— Беатрис, аз…

Думите замряха на устните му. Беатрис не беше сама. Срещу нея седеше красива брюнетка, която се обърна и го погледна от канапето. Когато го видя, се усмихна ослепително.

— Очаквахме те, Данте, скъпи. Какво, за бога, те забави толкова?

Касия Бродригън, маркиза Сийгрейв, се изправи и тъмните й очи заблестяха весело. Носеше елегантен тъмносин пътен костюм с много бели дантели около шията. Гъстата кестенява коса се спускаше на букли около лицето й — лице, което въпреки трите изминали години караше Данте да я съзерцава с безмълвно възхищение. Реакцията на всеки мъж, който я зърнеше, бе същата; за най-голямо раздразнение на съпруга й Ролф.

Ролф и Данте бяха приятели от Оксфорд, заедно с третия им „партньор“, Адриан Рос — маркиз, който сега живееше в Ирландия със съпругата си Мара и децата им. Тримата бяха воювали във войните и по едно или друго време всеки от тях беше спасявал живота на другия. Касия се бе запознала с Ролф не много преди заминаването на Данте за Франция. Тя бе всичко, от което се нуждаеше приятелят му. За Касия Ролф представляваше същото.

Касия се засмя.

— Хей, ще стоиш там като ударен от гръм или ще дойдеш тук да ме поздравиш, както трябва?

Данте се окопити, прекоси стаята и притисна Касия до себе си.

— Кога пристигна, Касия? И къде е Ролф? — Той се огледа. — Очаквах първо да изпратиш вест, преди да изминеш целия този път от Съсекс дотук.

— Ами не бях сигурна дали си се върнал — рече Касия и го целуна леко по бузата. — Бях в Ланкашир, за да се погрижа за продажбата на имота там и реших да спра в Уайлдууд на път към града, за да видя дали вече си пристигнал. — Тя погледна през рамо и кимна по посока на Беатрис. — Сега виждам, че си.

— Значи не си получила писмото ми?

— Писмо ли?

— Това, което ти написах веднага щом се завърнах в Англия. Сега то сигурно пристига в Рейвънууд. Предполагам, че Ролф ще е там, за да го получи. Хубаво е, че дойде, Касия. Имам нужда от твоята помощ по един въпрос… — Той погледна над рамото й към Беатрис, която ги гледаше и попиваше всяка дума. — Запозна ли се вече с Беатрис?

— Да, наистина се запознахме. Това красиво момиче току-що беше започнало да ми разправя как вие двамата сте се запознали. Нещо за това как си я намерил да лежи, захвърлена на пътя в дъжда посред нощ.

— Дълга история. — Данте хвана Касия за ръката и я отведе в средата на стаята. После седна пред нея. — Когато намерих Беатрис, тя беше ранена в главата.

— Превръзката на главата й издава това обстоятелство — усмихна се Касия.

Данте погледна първо към Беатрис, после към събеседницата си.

— В резултат не помни коя е.

— Само че се казва Беатрис? — смръщи вежди Касия. — Колко странно!

— Не — отвърна Данте, — тя не помни истинското си име. Беатрис е просто име, с което решихме да я наричаме.

— Със сигурност можеше да измислиш нещо по-добро, Данте — рече Касия, като завъртя кисело очи. — Тя е прекалено хубава за такова грозно име. Според мен Джулиет или Виктория би било по-подходящо. Ами ти така като нищо можеше да я наречеш и Барбара, на онова същество от Касълмейн, дето само сее зло в Уайтхол.

Касия бе една от многото, които не обичаха Барбара Палмър, лейди Касълмейн — най-дълготрайната любовница на крал Чарлз. И то по основателни причини.

— А може би си я нарекъл на истинската любов на твоя поет-съименник? И значи ти реши да дадеш на горкото момиче името Беатрис? — Касия го погледна ужасено. — Данте, какво си си мислил?

— Просто така стана. Тя ще се нарича Беатрис, поне докато не открием истинското й име. Ако това изобщо стане. До този момент не сме имали никакъв успех. Истински Гордиев възел.

Очите на Касия светнаха от вълнение.

— О, обожавам мистериите! Имате ли някаква нишка?

— Всъщност не — рече Беатрис.

— Освен че обича да чете и умее да свири добре на няколко инструмента, най-интересният от които е виола да гамба.

Касия се обърна към Беатрис.

— Как успяваш, скъпа? Това е доста голям инструмент за една дама, особено като се има предвид дребничката ти фигура.

— Въпрос на правилно поставяне. Ако се интересувате, ще се радвам да ви покажа.

— Звучи интригуващо.

