматиката. Само един човек би могъл да ми изпрати такава бележка, но не можех да го повярвам. Огледах всички в класа. Всички бяха заболи нос в учебниците. С изключение на Ким. Ушите й бяха толкова пламнали, че кичурчетата тъмна коса, подобни на бакенбарди, сякаш също бяха почервенели. Гледаше ме ядосано. Трябва да съм била около единайсетгодишна и малко незряла в общуването, но разбирах кога ми отправят предизвикателство, затова нямах друг избор, освен да поема ръкавицата.

Когато поотраснахме, на шега признавахме колко се радваме заради онзи юмручен бой. Той не само укрепи приятелството ни, но ни даде първата и може би единствена възможност за една хубава кавга. Как иначе две момичета като нас ще стигнат до бой? С Теди се боричкахме на пода и понякога го щипех, но юмручен бой? Той беше още хлапе, но дори да беше по-голям, го чувствах наполовина като брат, наполовина като свое дете. Грижех се за него, откакто беше на няколко седмици. Не бих могла да го нараня. Ким обаче беше единствено дете и нямаше братя и сестри, които да натупа. В лагера може и да беше участвала в някое сбиване, но последиците сигурно са били зловещи: многочасови разговори с психолози и с равина. „Моят народ умее да се сражава не по-зле от другите, обаче с думи, с много, много думи“, каза ми тя веднъж.

През онзи есенен ден обаче се бихме с юмруци. След последния звънец, без да разменим нито дума, се запътихме една подир друга към игрището и пуснахме раниците си на земята, която беше мокра от упорития дъждец, валял цял ден. Ким ме нападна като бик и ми изкара въздуха. Аз я ударих отстрани по главата със стегнат юмрук, като мъж. Край нас се струпаха деца да наблюдават представлението. Подобни боеве са относителна рядкост в нашето училище, а пък женският бой е наистина специално нещо. А ако се бият свестни момичета, направо си уцелил десетката.

Докато учителите ни разтърват, половината шести класове се бяха събрали да ни зяпат (всъщност местещият се кръг от ученици на мониторите от двора беше подсказал на охраната, че нещо не е наред). Предполагам, че резултатът беше равен. Устната ми беше сцепена и си бях навехнала китката — сама си го причиних, когато замахнах към рамото на Ким, но не улучих нея, а юмрукът ми попадна право в стълба на волейболната мрежа. Едното око на Ким беше подуто и сериозно си беше ожулила бедрото, когато се спъна в раницата си в опит да ме ритне.

Нямаше сърцераздирателно одобряване, нито разведряване на отношенията. Учителите ни разтърваха, двете с Ким се спогледахме и избухнахме в смях. След като се измъкнахме от кабинета на директора, двете закуцукахме към къщи. Ким ми каза, че единствената причина да поиска да стане капитан на футболния отбор, е, че ако го направиш в началото на срока, треньорите го запомнят и всъщност престават да те избират (готин номер, така че оттам нататък й съдействах). Аз пък й обясних, че всъщност съм съгласна с мнението й за „Да убиеш присмехулник“ и че това е една от любимите ми книги. И точка. После станахме приятелки точно както предполагаха всички още от самото начало. Повече не вдигнахме ръка една срещу друга и макар често да имахме словесни сблъсъци, спречкванията ни обикновено свършваха като юмручния ни бой — с веселба.

Обаче след голямата ни кавга госпожа Шайн не пускаше Ким у дома, убедена, че дъщеря й ще се върне на патерици. Мама предложи да отиде да позаглади нещата, но двамата с татко прекрасно знаехме, че, предвид нрава й, дипломатическата мисия най-вероятно щеше да завърши с ограничителна заповед срещу цялото ни семейство. В крайна сметка татко покани семейство Шайн на вечеря на печено пиле и макар да си личеше, че госпожа Шайн все още е леко озадачена от семейството ни — „Значи работите в музикален магазин, докато учите за учител? И готвите? Много необичайно!“, — господин Шайн определи семейството ни като почтено и мирно и каза на госпожа Шайн, че трябва да позволи на Ким да идва у дома, когато си поиска.

През следващите няколко месеца в шести клас двете с Ким изгубихме образа си на добри момичета. Всички говореха за боя и раните ставаха все по-жестоки: счупени ребра, изтръгнати нокти, ухапвания. След зимната ваканция обаче всичко беше забравено. Отново си станахме тъмнокосите, мълчаливи и добрички близначки.

Вече нямахме нищо против. Всъщност през годините тази слава ни беше от полза. Например, ако и двете отсъствахме едновременно, всички допускаха, че сме се разболели от един и същ вирус, а не — че сме избягали от училище, за да гледаме класическите филми, които показваха в часовете по изкуствознание в университета. Когато някой на шега обяви училището ни за продан, постави табели навсякъде и пусна обява в „Ибей“, подозрителните погледи се насочиха към Нелсън Бейкър и Джена Маклоклин, не към нас. Дори да си бяхме признали за номера — както смятахме да направим, ако някой друг загазеше, — трудно щяхме да убедим някого, че наистина сме били ние. Това винаги разсмиваше Ким.

— Хората вярват в онова, в което искат да вярват — казваше тя.

16,47 ч.

Веднъж мама тайно ме вкара в едно казино. Бяхме тръгнали на почивка в Крейтър Лейк и спряхме да обядваме в някакъв курорт в индиански резерват. Мама реши да поиграе малко и аз отидох с нея, а татко остана с Теди, който дремеше в количката си. Мама седна на евтините маси за блекджек. Служителят, който раздаваше картите, изгледа мен, после мама, а тя му отвърна с по-остър от диамант поглед, след който го озари и с по-сияйна от диамант усмивка. Човекът й се усмихна смутено в отговор и не обели нито дума. Наблюдавах играта на мама като хипнотизирана. Имах чувството, че сме стояли не повече от петнайсет минути, но татко и Теди дойдоха да ни търсят доста ядосани. Оказа се, че сме вътре повече от час.

И в интензивното е същото — не личи колко е часът, нито колко време е минало. Няма естествена светлина. И непрекъснато има някакъв шум, но вместо електронното пиукане на ротативките и приятното дрънчене на монетите, тук чуваш бръмченето и бученето на медицинската апаратура, безкрайните страници, които принтерът бълва тихо, и несекващите разговори на медицинските сестри.

Не съм съвсем сигурна откога съм тук. Преди известно време сестрата с напевния глас, която харесвам, съобщи, че се прибира у дома. „Утре пак ще дойда, но искам и ти да бъдеш тук, скъпа“, каза тя. Отначало това ми се стори странно. Не би ли предпочела да се прибера вкъщи или да ме преместят в друго отделение на болницата? После осъзнах, че иска да ме види тук, понеже в противен случай ще бъда мъртва.

Непрекъснато идват лекари, които ми вдигат клепачите и размахват фенерчета. Пипат грубо и забързано, като че ли не смятат клепачите достойни за по-мило отношение. Човек си дава сметка колко рядко всъщност докосва очите на друг. Може да се наложи родителите да повдигнат клепача ви, за да извадят някоя прашинка, или пък гаджето ви да докосне клепачите ви с лека като пеперуда целувка, преди да заспите. Клепачите обаче не са като лактите, коленете или раменете — все части от тялото, които обикновено бутаме.