— Благодаря ви, госпожице Стаутуел. Можете да си вървите.

Гувернантката се изправи рязко.

— Да си вървя? Какво искате да кажете? Аз съм гувернантка на детето! Аз съм единственият човек, когото познава тук!

Данте се спря точно пред жената и втренчи в нея поглед, който я накара да седне обратно на стола си.

— Малка поправка, госпожице Стаутуел, вие бяхте гувернантка на детето. Както се казва в писмото, сега аз нося отговорност за Фийби и като свое първо задължение ви уволнявам. Без препоръки. Достатъчен ужас е преживяла, като е била откъсната от дома си и изпратена тук, за да се запознае с напълно чужд човек. Няма да прибавям към този ужас, като принуждавам детето да понася присъствието ви и влиянието ви върху живота си дори още една секунда. Можете да напуснете по същия път, по който сте дошли. Вземете си багажа, но оставете вещите на Фийби. Можете да се върнете при Негово благородие маркиза, макар че, мога да се обзаложа, ще откриете при пристигането си, че нуждите му от услугите на гувернантка са значително намалели. Приятен ден, госпожице Стаутуел, и на добър път.

Тя го погледна невярващо, после се изправи и бавно излезе от стаята. Данте остана по средата, като наблюдаваше гърба й, уверен, че това е последният път, когато вижда тази неприятна личност. И все пак, когато тя си отиде, той дълго стоя неподвижен и се чуди дали всичко това не е плод на въображението му.

Дори и в най-безумните му сънища не се бе появявало нещо толкова невероятно. Имаше дете. Дъщеря. Беше баща от пет години. И не бе знаял за това.

Данте се приближи до стола, откъдето можеше да види моравата, седна, подпря брадичка на дланите си и се загледа навън, без да вижда нищо.

Все още си спомняше първия път, когато беше видял Илайза Хавилок. Тя бе младоженка, току-що завърнала се в Двора след медения си месец, прекаран в провинциалното имение на новия й съпруг. Тя и мъжът й, маркизът, бяха представени в Двора. Данте си спомняше, че жената изглеждаше малко бледа, почти изпита, но го беше отдал на многото безсънни нощи със съпруга й. И бе забравил мисълта си толкова бързо, колкото му бе хрумнала.

На скоро откри истината.

Връзката му с Илайза беше изключителна, най-близката до брак, която Данте някога бе имал. Освен любовници, бяха и приятели. Той можеше да говори с нея свободно, както с никой друг, защото знаеше, че може да й се довери напълно.

Странно, но именно Илайза беше прекъснала всичко. Тя дойде при него късно една нощ и му каза, че трябва да се махне от Двора и от Лондон. Данте знаеше какво всъщност иска да му каже — че трябва да се махне от него, защото бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че той никога няма да се влюби в нея така, както тя в него. Сега, когато се сети за това, осъзна, че тогава Илайза сигурно е знаела, че носи неговото дете.

И не му беше казала, защото не бе искала да го кара да се чувства отговорен.

Тогава Илайза си отиде, след като се люби с него за последен път, и Данте я пусна. Тя се върна в провинциалното имение на съпруга си, в леглото му, така че той никога да не разбере и да няма причини да се усъмни, че детето не е негово. Беше действала толкова внимателно, малката Илайза, и бе запазила тайната толкова добре, че никой не заподозря нищо…

До чумата.

Проклета, ужасна чума!

Навън започнаха да падат едри капки дъжд.

Данте затвори очи и каза безмълвна молитва с надеждата, че Илайза ще намери покой отвъд — покоя, който никога не бе познала, докато живееше между смъртните.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Данте намери Беатрис и Фийби в Музикалната стая. Двете седяха на резбованата пейчица пред клавесина и Беатрис показваше на детето как да постави правилно пръстите си на клавишите. Изглеждаха тъй естествено заедно.

Отначало Данте не им се обади, просто наблюдаваше как Беатрис свири простичка мелодия, и Фийби — детето, което сега беше негово.

Макар и в началото да се беше усъмнил в твърдението на госпожица Стаутуел за бащинството си, сега, когато гледаше Фийби, беше вече сигурен. Тя имаше неговата коса, „черна като дърбиширски пясъчник,“ както обичаше да казва госпожа Лийдс, и небесносините очи на майка му. Не беше виждал усмивката на детето, но знаеше, че очите й щяха да грейнат с блясъка на изпълнено със звезди нощно небе.

Цялата беше Тримейн, но когато се вгледаше по-внимателно, прозираха нежните черти и ненатрапчивата грация на майка й — Илайза.