— Може би някой друг път — прекъсна ги бързо Данте. После продължи: — Единственото, което знаем, е, че Беатрис е била изоставена на пътя посред нощ с рана на главата и облечена само в нощница.

— Разбирам — рече Касия. — Признавам, доста странна нишка. — Тя помисли малко, а след това се обърна към Беатрис: — Пазиш ли още нощницата, скъпа?

— Сигурно я пазя. Трябва да е някъде в стаята ми. Касия се усмихна.

— Добре. Няма да е лошо да ми я донесеш, за да й хвърля един поглед. Всъщност — прибави тя — защо не го направиш веднага, скъпа Беатрис?

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беатрис ги остави и отиде да донесе нощницата. Когато излезе от стаята, Касия се наведе по-близо към Данте и го изгледа проницателно.

— Какво, по дяволите, става тук, Данте? Смея да кажа, че никога, дори и в най-безумните си сънища не съм очаквала да те намеря тук буквално сам с красиво младо момиче, което си няма представа кое е. Съвсем отскоро си се завърнал в Англия. Да не би да се опитваш да наваксаш?

— Нищо подобно, Касия. Оставих онази част от живота си във Франция. Положението с Беатрис е точно такова, каквото ти казах. Намерих я да лежи на пътя. Всъщност пръв я видя кочияшът ми. Едва не я прегази. Когато се върнах заедно с него да проверя, открих, че е ранена. Беше полумъртва. Във всеки случай се виждаше, че не е от околните селища. Какво трябваше да направя според теб? Да я оставя да умре?

— Не, разбира се. Тя очевидно не е някоя своенравна бездомница, тръгнала на лов за богат и лековерен джентълмен. Говори твърде добре и е прекалено чаровна за това. Но чаровна или не, със сигурност разбираш, че трябва да я върнеш у дома й. Изпрати ли запитвания да видиш дали някой със същото описание е изчезнал напоследък?

— Възложих това на Рени. Няма положителен отговор.

— И това е всичко?

— И писах на теб, като зная, че с твоите връзки в Двора ти си човекът, който най-вероятно би помогнал да се открие истинската й самоличност. Само че ти не си била в Рейвънууд, а си пътувала из северната част на страната. Права си, че Беатрис не е бездомница. Тя е с благороден произход. Човек трябва само да я погледне и послуша как говори, за да разбере това. Изглежда в сравнително добро здраве, следователно трябва да е имала средства, за да се издържа, но все пак никой не е дошъл да я потърси, което само по себе си е странно. Следователно не ми остава нищо друго, освен да мисля, че никой не знае или не го е грижа, че е изчезнала.

— Да не би да искаш да кажеш, че може да е избягала?

— Премислих и тази възможност. Ако случаят е такъв, не бих искал да я върна някъде, където не е желана или където не желае да бъде. Именно затова не използвах други официални пътища, за да разбера самоличността й. Между другото, Касия, какво те накара да мислиш, че съм се върнал в Уайлдууд? Всъщност откъде знаеше, че изобщо ще се връщам в Англия?

Касия се засмя. Тя, разбира се, знаеше, че рано или късно това ще му дойде наум.

— Знаех, че Негово величество ти е дал разрешение да се завърнеш у дома. След като научих за смъртта на майка ти и за успешното й пренасяне в Дърбишир от Рени, знаех, че Уайлдууд ще е първото място, накъдето ще се отправиш. Когато пресметнах достатъчно време за пътуване, реших, че няма да си тук, но скоро ще си дойдеш, така че поех по по-заобиколен маршрут и дойдох да видя сама.

— Но откъде знаеше кога Негово величество е изпратил отговора си във Франция?

Усмивката й стана още по-широка.

— Защото стоях до него, когато го пишеше и подпечатваше. Дори го връчих на куриера, който трябваше да ти го донесе.

Данте я погледна. Картината вече му се изясняваше.

— Значи заради теб кралят ми е позволил да се върна в Англия.

— Нека просто кажем, че съм успяла да убедя Негово величество да обмисли незабавно и задълбочено въпроса.

— И как успяхте да направите това, госпожо? Не, не ми казвай. Не мисля, че искам да знам, особено ако е нещо, което би могло да компрометира името ти на щастлива и предана съпруга.

— Разбира се, че не, Данте. Отдавна отмина времето, когато бях храна на клюките в Уайтхол. Всъщност Ролф бе този, който предложи да говоря с Негово величество от твое име.

— Тогава способността ти да убеждаваш заслужава възхищение, Касия.

Тя се усмихна.

