— Дълга история.

— Която трябва да се разкаже вътре, предполагам. Нека проведем този разговор вкъщи, където можете да дадете почивка на уморените си от пътя кокали.

Ролф хвана Касия за ръката и я поведе към къщата.

— Той изглежда много мил — рече Беатрис, докато Данте й подаваше ръка, и хвана с другата ръчичката на Фийби.

— Той е един от двамата, които винаги са ми били по-близки и от братя. Другият е Адриан Рос, маркиз Кълхейвън.

— А, да, Адриан — каза Ролф, дочул последните думи на Данте. — Нашият скъп приятел и хубавата му червенокоса съпруга ще са в града след няколко дни. Писмото им пристигна в Рейвънууд веднага след като ти замина, Касия.

— Не е ли прекрасно? — каза Касия. — Сега всички ще бъдем заедно. Мисля, че все пак пътуването ми до Ланкашир беше хубаво преживяване.

— Това, скъпа моя, ще се реши по-късно — отвърна Ролф.

Когато влязоха вътре, плащовете им бяха прибрани и чаят къкреше в чайника, Данте прекара следващия един час, разяснявайки на Ролф събитията от последните две седмици — с помощта на Касия, разбира се.

— Значи си дошла в Лондон с надеждата да откриеш истинската си самоличност? — обърна се Ролф към Беатрис.

— Да, Касия смята, че съм от града. Надяваме се, че ако имам семейство, те живеят тук.

— И какво те доведе до това заключение, госпожо? — обърна се Ролф към съпругата си.

— Всъщност е съвсем просто. Нощницата, която Беатрис е носела, когато Данте я намерил на пътя през нощта, носи знака на мадам Олга.

— А, да, твоята чудесна шивачка. И тъй като ти си една от най-важните й клиентки, със сигурност си го разпознала веднага.

— Разбира се — засмя се Касия.

— Странно — рече Ролф. — В града съм от почти седмица, а не съм чул съобщение за изчезнал човек. Предполагам, че си от богато семейство, Беатрис, като съдя по маниерите ти и от факта, че си носила дреха от толкова луксозна шивачка като мадам Олга.

— И като се имат предвид няколкото откъслечни спомена, които изникнаха в главата й — прибави Данте, — не можем да изключим възможността някой да е искал нарочно да й навреди. Особено сега, след като научаваме, че не се е и споменало за нейното изчезване.

Четиримата потънаха в мълчание, всеки от тях замислен за този обрат на събитията.

— Хрумна ми! — извика неочаквано Касия. — Кордилия!

Ролф изстена:

— Ох, ето че приближава беда!

— Извинявай! — каза Беатрис. — Коя с Кордилия?

— Кордилия е моя приятелка. Тя живее тук в града, в Уайтхол. Ще знае, ако е докладвано за изчезването ти в двореца. Отначало си мислех да отида на посещение при Негово величество и да го попитам направо, но това би предизвикало нежелано любопитство. Също така възнамерявах да те заведа при мадам Олга и да я попитаме за нощницата, но сега не смятам, че това е правилното решение.

— Защо?

— Защото — довърши Ролф вместо съпругата си — ако някой е искал да ти навреди, не бива да го известим за завръщането ти в града.

— Съгласен съм с вас. Трябва да действаме предпазливо — прибави Данте.

— Точно така — каза Касия, изправи се и отиде до едно малко писалище в ъгъла на стаята. — Незабавно ще изпратя съобщение на Кордилия в двореца и ще я поканя да дойде днес следобед за ранна вечеря. Ако имаме късмет, тя дори може да те разпознае, Беатрис, което ще направи въпроса с откриването на самоличността ти многократно по-прост.


Всички глави се обърнаха към Беатрис, която влизаше в трапезарията по-късно същата вечер.

— Значи това е момичето — каза елегантно облечена брюнетка в рокля от леденосин сатен. Всъщност всички допълнения към тоалета й, дори малкото букетче цветя на лявото й рамо, бяха в същия цвят. — Ела по-близо — каза тя, усмихна се на Беатрис и протегна ръце към нея. — Сигурно си ужасно объркана, скъпа.

— Меко казано.

Жената се усмихна.

— Аз съм Кордилия Фаншоу. Това е съпругът ми Пърсивал, граф Хаслит. Моля те, наричай ме Кордилия. — След това се вгледа внимателно в нея. — Знаеш ли, изглеждаш ми някак позната, но не мога да се сетя откъде. — Тя присви очи и постоя така известно време, после поклати глава. — Не, съжалявам, но не те познавам. С Пърси напуснахме Лондон малко преди избухването на чумата, защото бяхме повикани в провинцията. Казваш, че е при теб от две седмици, Данте? Знаеш ли на колко години си, скъпа?