Данте се усмихна, когато Фийби повтори краткия пасаж, който Беатрис беше изсвирила, като сбърка само един клавиш.

— Това беше много добре, Фийби — каза той и влезе в стаята.

Фийби подскочи на пейката. Радостта изчезна от лицето й и на нейно място се появи страх. Данте го забеляза. Трябваше да бъде идиот, за да не се сети, че това е резултат от дълго насаждан навик. Запита се дали Оувъртън някога я бе бил. Щеше да убие този страхливец, ако беше така.

Данте се усмихна на Фийби.

— Няма нищо, Фийби. Тук никой няма да ти стори лошо.

Фийби само го погледна така, сякаш беше свръх възможностите й да разговаря с мъж. Всъщност очевидно очакваше да я погълне цялата.

Данте приклекна пред нея и се опита да бъде колкото може по-малко страшен.

— Обзалагам се, че днес си пътувала дълго, за да дойдеш тук. Икономът Рени ми каза, че не си яла нищо. Много ли си гладна?

Тя се втренчи в него, после бавно кимна.

— Госпожа Лийдс, нашата готвачка, прави най-хубавия джинджифилов сладкиш с петмез. Обичаш ли джинджифилов сладкиш?

Фийби отново кимна едва забележимо.

— Случайно знам, че винаги има студени закуски в кухнята. Искаш ли да отидеш там и да хапнеш? И може би да пийнеш една голяма чаша мляко?

— Да, благодаря ви, господине.

Гласчето й беше тъничко, невинно и накара Данте да почувства нещо, което не можеше да опише. Неочаквано вече знаеше, че ще направи всичко, за да може Фийби никога повече да не живее в страх.

— Ще видя дали мога да намеря Рени, за да те заведе в кухнята.

Не му се наложи да отиде далеч, защото Рени веднага се появи пред вратата.

— Рени, добри ми човече, би ли завел лейди Фийби в кухнята, за да видите дали госпожа Лийдс ще бъде така любезна да й даде малко джинджифилов сладкиш и чаша мляко?

Рени кимна.

— Много добре, милорд.

Данте отново се обърна към Фийби:

— Фийби, това е Рени. Той е много мил и обича деца, особено красиви малки момиченца като теб. Ако тръгнеш с него, той ще те заведе при госпожа Лийдс и ще получиш парче от сладкиша, както ти обещах. Дори може да ти намери малко извара с лимон.

Детето погледна Беатрис, сякаш искаше да я попита дали може да отиде. Беатрис се усмихна, Фийби погледна към Рени, помисли още малко, слезе от пейката и тръгна бавно към него. На половината път се спря, обърна се и попита:

— Къде е госпожица Стаутуел?

Данте не беше сигурен как трябва да отговори. Въпреки мигновената неприязън, която беше изпитал към гувернантката, не можеше да отрече, че тя е единственият човек, когото детето познава тук. След като и тя си беше отишла, Фийби можеше да се разстрои, но не биваше и да я лъже. Накрая реши да каже истината, но неясно.

— Госпожица Стаутуел си отиде, Фийби. Няма да се върне. Отсега нататък ще живееш при мен.

Фийби помисли малко.

— О! — рече простичко тя, после се обърна, пое очакващата я ръка на Рени и двамата излязоха от стаята.

— Прекрасно дете — рече Беатрис, когато останаха сами. — И много интелигентно.

— Да — отвърна Данте, помълча малко и продължи: — Може би се чудиш какво става.

— Това наистина не е моя работа, лорд Морган.

Ако искаше, Данте можеше да се съгласи с нея, но нещо го подтикваше да обясни, да я накара да разбере. Изпитваше огромна нужда тя да знае.

— Предпочитам да чуеш истината, Беатрис. В такива моменти тя е по-малко ужасна от слуховете.

Беатрис сви рамене:

— Щом искаш.

Данте се наведе замислен над клавесина. След малко вдигна поглед към нея.

— Беатрис, през живота си съм извършвал някои неща, с които не се гордея.

— Мисля, че ще бъдеш ужасно затруднен да намериш някой, който да не споделя чувствата ти, Данте. Не си спомням да съм срещала някога истински образец.

Данте се усмихна. За човек, който нямаше никакви спомени, тя бе забележително мъдра.

— Е, да, това са много умни думи от човек, който няма от какво да се срамува.

— Откъде знаеш? Като нищо бих могла да имам в миналото си нещо ужасно; толкова ужасно, че да е причинило амнезията ми, за да мога да го забравя. Мисля, че това е единственото добро нещо, дето не зная коя съм. Не мога да си спомням неща, за които да съжалявам.