— Всъщност е доста просто. Отне ми съвсем малко усилие. Обзаложих се с Негово величество за една игра на шах. Знаеш, че от дълго време стоим на срещуположните страни на дъската. Той казва, че съм единственият му противник, който не му позволява да печели от страх да не изпадне в немилост. Условието на този бас беше, че ако спечеля, той незабавно ще ти даде разрешение да се завърнеш в Англия.

— Ами ако той победеше?

— Нека просто да кажем, че въпросът не беше дали изобщо ще се върнеш в Англия, а кога. — Тя се намръщи. — Ако Негово величество ме победеше, щях да му доставя едно малко лично удоволствие.

— А именно?

— Ако загубех, трябваше да направя комплимент на лейди Касълмейн за стилната й рокля пред целия Двор. — Усмихна се и поклати глава. — Негово величество е направо непоправим!

Данте се засмя.

— Спокоен съм, че си спечелила. Знам колко трудно би било за теб да изразиш публично одобрение за нещо, свързано с лейди Касълмейн. И ми е неприятно, като си помисля колко месеца щях да прекарам във Версай.

— На мен също. — Касия стисна ръката му. — И за двете неща. — След това гласът й се снижи до шепот: — Трябва да ти направя едно признание. Ужасно ми липсваше.

— Чувствата ни са взаимни, госпожо. Как е Ролф?

Касия се засмя с глас.

— Същият инат, какъвто се е родил. Че и още по-зле, откакто положението ми се потвърди. Кълна се, че понякога е по-лош от квачка, която има само едно пиленце.

— Извинете ме, госпожо. Вашето положение?

— О, господи, да, Данте, очакваме следващото поколение Бродригън в началото на идната година.

Данте се засмя с цяло гърло:

— Това е чудесна новина, Касия. Ролф сигурно ще се пръсне от гордост.

— По-скоро ще се пръсне от тревоги. Беше направо вбесен, когато му казах, че искам да отида до Ланкашир. Отначало отказа да ми позволи, но аз бях настоятелна.

— Искаш да кажеш, че си проявила инат.

Касия го щипна силно по ръката.

— Я да престанеш! Всъщност, ако трябва да бъда честна, трябваше да се махна от него поне за малко, иначе щях да вляза в килера, да закова вратата и да не се показвам оттам до коледните празници. Той ме преследва денонощно. „Седни, Касия. Почини си, Касия.“ Започна да цитира Мара Рос, сякаш декламира Евангелието. Ще повярваш ли, че тя му изпрати писмо, в което имаше списък с инструкции. Инструкции! Напомни ми следващия път, когато я видя, да й оскубя червената коса. Разбираш ли, смятам, че когато Ролф види, че съм оцеляла две седмици в провинцията сама, ще трябва да се откаже от глупавите си тревоги. Все пак жените раждат бебета от векове насам.

— Струва ми се, че съм чувал за това. Всъщност съм любопитен как изобщо си успяла да убедиш Ролф да ти разреши да пътуваш сама до Ланкашир. Не мисля, че познавам човек, който да успее да го направи, когато той си е наумил нещо. Особено когато засяга теб.

Гласът на Касия стана по-мек:

— Всъщност не съм го убеждавала.

— Касия…

— Напуснах Рейвънууд късно през нощта. Не исках да го събуждам. Той работи толкова много, беше направо изтощен и така здраво хъркаше в спалнята ни, че можеше да събуди и мъртвец. Повярвай ми, пътуването с карета изглеждаше далеч по-примамливо от идеята да спя при него. Оставих му бележка с подробен маршрут и взех Куигмън, коняря, за да ме пази. Всеки ден изпращах на Ролф писма, за да го уведомя докъде сме стигнали и да го уверя, че не сме нападнати или нещо подобно.

Данте поклати глава.

— Изненадан съм, че не е тръгнал да те преследва в момента, в който е открил, че те няма. Явно е започнал да омеква с напредването на възрастта. На младини никога нямаше да позволи да му се случи такова нещо. Все пак не ти завиждам за това, когато се прибереш у дома. Ролф най-вероятно ще те чака на вратата с пранги за крака.

— Не, никога не би направил това.

Данте вдигна лукаво едната си вежда. Касия сви рамене.

— Е, ще му мисля, когато ми дойде до главата. Освен това, след като си замина оттук, ще се срещнем в Лондон, поне така му писах, за да видя нашия адвокат, господин Финчли, и да наредя да се извърши окончателното прехвърляне на имота в Ланкашир. А сега стига сме приказвали за мен и за възможните наказания, които ме очакват от моя съпруг. Да се върнем на първоначалната тема. Какво точно става между теб и Беатрис, Данте? Някак си съм склонна да мисля, че има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.