— Не.

— Е, изглеждаш млада. Може би още не си излизала в обществото.

— Възможно е — каза Касия, — но е идвала в града поне веднъж, защото се е сдобила с нощница, изработена от мадам Олга.

— Попита ли мадам Олга? — заинтересува се Кордилия.

— Не — обади се Данте. — Съществува възможността някой да е искал да причини зло на Беатрис. Трябва да внимаваме да не издадем, че е жива и здрава.

— Разбирам. — Кордилия помисли малко. — Хрумна ми нещо!

— О, не! — рече Ролф. — Загазихме!

Кордилия му хвърли кос поглед.

— Ролф, нима искаш да оставиш у това мило момиче впечатлението, че не ме харесваш?

— Милейди, обожавам ви до върха на модните ви обувки.

— Касия, как търпиш този мъж?

Касия се засмя.

— Изключително трудно.

Кордилия поклати глава.

— Ето какво предлагам. Касия, с теб ще отидем при мадам Олга. Ще й покажем нощницата и ще я попитаме за кого я е правила. Ще й кажем, че е принадлежала на едно младо момиче, гостенка на бала при отварянето на Рейвънууд.

— Но тогава имахме двеста гости!

— Точно така. Ще кажем на мадам Олга, че не знаем името на това младо момиче, но ще й опишем Беатрис.

Очите на Касия светнаха.

— Да, по този начин няма да разкрием на мадам Олга нищо, което не желаем, и ще избегнем всякакви подозрения. Ти си истински гений, Кордилия!

Кордилия се усмихна и стисна ръката на Беатрис:

— Остави на нас, скъпа.


Малкото сребърно звънче, което висеше над вратата в старомодното, но изискано ателие, издрънча леко при влизането на Касия и Кордилия.

Дребна жена с лъскава червена коса, прибрана в моден кок на темето с набрани панделки по края, подаде глава от вратата на задната стая.

— А! Мили дами, колко се радвам да ви видя!

Мадам Олга беше дошла в Лондон от Франция малко след възстановяването на Чарлз II на трона. Отначало си бе отворила малко ателие в не тъй изискан квартал на града и живееше скромно. Славата й бе дошла с помощта на Касия, която, след като веднъж нае мадам Олга заради един каприз и остана доволна от работата й, убеди кралицата, Катрин от Браганза, също да използва услугите на тази шивачка. Не след дълго всяка дама в града, която вървеше в крак с модата, копнееше да има оригинална дреха на мадам Олга. Малко след това мадам Олга се бе преместила на по-престижната улица „Сейнт Джеймс“.

Но никога не забрави на кого дължи успеха си, затова никога не искаше предварително уговорен час за Касия и най-близките й приятелки.

— Добър ден, мадам Олга — каза Касия. — Как сте?

Шивачката вдигна очи към небесата.

— Толкова сме заети! Всички се връщат в града наведнъж. Имаме поръчки за петнадесет месеца напред, а всички искат роклите си максимално бързо. Момичетата ми работят денонощно, за да свършат работата, но ще се погрижа вашата поръчка да бъде първа в списъка.

Касия се усмихна:

— Днес това няма да се наложи, макар че много скоро ще ви помоля за няколко по-широчки отпред рокли.

— О! Вие сте бременна! — Мадам прегърна Касия и я целуна по бузата.

— Да, но не това е целта на посещението ни. — Тя извади дрехата и я показа на мадам Олга. — Опитвам се да разбера коя е притежателката на тази нощница, мадам. Въпросната дама е била на откриването на Рейвънууд преди немного време и не си я е взела. Носи вашия знак и се надявам, че ще можете да я разпознаете.

Мадам Олга взе нощницата и я разгъна.

— Мили боже! Какво е станало с нея? Направо е съсипана!

Касия се поколеба. Трябваше да се досети, че мадам Олга ще попита защо дрехата е в такова състояние. Опита се да намери разумно обяснение.

Кордилия пристъпи напред и я спаси:

— Между нас казано, мадам, лейди Сийгрейв смята, че нощницата е била открадната от собственичката. Видяла я е на гърба на една от камериерките. Всъщност е видяла как момичето се връща от нощна среща с един от конярите. Нали знаете как стават тези неща? Лейди Сийгрейв се чувства ужасно, задето е наела момиче с такова държане, и иска да компенсира загубата на гостенката си.

Касия погледна слисано Кордилия. Ако не знаеше истината, щеше да повярва безусловно на тази история.