— Ако ужасните неща в миналото можеха да причинят амнезия, на мен отдавна да ми се е случило.

Беатрис го докосна по ръката.

— Сигурна съм, че каквото и да си направил, не е толкова ужасно. Нещата често изглеждат страшно големи, когато човек ги държи в главата си. Когато ги каже, понякога открива, че не са чак толкова лоши.

Данте си пое дълбоко дъх. Скоро щяха да разберат дали е така.

— Фийби е моя дъщеря, но майка й никога не е била моя съпруга.

Последва мълчание, което трая само секунди.

— Мисля, че не е чак толкова необичайно.

— Всъщност тя беше съпруга на друг човек.

— О!

Данте продължи:

— Когато за пръв път срещнах Илайза, беше прекрасна нощ в началото на лятото. В Уайтхол, на поляните до реката, имаше бал с маски. Отдръпнах се от множеството; не мога да си спомня защо. Спомням си само, че чух тихите ридания на Илайза в тишината на нощта. Свих по един завой близо до живия плет. Намерих Илайза да седи сама на каменната пейка под дебелите клони на дървото. Плачеше, скрила ръце в длани, и крехкият й гръб се тресеше. Когато приближих, тя се стресна и веднага се опита да скрие обляното си в сълзи лице. Подадох й носната си кърпа и я попитах дали мога да й помогна с нещо. В отговор тя отново се разрида.

Данте помълча малко. Онази нощ той не търсеше любовна връзка — вече имаше такава, — но нещо в Илайза — безпомощният, беззащитен блясък в очите й на лунната светлина — го накара да седне до нея на онази пейка и да я прегърне, докато тя плачеше. Това, което последва, бе неизбежно.

— Защо плачеше Илайза? — попита Беатрис.

— Тогава научих, че Илайза е младоженка и е прекарала по-голямата част от сватбеното си пътешествие сама, защото след ужасна първа брачна нощ — случка, за която ни най-малко не била подготвена — съпругът й, маркиз Оувъртън, предпочел да прекарва времето си другаде. Но все пак й изразявал отвращението си всеки път, когато му се удадяло случай, и я хокал, докато, след по-малко от две седмици, й отнел и последната капка достойнство. Никой не би трябвало да бъде принуждаван да се чувства толкова малоценен. Предложих й утеха и двамата — той помълча — имахме връзка в продължение на няколко месеца.

— Ти си се влюбил в нея?

Данте поклати глава.

— Страхувам се, че не беше толкова просто. Предполагам, че Илайза е чувствала силно увлечение към мен, вероятно и ме е обичала, но — за нещастие — аз никога не изпитах същото към нея. Беше ми много близка, но не бих могъл да кажа, че я обичах.

— Поне не си бил толкова нечестен, че да я подведеш да смята така.

— Може да имам много отрицателни качества, Беатрис, но не съм нечестен. Това е единственото нещо, което мога да заявя непоколебимо. Просто никога не съм бил добър в лъжите. Така че никога не подведох Илайза да мисли, че я обичам. Но сега, след като научих за Фийби, стигам до заключението, че когато Илайза е открила, че е бременна, е решила да прекрати връзката ни. Никога не ми каза за детето. До днес не знаех за съществуването на Фийби.

— Това се вижда от изражението на лицето ти — рече Беатрис. — Но защо майката на Фийби внезапно е решила, че сега трябва да узнаеш истината? И защо се е освободила от дъщеря си?

— Илайза е мъртва, Беатрис. Умряла е от чума в началото на годината. Съпругът й научил за Фийби, когато намерил едно писмо сред личните й вещи. Било е написано за мен преди години, но никога не е било изпратено. В него се е казвало, че аз съм истинският баща на Фийби. В резултат на това вече не искал детето и ми го изпратил.

Беатрис се намръщи.

— Това е наистина отвратително! Как може човек да обича толкова години едно дете и после да го захвърли така лесно?

— Както вече казах, маркизът не е от най-добрите хора. От страха по лицето й, когато ме погледне, съдя, че Фийби добре знае това. Този мъж — може би единственият мъж, когото познава от краткия си опит — я е накарал да се плаши от всички останали.

Беатрис изглеждаше искрено ядосана.

— Е, тогава на Фийби ще й е по-добре без него!

Данте я погледна. Тя не казваше нищо за връзката му с Илайза.

— Значи не ме мислиш за подлец сега, когато ти казах истината за връзката си с майката на Фийби?