— Надявам се, че сте уволнили това ужасно момиче — рече мадам, докато оглеждаше внимателно дрехата. — Която и да е собственичката, тя е дребна като мен, но доста по-слаба. — После се втренчи в шевовете. — Да, правена е от Наталия. Познавам работата на всичките си момичета. Ще отида да я доведа. Може би тя ще си спомни.

Мадам ги остави и няколко секунди по-късно се появи отново. До нея стоеше младо русо момиче.

— Наталия, това твоя работа ли е? — попита мадам. Наталия погледна дрехата и кимна:

— Да.

— Можеш ли да ни кажеш за кого е била шита?

Момичето огледа внимателно нощницата и заговори бързо на руски на мадам Олга. Касия и Кордилия изчакаха, докато мадам изслуша момичето, благодари й и я отпрати. След това се обърна към тях, широко усмихната:

— Да, да, сега си спомням. Тя е очарователно момиче, много елегантно. Прекрасни коси и очи. И доста необичайно — свири на виола да гамба. Зная това, защото трябва да правя полите й по-широки, за да може да обгръща по-добре инструмента. Веднага трябваше да се сетя, че е нейна. — Поклати глава. — Сигурно остарявам. Просто е толкова трудно да си спомням всички, които виждам!

— Мадам — върна се на целта на посещението си Касия, — можете ли да ни кажете името на момичето?

— Какво? А, да. Разбира се, милейди. Тя е лейди Джилиън Форестър, най-малкото дете и единствена дъщеря на лорд Адамли.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Тя е Джилиън Форестър — каза Касия, като затвори очи пред реакцията, която знаеше, че ще последва.

— Боже господи! — възкликна Ролф.

Данте не каза нищо, поне отначало. Когато Касия изрече познатото име, през тялото му премина хлад. Той я погледна. Страхуваше се от отговора на въпроса, който се готвеше да зададе. И не без основание.

— Роднина ли им е?

— О, да — рече Кордилия и седна до съпруга си.

Пърси наведе към нея огромната си фигура и я целуна любящо по бузата.

— Не е ли случайно някаква далечна роднина? — попита Данте. — Братовчедка? Може би трета?

Касия се усмихна тъжно на мрачните му надежди.

— Добър опит, Данте, но се страхувам, че не. Изглежда, Беатрис всъщност е най-малкото дете и единствената дъщеря на маркиз Адамли. Също така е сестра на Реджиналд, Арчибалд и Марселъс Форестър, с които, както знаем, добре се познаваш.

Данте скри лице в шепи и изстена на глас. Прокле невероятната си липса на късмет. Дали не беше шега? Сигурно. Реалността не можеше да бъде толкова жестока!

— Не знаех, че имат сестра.

— Като се имат предвид обстоятелствата около връзката ти с Форестърови, вероятно са предпочели да не знаеш за съществуването на това разклонение на родословното им дърво. Всъщност Джилиън е единствената им сестра. Била е отгледана в провинцията от майка си, докато баща й и момчетата са живели в Лондон. Била е твърде млада, може би на петнадесет, за да знае за онова, което стана преди пет години. Родителите й, за които съм чувала, че се опитват да я опазят от всичко, вероятно са й спестили скандала между теб и брат й Реджиналд.

— Слава богу, че почива горе и не е тук да чуе това — каза Ролф, наля бързо чаша бренди и я натика в ръката на Данте. — Вземи, имаш нужда от това повече от мен.

Данте отпи една глътка.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че изобщо не биваше да има скандал, Ролф.

— Щеше да бъде трудно да се избегне — каза Касия, — след като целият Двор беше бръмнал от слухове за връзката ти с жената на Реджиналд.

Данте се намръщи.

— Признавам вината си за много неща и откъслечните заговори не са изключение, но едно от нещата, които никога не бих направил, е да сложа рога на приятел. Смятах Реджи за такъв. Реджи беше луд по Клер, макар всички да знаеха, че тя се омъжва за него само защото един ден ще стане маркиз на мястото на баща си. Тя пусна слуховете за нашата въображаема връзка, за да си върне за многократните ми откази да споделя леглото й. Не знаех нищо за това, докато един ден Реджи, с Арчи и Марселъс в ролята на секунданти, не дойдоха вбесени при мен в ателието на шивача ми и не поискаха да се срещна с него в парка Сейнт Джеймс, за да му дам удовлетворение.

— Поне имаше достатъчно разум в главата, за да избегнеш дуела с него — каза Ролф.

— Мислиш, че Реджи можеше да ме победи?